Профили

Блага Димитрова измина дълъг път в българската поезия. Много и различ ни епохи от нашия обществен и духовен живот участвуваха във формирането на нейната личност и творчество - крушението на „света от вчера", предизви кан от Втората световна война, социалната буря на Девети септември 1944 г., летният младежки кипеж на бригадирското движение, мрачната култовска зима от 50-те години, живителният пролетен вятър на Априлския пленум, културният разцвет на 60-те години, зрелият интелектуализъм и контактът с чуждестранни духовни феномени от 70-те - 80-те години. Бл. Димитрова винаги се е стремила да бъде в крак с времето и затова множество събития от вечно менящия се образ на света оставиха следи в нейната лирична биография. За нея поетичното изкуство е път през годините, представа за движението на човека през пространствата на живота и епохите на историята. Като малцина български лирици Бл. Димитрова успя да създаде поезия от всяка своя възраст, от всяко преживяване и пъ туване, от всяка нова стъпка на своя вечно търсещ дух. В този смисъл едва ли има друг наш съвременен поет, у когото понятията „жизнен път“ и „творчески път" да съвпадат до такава степен, с такава неотменна последователност. Бл. Димитрова отдавна нарече себе си „сама жена на път". И ние и повяр вахме, и тази фраза даже стана част от всекидневната ни реч. В нея поетесата вло жи цялата дързост на своята романтична натура, цялата си болка и тревога за женската участ „във тоя свят все още мъжки“. Навярно все още не са престанали някои иронични усмивки спрямо подобни декларации. И това е съвсем естествено, защото нашият свят е „все още мъжки" и по всяка вероятност ще бъде та къв още дълго време.

Димитър Талев остави крупно и зряло творчество. Той успя да затвори своя кръг от напрегнати художнически търсения и трагични национални прозрения, публикувайки малко преди смъртта си романа „Гласовете ви чувам" - четвър тата част на поредицата му, която започна да излиза през 1952 г. с „Железният светилник". И ако в романа за хаджи Серафимовата внука Султана, дръз нала да се ожени за селянина Стоян Глаушев, Димитър Талев нахвърля едри психографски щрихи към познатата ни картина на турското робство и на фанариотското духовно потисничество, то в „Гласовете ви чувам той вече разказва за внука на Султана Борис Милостивия, който напрегнато търси нови пътища за Организацията след Илинденската епопея. В нашата историческа проза мястото на Димитър Талев е особено, лично негово си, извоювано с безкрайно търпение, трудолюбие и с едно рядко напре жение на таланта, шибан непрекъснато от все нови и все по-амбициозни замисли. Обикновено днес, когато чуем неговото име, ние мислим най-напред - и с пра во! - за неговия шедьовър „Железният светилник“, за „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам". „Железният светилник" блести с особена сила в цялостното творчество на нашия автор и го изправя по-нататък, при написването на другите три книги от мащабно замислената поредица, пред проблема не само да следва педантич но своя замисъл, но и да не пада под нивото на своето крупно художническо за воевание. Задача с рядка трудност, като се има пред вид, че романът за Султана и Стоян Глаушев, за Лазар, Божана и Ния, за Рафе Клинче и Катерина, за Аврам Немтур, Наместника и Климент Бенков и за десетките други второстепенни герои, които дълго се помнят благодарение на рядката пластическа дарба Д. Талев, на умението му да въвежда на епизодичния герой с ярки, запомнящи се детайли, този роман впрочем има особено място не само в творчеството на неговия вдъхновен творец, но и в нашата проза, в нашата романистика по-конкретно. Но ако останем до тая дълбоко вярна и от никого може би неоспорвана констатация и не съумеем да дадем подобаващата се висока оценка на цялата четирилогия, на „Самуил“, на „Хилендарският монах" и на изящните къси разкази на Димитър Талев, така лаконични, белетристично плътни, сгъстени, без излишества и досадна описателност, с интригуваща, но умерена събитийност, която дава голям простор на характерите, ние ще объркаме критериите и стойностите, ще загубим представа за цялото, съзерцавайки само и единствено най-ослепителна та му част.

По какви пътища се върви в литературата - от официалното и външното към неподправеното, интимното, първичното? Как се прониква до човешката за душевност? И не е ли това истината за същността на изкуството? Интересен феномен: в развитието на писателя Камен Калчев има неколкократно двойствено изявяване, с очертаващо два етапа, два подстъпа, при запазена принципност и в единия, и в другия случай. Писателят сякаш търси себе си. Пише за революцията в героичен план, в строги, сурови рамки. Самият той се изправя пред нас сякаш е с маска, мъчи се да изглежда ледено-твърд в революционните си принципи, мъчи се да превръща душевността си в стомана. След години - различен подстъп, с интимност на тона, с хумористични нюанси, с иронизиране и пародиране. Маската е отхвърлена. Писателят е пределно искрен, той се явява пред нас чист и човечен. Не иска вече да бъде монументален и вечен... Иска да бъде сърдечен... Още през 1949 г. Калчев написа документалния роман за Георги Димитров „Син на работническата класа". И тук на преден план е героичното, строгите линии изпъкват, внушителното преобладава. Ясно е - така трябва да се пише за героя от Лайпциг! Но само така ли? Двадесет години по-късно - малко подруг подстъп: повестта „Разминаване". Тук героят вече е по-различен - а едновременно си остава същият. Виждаме го, че е и като нас, като всеки обикновен човек, който може да се увлича, да страда, да се поддава на илюзии. Подобни два етапа има и в прозата, посветена на строителството: отначало едри мащаби, силни амбиции, монументалност; след това - микроописания, навлизане в скритите подбуди, в светая светих" на душевността. Не е ли в същност това и пътят на съвременната ни литература изобщо? Тя трябваше да утвърди нови ценности, нови скрижали, да освети подвига, да прослави величието. И тя се насочи към същностното на тази задача, към „контурите“, към хоризонтите. Това беше необходимо - дори и без догматичните изисквания, и без дисциплината и самодисциплината. Мнозина от писателите, които днес са в зряла възраст, в първите години след Девети септември в същност бяха млади, бяха „ толкоз млади" - но ние едва сега съзнаваме това. Може би и те едва сега го съзнават. А навярно тогава им се е искало да изглеждат корави и непреклонни като истински революционери, като „огнени" творци. Към винаги явяващата се творческа маска се прибавя и друга, допълнителна - наложена от съзнанието, от мирогледа, от разбирането за историческия момент. И колко много неща трябва да потиснат в себе си тези млади, но преждевременно узрели писатели, за да се преобразят!

Когато се опитваме да обхванем творческия път на Добри Жотев и да го рам кираме в една мисъл, непреклонно се налага следната - жизнената и идейната биография иззижда сградата на неговото творчество, т. е. негов творчески катализатор е преживяното вътрешно убеждение. Оттук и пълното сливане на чертите на твореца с образа на съвременността. Единство е думата, която поставяме и след знака на равенство, като сумираме житейската и идейната позиция. Нея за щищава Жотев непрестанно в реалните си дни - и като ученик, и като политзатворник, и като партизанин. След победата на Девети септември отново това единство, вече като писател, го води из ширинето на съвременността - към нуждата да дореализира победата чрез създаване и укрепване на социалистическа нрав ственост. Цялото творчество на Добри Жотев е великолепен пример за историческия път на едно обществено дело. Нека не звучи като изсилена метафора мисълта ми, че ако историците на бъдещето нямат никакви документи за нашето време, а само книгите на Жотев, те спокойно и уверено ще могат да разчетат" движен исто на един нов тип психология. Творбите му стрелят точно там, където тряб ва, и се радват на този, който заслужава. Да, единство на две биографии, сливане между мисията на твореца и мисията на една политическа идея. И все пак това творчество е разделено в две основни успоредни линии, които имат общо начало и обща цел. Става дума за лирика и сатирика Добри Жотев. Кои са тематичните посоки на първия? И защо най-напред се отправяме към него? Какви са индивидуалните стилистични белези на тази лирика? Кон са нейните идейни изводи? Защо по-късно Жотев навлезе в многоходовите кори дори" на сатирата? Други ли са там темите му? От кой изход" поиска той да излезе? Какво отличава неговия лирически герой от този например на Марко Ганчев? Разказите му само портрет" на едно време ли са? Много въпроси въз никват. Ако отговоря поне на горните, ще съм удовлетворен. Отправяме се най-напред към лирика Добри Жотев не само защото такова е творческото му начало, а и защото то е постоянната линия в неговото развитие. Започваме с лирика, защото той е подал ръка на сатирика. Защото чувството на обич го довежда до чувството на гняв и сарказъм. Започваме с лиричното начало, защото всяко творческо начало е любов. Жажда" е първата книга на Добри Жотев. Тя е изпълнена с обич и себеот даване към родината и комунистическата идея. Тя е изцяло в онази битка, която решава формулата - силно да любиш и мразиш", завещана ни от най-големия поетичен воин на България. Тя е в борбата за социална справедливост.

Георги Джагаров пише стихове, както и статии понякога. Нямам пред вид единствено пословичната му самовзискателност, както и не по-малко пословичната му непродуктивност" - сякаш в изкуството конвейерната плодови тост някога е била достойнство... Нямам пред вид и такива съществени черти на неговата лирика като монолитността на чувството и категоричността на мисълта (макар те да са навярно плод именно на дълго носения замисъл), простотата и естествеността на изказа, необяснимо съчетани с внушителност и дори монументалност. Но зад всичко това - и над него - има нещо друго. То е може би представата за поезията като чудо, което се ражда в редките мигове на откровение и прозрение - онези мигове, чиято власт над себе си поетът чувствува, без да може сам да я обясни докрай: Понякога, понякога В копнеж по вечността разпъне се душата ти връз белите листа, усетиш болка в раните, приседнеш блед и тих, докоснеш само молива и се отрони стих. („Сезони") Именно това „отронено", самородно поетическо слово придава на найдобрите творби на Георги Джагаров убедителност и сила. И навярно то, макар рядко споменавано, е в основата на изтъкваното от толкова критици родство" с гения на българската поезия Христо Ботев. Да се каже просто, че Джагаров е „поет от ботевско коляно", означава да не се каже почти нищо, да се отбележи очевидното. Защото още в „Моите песни" (1954), в първите творби на Георги Джагаров, се забелязва както съзнателното търсене на приемственост - историческа и лична, - така и известно оттласкване от сянката на гения, дошло пак като плод на разликата в общест вено-историческите условия, но и като резултат от укрепването на собствения поетически глас.

Както всеки творец, вероятно поетът и белетристът Слав Хр. Караславов също лелее интимната надежда - оставил с книгите си и живи искри от своята същност - никога да не си отиде“ (използувам собствени негови думи-стих): да не си отиде от света, от хората, от литературата. Когато това голямо предначертание не е продиктувано от самовлюбеност или от отсъствие на трезва представа за цената на собствения творчески влог, то се избистря и оформя в благородна и висока цел, в постоянен подтик за размисъл и работа, в тръпно, уморително, но и плодоносно самообричане. Самообричане, което не изключва, а подхранва вътрешните сили и самочувствието. Можем да приведем не един Слав Хр. Караславов стих, представляващ непряка и своеобразна съвременна вариация на Вапцаровия стих-послание до утрешния ден и до неговите съзи датели и излъчващ тъкмо това ново, измерено, но осъзнато и крепко творческо самочувствие; стих, разкриващ недвусмислено убеждението за активното и ползотворно въздействие на твореца и на съвременника изобщо върху историята, върху празниците и делниците на битието. Ето един пример [стихотворението, което използуваме, дори тъкмо така се нарича - История"): Историята в наште длани спи, със нас се буди и със нас съзижда, обича дъх на пролетни липи, през погледа ни всяка грешка вижда и възмъжала върху свойта длан, тя ни претегля на везни огромни, делата ни и мислите ни помни - укрита грешка и укрито име... въртиме колелото и, въртиме... Петдесетте години и около четиридесетте книги поезия, проза и публицистика са не само цифров, количествен показател. Те са и един своеобразен вододел, един психологически праг, наподобяващ с нещо онзи камбанен сигнал, който при бегачите на дълги разстояния уведомява за навлизането в най-напрегнатата, решаващата отсечка от пробега. Все по-категорични и неотложни са станали натрупванията и налозите на зрелостта, все по-често - и в творчески, и в житейско-граждански план - прииждат изпитните за волята и характера. Обогатили са се интуицията, съжденията, много по-сложен и вариативен е ста нал психоемоционалният регистър, усилили са се влечението и похватността спрямо сентенцията, релефният детайл и острият акцент при досега с големите и малките проблеми на настоящето, при тълкуването на всестранните човешки изблици, контакти.

В развитието на повечето поети се наблюдава една своеобразна законо- мерност: те обикновено започват с лирика и впоследствие преминават към разните епически жанрове или към драматургията. Поетите сякаш по правило изхождат от лирическата субективност, от единичното, индивидуално преживя ване, тръгват, тъй да се каже, „отвътре и вървят „навън" - към цялата заоби каляща ги действителност и към нейното все по-обхватно изобразяване. В съ временната българска литература едно от редките (да не кажа единствено) изключения от това правило е творчеството на Димитър Методиев. За него изходна точка бе именно епичното начало, което по-нататък се разви към все по-задушевни лирични изповеди. Дебютната му стихосбирка „На щурм!" (1945) днес е интересна повече със своето заглавие, което се оказа не просто една фраза, взета набързо от кипящата, богата на лозунги атмосфера на месеците непосредствено след 9. ІХ. 1944 г., но запечата като във формула една от съществените черти на Методиевата поезия: нейния борчески, атакуващ патос. И в същност не книгата „На щурм!", а романът „Димитровско племе" (1951) беше оня щурм, с който Д. Методиев нахлу в нашата литература и завоюва вниманието на публиката. И многозначителен е фактът, че един автор, когото днес ценим сякаш повече като лирик, се изявява най-напред в трудната и не така често срещана у нас форма на романа в стихове. Характерно е и нещо друго. През 50-те години, когато в България е, тъй да се каже, на мода" да се рисува класовата борба с помощта на често пъти книжни образи, Д. Методиев си поставя една наглед скромна, но в същност много по-реална и по-близка на сърцето му задача: да изобрази посредством живи образи на хора израстването и възмъжаването на едно поколение възпитани от БКП революционери в периода между двете световни войни. Успехът на автора се дължи преди всичко на това, че той добре познава това борческо поколение, защото сам е част от него. Познава в детайли и събитията, които се развиват в родния му Беловски край. Романът като литературна форма - това е преживяна история. И Д. Методиев още от първите страници на „Димитровско племе" ни потапя в интимната атмосфера на неща, които не само е видял и почувствувал, но за които е слушал и легенди, и семейни предания:

Поезията на Владимир Голев е пронизана от вечния огън на вдъхновението. Той твърде навреме е осъзнал своята мисия на творец и човек, на комунист, на гражданин на планетата и българин. И в най-вихреното свое сливане с приро дата и родината той не престава да се тревожи от загадките на вселената, да размишлява за смисъла на битието. Може би това необикновено, вътрешно горене, свързано с всевечните дилеми, идва от гордия му пирински корен - да гледа отвисоко и надалеко. Може би борческата му природа като потомък на героично Банско не му позволява да разпръсква безполезно своите човешки мигове, кара го да се стреми към вечността на творческата всеотдайност. В разгадаването на вселенските загадки Владимир Голев винаги ще търси В и намира главния смисъл на своето призвание. И същевременно той си остава някак по детски замечтан, вгледан в синевата на мурите, понесъл завинаги сърцето си светите образи от старата къща в родния му град.

Давид Овадия има едно стихотворение, което прочетох наскоро, сега го препрочитам, без да съм сигурна, че го разбирам добре. Не мога да го свържа, както трябва, с „Партизански дневник“, „До последния миг“, „Отрядът живее", струва ми се, че някак си то противоречи на „Менахо“, „Леваневски“... Но с какво? И дали е така? Стихотворението е без заглавие, писано е, предполагам, през последните десетина години, защото за пръв път го намирам в сборника от 1973 г. (както виждаме - много след споменатите стихосбирки за партизанския отряд), повтаря се в „Белият снежен килим" (1975), където са събрани найхубавите стихове на поета - значи той държи на него.

За този поет е изписано толкова много критическо мастило и все пак българската литературна критика му е длъжник. За неговата поезия има само отделни критически наброски, но няма по-цялостни изследвания - да не говорим монографично обглеждане. (Изключение прави може би книгата „Едно поколение" на Максим Наимович, но тя е посветена на още шестима други поети, а и Божилов в нея е разгледан съвсем периферно.) Говорейки за монографично изследване, имам пред вид факта, че Божидар Божилов е автор на близо 50 лирически книги, да не говорим за драматичните му опити, за детските стихосбирки, за белетристичните, преводните и есеистичните му книги. По-важно обаче е обстоятелството, че този творец е сред най-интересните поети, „родени между две войни", както ги нарече в своята книга критикът Борис Делчев. Божидар Божилов навлиза в литературата на границата на една преломна епоха, търпи сложен естетически развой, плаща дан на множество заблуди, извървява дълъг мъчителен лирически глас. И път, докато намери своя съкровен Мен ме е учудвало не друго, а издръжливостта на този автор, верността на поетическото призвание въпреки тежките творчески поражения. Срещу Божидар Божилов са произнасяни толкова смъртни критически присъди, правени са толкова литературни атентати, че е невероятно как просто се е съхранил физически. Имало е периоди, когато името на Божидар Божилов е служило за мишена e не само за добре обучени, но и за обучаващи се критически стрелци. Това особено характерно за края на 50-те години. И тъкмо тогава сме свидетели на лирическия взрив, наречен Божидар Божилов, който се превръща в едно от интересните явления в нашата съвременна поезия. Но нека не изпреварваме събитията, а да се занимаем с малко литературна история. Божидар Божилов започва да пише стихове още като ученик. Като ученик издава и първата си стихосбирка „III класа“, която издава в гр. Варна през 1939 г. Преди това го виждаме да участвува със стихотворението „На Антон Страшимиров" във възпоменателен лист „Антон Страшимиров". Годината е 1937 г., а начинаещият поет е едва четиринадесетгодишен. Голямо значение за литературното оформяне на Божидар Божилов играе варненският в. „Завой", 1939-1941 г. (седмичник за култура, изкуство, критика и общественост), на който той започ ва да редактира младежката страница. В това прогресивно издание младият автор започва да печата свои стихове, отзиви за книги, литературни статии, репортажи и др.

И отново си мисля за неговата човешка и творческа участ. Но този път съм особено напрегнат. А защо да не кажа, че съм и малко смутен. Защото става дума за старостта, потропала внезапно на една врата, която е била винаги отворена за многобройните превъплъщения на младостта. Има хора, които не можем да си представим стари. Общуваме с тях от години, знаем кога са дошли на този свят. Те побеляват едва ли не пред очите ни и все пак ни е трудно да признаем изведнъж, че и те са навършили шейсет или седемдесет години. Но жестокостта на календарите е отколешна. Откакто свят светува, човек не може да се пребори с непоколебимата им всевластност. Така и Радой Ралин, пословичен с дръзновеното си иконоборчество, този път ще трябва да отстъпи. Не е за вярване, но календарът е недвусмислен. От онзи 22 април на 1923 вече са изминали шейсет години. Но пък ние сме в правото си да твърдим, че няма да настъпят кой знае какви промени. Защото го познаваме. И C защото Радой Ралин с нищо не ни е подсказал, че занапред ще се прости юношеския си възторг. Цял живот той крачи с него по улиците на София. Този възторг е неговата весела провокация срещу съпротивата на несъвършения човешки свят, който все не иска да стане от един път и по-добър, но и поснизходителен към слабостите на простосмъртното човечество. Този възторг, толкова органичен по своята природа, ни дава да разберем и другото. Да разберем, че Радой Ралин няма да се примири никога. Нали той казваше в едно стихотворение, че революцията не може да бъде пенсионирана. И нали поетът се е чувствувал неизменно като „съставна част от своя век“. Приел изключителната отговорност да брани с лирика и сатира свободата на човешкия дух, обре чено непривикнал да отстъпва още от времето на ремсовата си младост, той занапред ще изповядва най-съкровеното си убеждение - Мълчиш ли, доброволно се заробваш". Знам, че и през идващите години ще го спохожда бавната светлина на неговата тъга. Но това е тъгата на влюбен човек, прегърнал скръбта на ближните като своя, защото винаги е усещал у себе си своето единение чистия порив на другия, на търсещия. Тъкмо по тази причина Радой Ралин не искаше и не можеше да мълчи. Ако на него всичко съществуващо на този свят можеше непрекъснато да му говори и той проникваше без преводач в многобройните тайнства на движението, трябваше ли да прегърне участта на мълча ливия! Изповяданото преди двайсетина години занапред ще бъде негов неотлъчен придружител. Радой Ралин наистина ще остарява властно, облекчително", но сетивата му ще бъдат още по-ненаситни. И той пак ще ни говори, дори и да изостави думите. Защото и мълчаливото постигане на природата, на истински значимото у себе си, е също форма на говорене.

Изкуството на разказвача е изкуство на зрелостта. Защото само творец с богат жизнен и художествен опит, овладял средствата на словото и придобил око за всички съществени подробности, може да създава характери, да пресътворява света. Нека обаче не разбираме зрелостта единствено като достигане на патриаршеска възраст. Творческата личност притежава способността да наблюдава и да извлича от живота онова, което за останалите е непонятно или маловажно. Само надареният е в състояние да навлиза в най-потайните ъгълчета на човешката душа и да види там скрити доброто или злото, красивото или грозното и да ги изобрази. Ивайло Петров имаше щастливата съдба рано да навлезе в зрелостта и блес тящо да разкрие богатството на своя щедър талант. Художник на словото от най-висша проба, познавач на човешките характери, тънък иронист и скептичен, но всеопрощаващ моралист, той съгради своето творческо дело и се утвърди като един от най-значимите майстори в съвременната българска проза. Ивайло Петров винаги е бил близо до проблемите на деня; всяка негова книга е отзвук на обществените тежнения. Но в същото време той никога не е откликвал на конюнктурни явления, не е прибягвал до извънлитературни средства, за да наложи присъствието си. С годините Ивайло Петров опознаваше все нови и нови страни от човешкия характер, проникваше все по-надълбоко в обществените процеси. Той никога не е скривал истината; защото истината е свята за писателя и той се е обрекъл да и служи до смърт. Общо взето, може да се каже, че Ивайло Петров описва селото, че неговите герои са селяни. Но това не означава, че той изобразява груби примитивни характери или див и некултивиран свят. Точно обратното. Селото в творчеството му е преди всичко проекция на българското общество в даден период. Освен това селото е достатъчно пълнокръвен и сложен социално-психологически организъм, в който бушуват необуздаеми страсти. Бих искал да се спра най-напред на два романа, които отразяват драматично-съдбовен отрязък в историята на българското село: кооперирането. Става дума за романите „Мъртво вълнение" и„Хайка за вълци". Преди това би трябвало може би да се каже, че всяка книга на Ивайло Петров е нашумяло явление в литературния живот, защото винаги се докосва до съкровеното, до деликатното, до смисъла и стойностите на човешкия живот и на обществената история. В тези два романа като че ли особеностите на Ивайло Петровото творчество се проявяват най-ярко. В центъра на повествованието са индивидуалности, разкъсвани между личното желание и социалната необходимост. Драмата идва от несъвместимостта в даден момент и у дадеди хора на двете, от трагичната участ да се изправиш пред решителен избор, да тръгнеш по път, по който никой преди теб не е вървял.

Името на Тодор Генов е тясно свързано c с комунистическото движение, Георги Димитров и Лайпцигския процес и със социалистическия реализъм в на шата страна. Той е страстен публицист и оригинален драматург, с живо, остро и полемично перо. Тодор Генов е изпитвал винаги нужда от новаторски търсения, от тясна връзка с най-напредничавите умове на епохата. Неспокойният му дух разширява творческия му диапазон, гражданското му и литературно дело е многостранно и в него винаги се забелязва много ясна комунистическа насоченост. Творческият път на Тодор Генов е интересен, белязан със своя неповторима индивидуалност. Той започва с младежки стихове и издава стихосбирката „Ци гулка" (1923). Наскоро след това написва студията „Идейните позиции в Съветска Русия" (1926), където се проявява като талантлив публицист. Сътрудничи активно във „Ведрина“, „Кормило“, „Заря“, „Камбана“ и „РЕЛЕФ", като се подписва с псевдонима Меруда Хорели. През историческите дни на Лайпцигския процес Тодор Генов във в. „Вик" се обявява смело в защита на Димитров с талантливата си художествена публицистика. Този антифашистки вестник, където Т. Генов е редактор, поема функциите на главен орган, който води кампанията в защита на героя от Лайпциг. „Вик" се явява една връхна точка в биографията на Т. Генов, защото вестникът става център, около който се сплотяват хиляди борци. Апелите и публикациите по страниците на „Вик“ са повик към човешката съвест и към граж данската им доблест. Ето какво споделя самият Тодор Генов за този незабравим момент от своята биография, към който непрестанно ще се връща, за да го обогатява и допълва: „Желанието ми беше тоя вестник с името си да напомня, че въпре ки терора нашият боен вик не ще бъде заглушен." И наистина, целта е постигната. Заглавието е оправдано. Името на „Вик" е изрисувано от Ал. Жендов, а най-дейният му сътрудник е партийният ветеран Димитър Найденов. Неотдавна Т. Генов събира своите публикации от в. „Вик" в една книга, озаглавена „За него" (1982), в която документите сами говорят, те носят парещия дъх на Лайпцигската битка. Образът на Георги Димитров тук е „водещ" и авторът не без основание нарича тази книга „За него" „роман".

Неговият дом на ул. Дмитрий Улянов" в Москва познават много българ ски писатели и учени, защото той е винаги гостоприемно отворен. Познават кабинета му на директор в Института за славянознание и балкани стика към Съветската академия на науките. И така е от десетилетия. Създава се сякаш някаква неписана традиция, че щом си в Москва, трябва да наминеш към дома на Дмитрий Фьодорович, да се срещнеш с него и с Надежда Григориевна, да поговориш, да поспориш даже. Защото Марков е наистина удивително интересен и увлекателен събеседник, но той никога не те оставя безличен към разговора, предизвиква те да кажеш своето мнение, да изразиш своята пози ция. В неговия дом изведнъж попадаш в атмосферата на отечеството. Не става реч за присъствието на предмети и детайли, които изведнъж сякаш довяват въздуха на родните балкани и поля, на героичното ни минало, на природната ни неповторимост. Удивлявал съм се неведнъж, че в библиотеката на учения може да се намери почти всичко, което се отнася до нашата литература отт най ранните и прояви и досега. И не секва тази обич на учения към българската литература. Не помня случай той да е бил изненадан от нови имена, произве дения, даже от наши спорове. Оплаква се понякога, че все по-слабо познава младите писатели, а стане ли дума за процесите в литературния живот, за различни публикации в нашия пе риодичен печат, Д. Марков изведнъж ще припомни къде какво е писано, какви оценки са направени, кои творби и автори са привлекли вниманието. И ще каже своето мнение, ще потърси веднага място на явлението и творбата в по-слож ния контекст на литературното развитие. Много често случаен конкретен повод предизвиква неочаквани интересни размисли за явления от чисто теоретичен порядък, за обобщения и оценки, които имат принципиален характер. Струва ми се, че сме несправедливи и главното не сме точни, когато под чертаваме, че Д. Ф. Марков е виден учен-българист, че е най-авторитетният и уважаван специалист по нашата литература в съветската страна. Всичко това вярно, но то не изразява големия облик на учения. e Ние сме особено признателни, че под неговото задълбочено и точно перо на изследовател излязоха редица книги, статии и изследвания за историята и развитието на българската литература. Достатъчно е да си спомним книгите, които получиха много висока оценка от критиката, като „Българската поезия от първата четвърт на ХХ в.“ (1959), „Из историята на българската литература" (1973), „Днешната българска литература" (1969). В тези и редица други произ ведения се анализира творчеството на най-видни наши поети и белетристи, под хожда се към тяхното идейно-естетическо наследство от високите позиции на съветската литературна наука.