етюди

Да се определи жанрово тази книга е почти невъзможно. Озаглавена е„Философски литературни етюди". Още в наслова Исак Паси е подсказал нейната разноликост. Защото това е сборник, съставен от философски скици върху произведения от световната литературна класика. От Бокачо до Томас Ман От Ранния Ренесанс до средата на двадесети век. От „Декамерон" до „Доктор Фаустус". Авторът, а и художникът (в оформянето на заглавието) са имали предвид по-голямата близост на книгата с философския ескиз и са изтъкнали тази близост, за да улеснят читателя. Трудността да се определи тя жанрово идва не само от многото средоточия на Философията и особено на естетиката с литературата, но и от липсата" на единство в подхода на нейния автор. Исак Паси не е Литературовед и той не пристъпва към произ веденията от позициите на литературоведа изследовател. И все пак това са критически студии, в които философията и литературата вървят ръка за ръка; взаимно се обуславят. Пък и при съвременното състояние на зна нието няма и не може да има точно разгра ничение между отделните науки; много често те изследват един и същ обект - в случая - Литературното произведение. А и авторът е жив човек и когато пише, най-малко мисли за това, към какъв клон любителите на точните класификации и педантите ще причислят не говия труд. Даденият превес на философията обаче личи не само в нарочния подбор на произведенията („Неизвестният шедьовър" на Балзак е философски етюд, а Волтеровият „Кандид" ефилософска повест), но и в съзна телното търсене на философски и естетически проблеми, и в творбите, чиито автори не са били никога теоретици на изкуството, нито пък ги е занимавала съдбата на създателя на художествени ценности. Писатели като Сервантес и Шекспир например съзнателно или не, са оставили доста проблеми и дилеми - разрешени и неразрешени, а може би и не разрешими, над които хората промишляват вече четири столетия. Но ако те бяха казали ясно и категорично кой е Хамлет и кой Дон Кихот, щяха ли тези творби да привличат така силно поколенията? Такива, каквито са, те дават възможност на читателя да си изгради свои представи, които да противопоставя на другите.

Зачета ли книга на Милена Цанева, изживявам радостта от приобщаването ми към един ведър, хармоничен и цялостен творчески свят. Той ме завладява както с интелектуалната вглъбеност на авторката, така и с нейната неподправена емоционална отзивчивост. Струва ми се, че този светъл и хармоничен свят се определя от поривите на завидно душевно здраве, че той се стимулира от вроде на жизненост и непресекваща душевна мла дост. Но няма съмнение, че увереността, с която Милена Цанева прониква в духовния мир на сложни и противоречиви худож ници, че яснотата, която внася навсякъде с присъствието си, или категоричността на отношението и към йерархията на идейноестетическите постижения в литературния процес, че изисканата простота на слога и или лекотата на превъплъщенията при литераТуроведческия анализ са резултат на системна научна школовка, на рано усвоени професионални навици, на сигурни идейни критерии и култура на естетическия вкус. И не на последно място -Милена Цанева се доверява на своя природен усет за краси вото и значимото, за мимолетното и непре ходното, за действителните ценности и фалшивия блясък в царството на словесното изкуство.

Книгата „Литературни и мемоарни етюди дава представа за цялостния творчески път и литературнокритически лик на Николай Дончев. Тя съдържа негови избрани произведения, издадени по случай 80-годишния му юбилей. В нея са включени статии, есета и мемоарни очерци, обединени от една обща насоченост - желанието да се покажат връзките на нашата Литература с другите литератури, да се представи родната ни култура пред света, да се потърсят мостовете за духовно общуване с ценното и прогресивното в европейските култури. Нашата страна вече има големи естетически постижения, но невинаги умеем да ги пропагандираме пред света - а това е една важна задача. В тази насока упоритата, непрекъсната и всеотдайна дейност на литературоведа и есеиста Николай Дончев заслужава висока положителна оценка и адмирация. Още от началото на своята литературнокритическа дейност (от края на 20-те години до днес) вече няколко десетилетия той неуморно пише изследвания и статии, които разтварят прозорец към света, сближават ни с културата на другите народи. Не може дори да се изброят всички проя ви на Николай Дончев в това отношение. Никой друг не е публикувал толкова много статии в чуждестранния печат, в които с обич и проникновение се анализират ярки явления на нашата литература. Мисля, че малцина са тези, които биха могли да извър шат подобна толкова необходима творческа работа. Тук е нужно великолепно познаване на чужди езици в техните нюанси, в сложните 142 им смислови отсенки - а Николай Дончев познава отлично френски и италиански език. Необходим е и усет за спецификата на художе ствените образи, за да се анализира пълноценно. Нужно е и да се разбира, да се знае това, което е интересно за чуждия печат, без да се правят каквито и да е компромиси и отклонения. Особено ценна е дейността на Дончев в последните десетилетия: в редица авторитетни издания на западните страни той отпечатва много есета и статии за успехите на социалистическо-реалистическата ни литература, за литературоведческата ни мисъл, за литературната ни критика днес. Материалите на нашия автор са търсени и ценни, неговата оценка е категорично призната и ува жавана. И не става въпрос само за популяризаторска дейност. Който е следил тези мате риали, ще види в тях оригинално литературнокритическо мислене, самостоятелност на интерпретациите, последователност в принципите. Тези качества се проявяват и в изда дения сборник. Ето например статията „Елин Пелин - белетристът". В нея виждаме как с жив образен език, с чистота на словесните форми и съчетания се изгражда един образ, който е верен, одухотворен, осмислен, с много акценти към характерни особености и същностни страни на творческия свят. Николай Дончев разкрива умело специфичното за индивидуалната физиономия на писателя, за неговия подход на художник, за атмосферата, в която живеят героите му, за народностното в облика му.

Могат ли уважаващите се литературни критици да робуват на увлеченията си? - ще възкликне някой от тесните ерудити" (както ги нарича Минко Бенчев) и с ярост ще запрати по тънката книжка заплашително размаханата тояга на курсива", за да смаже с един замах волностите на слога и най-вече 174 на въображението, тъй характерни за тия „увлечения". Пък аз, да си призная, зачетох тази книга една вечер, след като дълго бях търсил увлекателно четиво за преди сън, зачетох я с неохотата на стомашно болния, който вместо с печено прасенце трябва да се задоволи с парче сухар и чай без захар. Но... още първите страници бяха достатъч ни, за да разбера, че това ще е най-интересният ми разговор с Минко Бенчев, иначе мълчалив, един вид свенлив събеседник, който обаче познава отлично механизма на разказването. Отвори ли уста, няма къде да идеш - трябва да го слушаш, защото разказите му са винаги като снимани със скрита камера филми, в които си има всичко: и човешката усмивка, и светлата печал, и една чисто въз рожденска сентенциозност, която никога не звучи досадно. Такъв е той и в книгата си - в критическата си книга: още едно доказателство за смешението на жанровете в съвременния литературен свят и преди всичко, за ог ромната необходимост да се намират хора, които и по такъв начин да говорят за писа телите: без вдъхващи ужас систематизации, без терминологично озлобление и в същото време - с дълбоко разбиране за съкровения характер на изкуството, за неповторимостта на всяка творческа личност, за дълбокия сми съл на хуманното послание, вложено в тайнството на мерената реч. Някъде в книгата Бенчев споделя сякаш мимоходом: неговата лелеяна цел е да се установи контакт". Подхвърля думата и без дълбокомислени обясне ния отминава, като ни оставя сами да се досетим за какво става дума. Хитро, нали? Но тъй или иначе, контактът с нас вече е установен, и то не само чрез често повтарящите се (леко иронични) уважаеми" или любезни читателю", а преди всичко, като намира идеалното поле за контакт" (убеден съм, че със сладкодумието си би могъл да привлече вниманието и на извънземните ци вилизации!), като поставя разговора за поезията и поетите в една позната за широк кръг читатели обстановка. С други думи Минко Бенчев още в първите редове на книгата ни се разкрива като лукав и проникновен наблю дател (да си призная, отсега нататък повече ще внимавам, когато седя на чашка кафе с него). Той извежда откритията си за жреците на пое тичното изкуство не само от книгите им (макар че му вярвам, като споделя как чете по пет-шест пъти харесалата му стихосбирка), но и от прекия с контакт с тях. За разлика от ловците на литературни клюки, критикът търси в обшуването трудно доловимия аромат на духовната неповторимост и щом го открие, не отлита в облаците на идеалната мечта", а се опитва да го нанесе върху сложнорелефната карта на съвременния живот.