Публикувана на
Free access
Резюме
Неведнъж към поезията на Иван Давидков са отправяни обвинения за недостатъчна съпричастност към актуалните проблеми на нашето съвремие, за самоцелна пейзажност и естетическа повтаряемост. Най-често това се дължи на недооценяване на творческата самобитност на Давидковата поезия, на способността на поета да възприема света с погледа колкото на художник-поет, толкова и на художник-живописец. Вземем ли пред вид това съображение, няма да виждаме във верността му на своя поетически натюрел винаги самоповтаряне (въпреки че то понякога съществува), и най-важното, ще можем да откриваме гражданско-етичната ангажираност на поезията му в оня специ фичен негов ракурс, характерен не с публицистична предпоставеност и яснота, а с пастелната мекота на словобагрието, на неусетно внушеното живописно настроение. Много от стихотворенията на Иван Давидков притежават почти осезаема нагледност - струва ти се, че зрително долавяш движения, цветови отте нъци, пространствени измерения. Ето как, сякаш с няколко небрежни замаха на четката е нахвърляна" една характерна картина: Подир коситба седна морен вън, отпусна тежко рамо до вратата. Косата се полюшна с тънък звън и заблестя като луна, която е слязла да посвети на децата, на кроткия им сън... («Старият селянин») Понякога картината е реална, конкретна (но без да е лишена от подтекст), понякога реалното и фантастичното са в своеобразна естетическа симбиоза. В току-що цитирания откъс сякаш няма нищо особено, дори самият автор му е възложил роля само на въведение и е поставил рационалния център в след ващата част на стихотворението. Но след прочитане на цялата творба ние отново се връщаме към началото, подтикнати от нещо, ангажирало неусетно съзнанието ни. Откриваме, че зад непретенциозната, почти графична простота на рисунька се крие полифонията на вечерни звуци и багри. Няма щрих - прекалената обстоятелственост би разрушила поразително релефност. Там, където друг би продължил да описва, Давидков - в света на реалното - полюшва" косата с тънък звън“, майсторски, лежимо „разрушава“ реалността и с едно разширено сравнение ни внезапно в друг емоционален мир.


Иван Давидков

  • Издател
    Печатница на Издателството на Българската академия на науките
    Обхват на страниците:
    21
    -
    25
    Брой страници
    5
    Език
    Български
    Брой преглеждания:
    ПУБЛИКУВАНО НА :
    download: download

  • Ключови думи
    Резюме
    Неведнъж към поезията на Иван Давидков са отправяни обвинения за недостатъчна съпричастност към актуалните проблеми на нашето съвремие, за самоцелна пейзажност и естетическа повтаряемост. Най-често това се дължи на недооценяване на творческата самобитност на Давидковата поезия, на способността на поета да възприема света с погледа колкото на художник-поет, толкова и на художник-живописец. Вземем ли пред вид това съображение, няма да виждаме във верността му на своя поетически натюрел винаги самоповтаряне (въпреки че то понякога съществува), и най-важното, ще можем да откриваме гражданско-етичната ангажираност на поезията му в оня специ фичен негов ракурс, характерен не с публицистична предпоставеност и яснота, а с пастелната мекота на словобагрието, на неусетно внушеното живописно настроение. Много от стихотворенията на Иван Давидков притежават почти осезаема нагледност - струва ти се, че зрително долавяш движения, цветови отте нъци, пространствени измерения. Ето как, сякаш с няколко небрежни замаха на четката е нахвърляна" една характерна картина: Подир коситба седна морен вън, отпусна тежко рамо до вратата. Косата се полюшна с тънък звън и заблестя като луна, която е слязла да посвети на децата, на кроткия им сън... («Старият селянин») Понякога картината е реална, конкретна (но без да е лишена от подтекст), понякога реалното и фантастичното са в своеобразна естетическа симбиоза. В току-що цитирания откъс сякаш няма нищо особено, дори самият автор му е възложил роля само на въведение и е поставил рационалния център в след ващата част на стихотворението. Но след прочитане на цялата творба ние отново се връщаме към началото, подтикнати от нещо, ангажирало неусетно съзнанието ни. Откриваме, че зад непретенциозната, почти графична простота на рисунька се крие полифонията на вечерни звуци и багри. Няма щрих - прекалената обстоятелственост би разрушила поразително релефност. Там, където друг би продължил да описва, Давидков - в света на реалното - полюшва" косата с тънък звън“, майсторски, лежимо „разрушава“ реалността и с едно разширено сравнение ни внезапно в друг емоционален мир.