Станка Пенчева

Тя отдавна е завоювала свое място в тъй наречената женска поезия. Най-вярна автохарактеристика са стихотворенията й: „Родената на прага" (от сбирката „Земя на огньовете") и „Балада“ (от „Есенно сияние"). Поете сата сякаш се е преродила и в образа на пясъчната лилия - крехкото цвете, което, забило корените си в пясъка, се бори със стихията на бурите, на вя търа, с безпощадното време и устоява, - дори цъфти, макар и с бледи, горчиви цветове. Лудият кестен" пък е поетическа реализация на житейската и философия. Благославям всяко цъфтене! Като другите - в законно време. Или дръзко. Страстно. Накрая. Лирическата героиня на Станка Пенчева е нежна и силна, мечтателна и волева - борческа натура. Такава е и поезията й - на категоричните пристрастия. Поетесата утвърждава смисъла на човешкото съществуване като способност някому да бъдеш нужен - за нея това е щастието. Тази мисъл е намерила художествена реализация в едноименното „пейзажно" стихотворение, в изображението на самотната водна капка, която би засияла „в камъка като зорницата“, ако поне веднъж при нея кацне птица. „Пълнолетие" направи впечатление с дръзновението и жизнелюбието на младата авторка. С тази книга се появи един бодър глас в нашата поезия - тласът на двадесетгодишните стопани на цеховете и заводите, на разораните угари и граничните застави, на ония, които израстваха със самочувствието на нови хора. В „Автобиография“ тя го е казала ясно и просто: Аз имам своя работа любима и гордостта, че също съм полезна: когато подир време си замина, след мене няма всичко да изчезне. В „Пълнолетие" преобладават творбите, в които блика радост от градив ния, съзидателния труд, от оня труд, който оставя завещание на потомците. Тук има щедрост, готовност за себераздаване, без да се очаква отплата. И онова, което прави впечатление от пръв поглед: ранното гражданско, а в известен смисъл и творческо съзряване на поетесата. (Особено ако направим съпоставка с днешната „млада" поетична смяна, която издава първите си книги на по 32-33, че и повече години и при това носи следите на една закъсняла инфантилност.) Тя ще запази и по-късно преклонението си пред великото дело на човешкия ум, на човешките ръце, пред могъщите творчески възмож ности на човешката личност. Затова и в по-сетнешните й книги има стихотво рения - апотеоз на труда, на надпреварата с мига. Ето и техните заглавия: 26 , Кога е сладък хлябът“, „Труд", цикъл „Моят труд“, „Работници“, „Мислещият Херкулес“, „Недоволният“, „Как се прави стихотворение“ и др. За мото на цялото и творчество може да послужи следното четиристишие от втората и книга: