Минко

За първи път нашето списание загражда в траурна рамка името на свой редактор. Трагичните обстоятелства наложиха това да бъде името на най-младия член на ръководството на „Литературна мисъл“, който с необичайна добросъвестност и вещина допринасяше години наред за развоя на списанието. За всички нас, които деляхме делниците си с него, бе непоносимо тежко да загубим човека, на чиято отзивчивостт и принципиалност сме винаги тол кова разчитали. Но още по-тежка е загубата за българското литературо знание, на което Минко Николов бе най-значителната надежда. Роден през 1929 г. в будния планински град Троян, Минко Николов проя вява още в най-ранна възраст литературните си заложби. Отначало до читателите достигат възторжените, малко непохватни, но напълно съзвучни с времето и възрастта му стихове на провинциалния юноша, който по-сетне, през първите курсове на следването си във Филологическия факултет на Софийския университет изяви и истинската си дарба - рядката дарба на литературен критик и изследовател. Когато през 1955 г. Минко Николов се изправи на катедрата, за да защити кандидатската си дисертация върху творчеството на Христо Смирненски, той беше вече изграден научен работник със завидни за възрастта си постижения. Заредиха се за него години на усилена и плодотворна работа като редактор, доцент по българска литература в Хумболдтовия университет - Берлин и старши научен сътрудник в Института за литература на Българската академия на науките. Годините, през които Минко Николов доби творческата си зрялост, съвпаднаха с вре мето, в което и нашето литературознание, отърсило се от дребнавата опека на догматизма и администраторщината, направи първите си не много го леми, но решителни крачки напред към действително научното осмисляне на националния ни литературен опит. И когато се запитаме, с какво помладото поколение литературни критици и изследователи помогна за успеха на тези обновителни усилия, отговорът ни ще се позове най-напред и преди всичко на творческото дело на Минко Николов. Необяснимата за нас смърт го отне в навечерието на Новата година, когато хората са така снизходителни към своите надежди. Отне го на нашата когато той й беше най-необходим.

Неговата звезда изглеждаше щастлива. Умен, талантлив, етичен, той навсякъде правеше впечатление, беше уважаван и обичан. Неговият творчески път бе един непрекъснат възход. Той се отнасяше рязко към първите си кри тически работи, носещи по неизбежност отпечатъка на едно друго, ограничаващо творческата индивидуалност време, но ние, по-възрастните, които печатахме като редактори, помним, че почти не съзирахме в тях грешки на ранната младост. Този младеж, почти юноша, беше не само необикновено ги умен, но, странно, беше вече и мъдър. Как и кога в тъй ранната си възраст бе придобил тази мъдрост си остана тайна на неговата богато надарена натура.

След тези десет години, които изминаха от гибелта на Минко Николов, остро чувствуваме неговото отсъствие от нашия литературен живот. Болезнено отеква в съзнанието ни неговият трагичен край. Терзае ни неговата драма. Неговият „случай" с превръща за нас в пареща съвест. И става все по-ясно какво слънчево дарование сме загубили. В пантеона на литературната ни критика по своя талант и по зрелостта на литературното си дело той се нарежда след големите ни критици от миналото. Но той беше твърде скромен и стеснителен, сдържан и непохватен, за да се радва на обаянието и чара на Боян Пенев, да речем. Обаянието на Минко Николов ние оценихме като че ли едва след неговата гибел. И с годините то нараства. Неговата смърт - ранна и нелепа - ни накара да видим очарованието на един възвишен дух. Личността на Минко Николов излъчва нещо по детски чисто и лъчезарно. Чужд на всякаква суета и външен блясък, по своята душевна нагласа и житейско поведение той се родее с творци като Лилиев и Константин Константинов. Минко Николов притежаваше като тях душа благородна и деликатна, сдържана и леко ранима. Като тях той остава докрай мълчалив труженик с чувствителна съвест. „Глава на учен, а усмивка на дете" - така лаконично и точно представи неговия лик Здравко Петров.1 Това на пръв поглед очарователно съчетание таи зародишите на дисхармония и драма: девствено чиста душа, а вкусил от покварата на познанието разум; душевна доброта и доверчивост и неверие на ума; жажда за приласкаване и обич ии невъзможност да се приобщи поради един инте лект, който го поставя високо над средната интелигентност; копнеж по хармония раздирано от неразрешими въпроси съзнание. Неговата привидно естествена, здрава, девствена натура се оказа неспособна да понесе товара на Фаустовските пориви на ума. Защото външната уравновесеност е прикривала терзанията и лутаниците на една хамлетовска душа.

През последните няколко години зачестиха появите на първи книги от млади критици. До голяма степен тези книги се отличават със свой поглед върху разглежданите проблеми, със собствен стил. Това говори, че се оформя едно компактно поколение. Навярно има още какво да се желае от младите (обратното би било неестествено), но още веднага може да се каже, че новопоявилите се критически сборници носят качествата на задълбочена и Оригинална интерпретация при разглеждане на художествените явления в поезията и в прозата. Заглавието на книгата „Общуване с поезията насочва към методологическата страна на замисъла - да разкрие ония творчески светове, чрез които авторът влиза в досег с поетическата изобразителност на съвременните художествени търсения, в досег с изкуството. Ръководен принцип е предпочитанието, а не стремежът за цялостно изчерпване на художествените явления за даден период. В такъв случай обективността на обобщенията може да се опира единствено на точността в критерия за идейно-художествена пълноценност. Като критик Минко Бенчев притежава тази способност и това определя стойността на неговата книга. Само първата статия „Човекът и времето в преображенията на една поетична година" противоречи на моето първо твърдение - тук критикът прави обстоен преглед на появилите се през 1974 г. поетически сборници. Но и второто е доказуемо: Минко Бенчев подхожда с верен критерий към художествените сполуки и несполуки в стихосбирките на конкретната година. Неговият подход се опира, от една страна, на реални постижения в поезията, а, от друга, на тенденции, които още са в период на укрепване, развитие и кристализация"; според схващанията на автора поезията трябва да бъде говорител на своето време“, но и да „надмогва емпирията на фактите", да „отразява взаимовръзките между отделните частности на живота“. Съвременните явления Бенчев се опитва да постави както в контекста на традиционните завоевания в лириката, така и да реализира едно ново съвременно тълку ване на процеси с днешна дата. „Лириката ни нахлу - пише той - в нови проблемно-тематични области, обогати старите и редом с Това потърси нови изразни жанрови конвенции в съответствие с многоликото съдържание на живота. Последното творение е превърнато в основа, върху която се градят степените в оценката на създаденото от поетите - различен влог в обсега на съвременната литература. Впрочем ето едно друго негово твърдение, което, макар и да стои малко встрани в статията, тъй като не е конкретно свързано с ничие Творчество, поради заложената принципност и вътрешна страст в нейното отстояване се превръща в основен методологически и есте тически ракурс в оценката на създаденото от поетите: „Човекът и времето, човекът и веч ността - какво представлява той в качеството си на „, мислеща тръстика", на социална еди ница, невъзможна без съществуването на дру гите; кое надделява в нея - величието или падението на сапиенса, прашинката, намерила твърдина нейде сред космическата бездна - еднакво неспособна да познае себе си и тайните на вселенския ход - или повелителя на всичко съществуващо; еволюционна грешка на живата материя или тържество, венец на природата; способна ли е тя да достигне" вечното присъствие на стихиите, с които е свързана: морето, вятъра, дъжда, тишината, звездите - или все така ще бъде атакувана от слепите разрушителни сили, заключени в собствената й природа и определящи участта и на еднодневка?" Чрез подобно гледище става ясно, че анализите, свързани със стиховете на Н. Николов, Л. Левчев, Вл. Голев, Слав Хр. Караславов, А. Германов, Ан. Стоянов, М. Берберов, Л. Стефанова и др., са насочени към разкриване на актуалното, проблемното, значимото в техните художествени търсения. Бенчев подхожда с еднаква взискателност към създаденото от различните творци, без отсенки на субективистичност в предпочитанията (както всеки човек, така и критикът също има предпочитания, но те не бива да влияят на критерия за идейно естетическа пълноценност). В тази статия за всеки поет е намерено същественото в неговия натюрел. В първата статия, най-голяма по обем в обсега на книгата, Бенчев се спира задъл бочено и върху поетическите изяви както на дебютанти, така и на млади автори, създатели на два или три поетически сборника. (Тук Фигурират имената на Сл. Донков, М. Минчев, 3. Иванов, П. Братинов, К. Донков, Г. Константинов и др.) Критикът е подходил с несъмнен усет към сътвореното от своите връ стници. Сочейки положителни черти в тяхната лирика, Бенчев правилно подчертава, че „е нужно разширяване на социалната база на младата ни поезия, нахлуването в нея на тръпчиви и силни земни сокове, които да бъдат естествено противоядие за поетическата рахитичност и литературщина, за естетическото самозадоволяване". Рядко в статия от млад критик е поставян с такава острота и проблемът за средното“ ниво в поезията (пък и не само в нея, а въобще в литературата), както бе казал Боало - пише Бенчев, - в твоето опасно изкуство, поете, няма голяма разлика между средното и лошото". Определено смя там, че средните стихове са вторият бич за нашата съвременна поезия, тяхната художе ствена неутралност най-често не предизвиква реакциите на обработения естетически вкус - така те си осигуряват публичност, пък ако щете, и популярност. "

Могат ли уважаващите се литературни критици да робуват на увлеченията си? - ще възкликне някой от тесните ерудити" (както ги нарича Минко Бенчев) и с ярост ще запрати по тънката книжка заплашително размаханата тояга на курсива", за да смаже с един замах волностите на слога и най-вече 174 на въображението, тъй характерни за тия „увлечения". Пък аз, да си призная, зачетох тази книга една вечер, след като дълго бях търсил увлекателно четиво за преди сън, зачетох я с неохотата на стомашно болния, който вместо с печено прасенце трябва да се задоволи с парче сухар и чай без захар. Но... още първите страници бяха достатъч ни, за да разбера, че това ще е най-интересният ми разговор с Минко Бенчев, иначе мълчалив, един вид свенлив събеседник, който обаче познава отлично механизма на разказването. Отвори ли уста, няма къде да идеш - трябва да го слушаш, защото разказите му са винаги като снимани със скрита камера филми, в които си има всичко: и човешката усмивка, и светлата печал, и една чисто въз рожденска сентенциозност, която никога не звучи досадно. Такъв е той и в книгата си - в критическата си книга: още едно доказателство за смешението на жанровете в съвременния литературен свят и преди всичко, за ог ромната необходимост да се намират хора, които и по такъв начин да говорят за писа телите: без вдъхващи ужас систематизации, без терминологично озлобление и в същото време - с дълбоко разбиране за съкровения характер на изкуството, за неповторимостта на всяка творческа личност, за дълбокия сми съл на хуманното послание, вложено в тайнството на мерената реч. Някъде в книгата Бенчев споделя сякаш мимоходом: неговата лелеяна цел е да се установи контакт". Подхвърля думата и без дълбокомислени обясне ния отминава, като ни оставя сами да се досетим за какво става дума. Хитро, нали? Но тъй или иначе, контактът с нас вече е установен, и то не само чрез често повтарящите се (леко иронични) уважаеми" или любезни читателю", а преди всичко, като намира идеалното поле за контакт" (убеден съм, че със сладкодумието си би могъл да привлече вниманието и на извънземните ци вилизации!), като поставя разговора за поезията и поетите в една позната за широк кръг читатели обстановка. С други думи Минко Бенчев още в първите редове на книгата ни се разкрива като лукав и проникновен наблю дател (да си призная, отсега нататък повече ще внимавам, когато седя на чашка кафе с него). Той извежда откритията си за жреците на пое тичното изкуство не само от книгите им (макар че му вярвам, като споделя как чете по пет-шест пъти харесалата му стихосбирка), но и от прекия с контакт с тях. За разлика от ловците на литературни клюки, критикът търси в обшуването трудно доловимия аромат на духовната неповторимост и щом го открие, не отлита в облаците на идеалната мечта", а се опитва да го нанесе върху сложнорелефната карта на съвременния живот.