Людмила Григорова

Сега, след трагичната му смърт, тези стихове звучат като ужасно пред чувствие. А когато са били публикувани, едва ли читателят ги е възприемал така. Може дори на някои да са се стрували подранили - такава поезия обикновено се пише в края на живота. Не е чудно други пък да са видели в тях и своеобразно кокетство - толкова поети демонстрират зрелостта си още в пелените на своето развитие! Споменах за зрелостта. Колкото и да е необичайно, но той загина на три десет и две години като един напълно укрепнал, оформен и в известен смисъл завършен творец. Като казвам завършен, съвсем не смятам, че от него нямаше повече какво да се очаква. Всеизвестни са постиженията му не само като поет, но и като либретист и преводач. А ако вземем пред вид и изповедите му пред приятели, че носи у себе си сюжети на романи, които не можаха да бъдат осъ ществени поради ранната му смърт, когато беше вече психологически подгот вен за преминаване към белетристиката, едва тогава ще оценим какво нещастие сполетя българската литература през ония мрачни ноемврийски дни на 1967 г.

Да се определи жанрово тази книга е почти невъзможно. Озаглавена е„Философски литературни етюди". Още в наслова Исак Паси е подсказал нейната разноликост. Защото това е сборник, съставен от философски скици върху произведения от световната литературна класика. От Бокачо до Томас Ман От Ранния Ренесанс до средата на двадесети век. От „Декамерон" до „Доктор Фаустус". Авторът, а и художникът (в оформянето на заглавието) са имали предвид по-голямата близост на книгата с философския ескиз и са изтъкнали тази близост, за да улеснят читателя. Трудността да се определи тя жанрово идва не само от многото средоточия на Философията и особено на естетиката с литературата, но и от липсата" на единство в подхода на нейния автор. Исак Паси не е Литературовед и той не пристъпва към произ веденията от позициите на литературоведа изследовател. И все пак това са критически студии, в които философията и литературата вървят ръка за ръка; взаимно се обуславят. Пък и при съвременното състояние на зна нието няма и не може да има точно разгра ничение между отделните науки; много често те изследват един и същ обект - в случая - Литературното произведение. А и авторът е жив човек и когато пише, най-малко мисли за това, към какъв клон любителите на точните класификации и педантите ще причислят не говия труд. Даденият превес на философията обаче личи не само в нарочния подбор на произведенията („Неизвестният шедьовър" на Балзак е философски етюд, а Волтеровият „Кандид" ефилософска повест), но и в съзна телното търсене на философски и естетически проблеми, и в творбите, чиито автори не са били никога теоретици на изкуството, нито пък ги е занимавала съдбата на създателя на художествени ценности. Писатели като Сервантес и Шекспир например съзнателно или не, са оставили доста проблеми и дилеми - разрешени и неразрешени, а може би и не разрешими, над които хората промишляват вече четири столетия. Но ако те бяха казали ясно и категорично кой е Хамлет и кой Дон Кихот, щяха ли тези творби да привличат така силно поколенията? Такива, каквито са, те дават възможност на читателя да си изгради свои представи, които да противопоставя на другите.

Тя отдавна е завоювала свое място в тъй наречената женска поезия. Най-вярна автохарактеристика са стихотворенията й: „Родената на прага" (от сбирката „Земя на огньовете") и „Балада“ (от „Есенно сияние"). Поете сата сякаш се е преродила и в образа на пясъчната лилия - крехкото цвете, което, забило корените си в пясъка, се бори със стихията на бурите, на вя търа, с безпощадното време и устоява, - дори цъфти, макар и с бледи, горчиви цветове. Лудият кестен" пък е поетическа реализация на житейската и философия. Благославям всяко цъфтене! Като другите - в законно време. Или дръзко. Страстно. Накрая. Лирическата героиня на Станка Пенчева е нежна и силна, мечтателна и волева - борческа натура. Такава е и поезията й - на категоричните пристрастия. Поетесата утвърждава смисъла на човешкото съществуване като способност някому да бъдеш нужен - за нея това е щастието. Тази мисъл е намерила художествена реализация в едноименното „пейзажно" стихотворение, в изображението на самотната водна капка, която би засияла „в камъка като зорницата“, ако поне веднъж при нея кацне птица. „Пълнолетие" направи впечатление с дръзновението и жизнелюбието на младата авторка. С тази книга се появи един бодър глас в нашата поезия - тласът на двадесетгодишните стопани на цеховете и заводите, на разораните угари и граничните застави, на ония, които израстваха със самочувствието на нови хора. В „Автобиография“ тя го е казала ясно и просто: Аз имам своя работа любима и гордостта, че също съм полезна: когато подир време си замина, след мене няма всичко да изчезне. В „Пълнолетие" преобладават творбите, в които блика радост от градив ния, съзидателния труд, от оня труд, който оставя завещание на потомците. Тук има щедрост, готовност за себераздаване, без да се очаква отплата. И онова, което прави впечатление от пръв поглед: ранното гражданско, а в известен смисъл и творческо съзряване на поетесата. (Особено ако направим съпоставка с днешната „млада" поетична смяна, която издава първите си книги на по 32-33, че и повече години и при това носи следите на една закъсняла инфантилност.) Тя ще запази и по-късно преклонението си пред великото дело на човешкия ум, на човешките ръце, пред могъщите творчески възмож ности на човешката личност. Затова и в по-сетнешните й книги има стихотво рения - апотеоз на труда, на надпреварата с мига. Ето и техните заглавия: 26 , Кога е сладък хлябът“, „Труд", цикъл „Моят труд“, „Работници“, „Мислещият Херкулес“, „Недоволният“, „Как се прави стихотворение“ и др. За мото на цялото и творчество може да послужи следното четиристишие от втората и книга:

Романтизмът Людмила Григорова като художествено явление и обществено движение е естествена, закономерна и емоционална реакция на всеобщото разочарование от обещанията на просветителския „разум“, чиито принципи бяха на практика изпробвани от Великата революция. Въпреки че е извънредно сложен и противоречив, има някои особености, които представляват неговата сърцевина: субективизъм, хипертрофия на АЗ-ът, отвращение от уродливото развитие на капиталистиче ските отношения, поради което трудът се лишава от творческите си елементи и се превръща в ангария; брожение срещу търгашеството и грубия практицизъм, които довеждат човека, художествения творец до отчуждаване от заобикалящата го среда - не само от „, тълпата“, но и от „масата“. На почтената самодоволна публика той няма какво друго да противопостави освен презрението си и уто пичните мечти за една „Аркадия на човешкото достойнство и човешка красота". Като противодействие на утилитарността и овеществяването на най-светите човешки чувства - любов, другарство, привързаност - дойде неговата духовност, откъсната от материалната действителност и абсолютизирана. Романтическата теория е изтъкана от идеалистически съждения и диалекти ca чески проблясъци. Романтиците са първите, които „откриват" диалектическата природа на творчеството като „противоречие на съзнателното и безсъзнателното". Субективизмът на романтизма, на неговата естетика направи от темата за изкуството и художествения творец една от основните теми на литературните произведения. Различията в третирането на тези изключително сложни проблеми от представителите на двете крила - консервативното и демократичното, доста големи, нерядко и диаметрално противоположни. Затова и много от схва щанията на революционните романтици лягат в основите на естетиката на реа лизма, докато представителите на консервативното течение са първоавторите елитарната концепция за природата на изкуството и художествения творец, на мерила по-късно благодатна почва у радетелите на теорията lart pour l'art ocoбено в ортегианството с неговата концепция за „новото“ изкуство като непопу лярно, т. е. антипопулярно - не в смисъл на недостъпно, а на неразбираемо (защото никога няма да стане популярно). Консервативните романтици възвеличиха личността на твореца едва ли до богочовек, издигнаха изкуството в абсолют, а художественотворческата дей ност в занятие, единствено достойно за уважение.

Френският изследовател Пиер Мартино поставя романтизма, парнасизма и символизма в една обща традиция. Онова, което свързва тези три близки и същевременно така различни школи, е несъмнено общата естетическа платформа, залегнала в поетиката им: платформата на лар пур лартизма. на Доктрината „изкуството за самото изкуство“, която стои в основата всички изяви на модернизма в художественото творчество, от една страна, засили някои тенденции, залегнали в теорията на консервативния романтизъм, а, от друга страна, школите, които тя оплоди, бяха по своята форма (не толкова по съдържание) антиромантични. Парнасизмът например бе не само рожба на краха на буржоазните революции от 1830 и 1848 г., който доведе на власт Луи Бонапарт и заедно с него вълчия апетит, арогантността и безскрупулността на финансовата олигархия. Парнасизмът има и своите естетически предпоставки. Той бе и закономерна реакция на романтизма - на неговата словесна пищност емоционална разточителност. Произведенията на парнасците са безстрастни и изящни - едно „пасивно отрицание на буржоазната пошлост“. Повечето от тях „забравят бунтарството на романтиците и се затварят в кръга на тънкото естетство" (Голдман). Пластичността на формата, изтънчеността на езика стават определящи качества на парнаската поезия, в чийто кръг влизат освен Готие, Льоконт дьо Лил още Теодор дьо Банвил, Буе, Глатини, Казалис, Диеркс, Катул Мендес, Рикар, Сюли Прюдом, Ередиа и редица други. И така, въпреки че парнасизмът се роди в пелените на романтизма, в много отношения той пародира Юго, Ламартин и Мюсе, защото пледира за по-умерено, „обективно и същевременно изящно изкуство, за една по-голяма естетическа чистота“ - поезията трябва да рисува", да живописва, а не да критикува. Оттам и култът към пластическата красота на художествената форма. В желанието да се описват събитията безстрастно, студено, без да се оценяват, прозира стремежът жизнената и творческата позиция на писателя да остане скрита за окото на читателя, защото според парнасците тя би му пречила да възприеме чистата красота". Започва една безсмислена в същност конкуренция с живописта.

Поезията на парнасците е изкуство на пластичното изящество, на хармонично конструираната строфика, на визуалното съвършенство. Но това е и поезия разсъдъчна, описателна, предметна. Тя е еднообразна като тематика, образност, поетика: Красотата, Изкуството, Красотата на изкуството, преклонение пред гръцките богове и герои, увековечени в скулптурите на Фидий и Пракси тел. Ако искаме да я охарактеризираме с най-точната дума, тази дума несъм нено ще бъде естетизъм. И елитарност. Елитарността характеризира литературата в епохи субективни, епохи, в които като правило личността противостои на обществото. Но по-често творецът се задоволява само с презрение към тълпата" - оная самодоволна буржоазна „публика", която трупа капитали, но, от друга страна, е особено ревнива към „творческите странности" на художниците и има претенциите на арбитър към техните произведения. Дилемата: творец - общество принадлежеше на романтизма, тя бе негова. Поради обществената апатия на парнасците, поради емоционалната „неутралност" на тяхното творчество дори и там, където се явява (в поезията на Теодор дьо Банвил, на Льоконт дьо Лил), тя не акцентува върху неравноправното положение на твореца в буржоазното общество, не засяга онези социални и психологически механизми, които са причина за неговата самота, за едно почти тотално неразбиране от страна на заобикалящите го. Хладната увереност на парнасците беше реакция на екзалтираната чувстви телност и разточителната емоционалност на романтиците. Но ако в това отношение парнасизмът бе отрицание на романтизма, то той също подготви своето отрицание в лицето на символизма (някои най-ярки представители на сим волизма - Верлен например - минаха през парнаската школа). Символизмът, който се зароди почти паралелно с парнасизма, имаше много по-дълготраен живот. Нещо повече. Въпреки че родината му е Франция, той стана общоевропейско явление - появиха се и други национални школи на символизма Русия, в Полша и с основание може да се твърди, че символизмът стана наймогъщото и най-изявеното течение на модернизма.

В един период на усилено четене, на усилено литературно самообразование, на набидане на сили, ти издаваш и първата си книжка с разкази „Слънчев глад". Тя излиза през 1935 г. Това е сборник от десетина разказчета, предимно с любовна тематика. Те са изцяло подража телни, но за съжаление не на класиците, а показват влияние от произведения със съмнителни качества. Добре, че има и някои изключения. - Аз се срамувам от тази книжка и ако можех, бих я заличил от библиографските спра вочници. Неслучайно, когато ме попитат, коя е първата ми книга, не посочвам нея, а „Границата“, издадена през 1939 г. Някои от разказчетата в „Слънчев град" написах в моето родно село. Там четях, каквото ми попаднеше - нямах друг избор. Чувствувах необходимост за ли тературна изява. И след като ме назначиха в Петърч, преди да се запозная с истински" писа тели, един ден дойдох в София. Случайно попаднах на един брадат мъж, който се казваше, доколкото си спомням, Асен Попов. От разговора узнах, че издава книги на начинаещи писатели срещу заплащане разноските по издаването от самия автор. Той разбра, че пописвам - оказа се, че чел някои мои педагогически статии. Попита ме дали нямам нещо приготвено за пе чат - искаше художествена литература. Аз му доверих, че имам няколко разказчета. Това беше в една кръчма - „Куцото куче" на ул. „Граф Игнатиев", близо до площад „Славейков". Той ме потупа одобрително по рамото. „Ще се нареди нещо“ - и ми намигна. След една сед мица аз му донесох разказите и без да ги чете - поне пред мене, - направо ми каза да му дам парите. Дадох му към хиляда лева - по тогавашен курс това ще рече две трети от учителската ми заплата. Хартията беше евтина, надниците на печатарите бяха много ниски, хонорари не се изплащаха и затова и отпечатването беше сравнително евтино. След около месец-два той издаде и си прибра печалбата. На мене ми даде петдесетина екземпляра. Я - Мисля си, че ако един вещ редактор още тогава беше хвърлил поглед върху страни ците на „Слънчев глад", тя сигурно щеше да има по-друг облик. Може би някои съвсем наивни исантиментални разкази нямаше да бъдат допуснати. Но дори в тази книга прозира бъдещото ти развитие на белетрист - силата ти не е в психологията на любовното чувство, а в един подчертан интерес към живота на бедния селски труженик, към социалните вълнения в българското село през 30-те и 40-те години. (Разказите „Срещу Коледа“, „Сирачета“, „Селски силуети".) Излезе ли някаква рецензия за книжката? - Не. Издателят може би я е разпродал между случайни хора, които нямат отношение към литературата. - Ти не признаваш „Слънчев глад" - и с основание. А кой е първият разказ, въобще първото художествено произведение, което „признаваш"? 28 - Границата“, печатан през 1936 г. във в. „Брод" - Какъв е поводът за написването му?

Символизмът като звено от художествени явления, в чиято основа е положена теорията „изкуство за изкуството", бе едно съзнателно търсено убежище от всеобщото разочарование и покруса от „позорната Френско-пруска война", от разгрома на Комуната, от обезверяването във възможностите на науката. Позитивизмът е вече изживян, пък и неговата художествена реализация - натурализмът - със своята груба фактологичност, с бруталното описание на найинтимните, физиологични страни от човешкия живот отблъсна ценителите на изящната проза. Съвсем естествено е, че повишеният интерес към художестве ната форма не може да не доведе до превръщането на темата за изкуството в неговото собствено битие" в една от актуалните теми на литературните произведения и у символистите, както това бе в творчеството на романтиците и на парнасците. И сега, когато субективното начало доминира и е силно хипертрофирано, проблемите на стихотворното майсторство, „тайната на сътворението" застанаха с нова сила в творческия обектив на писателите-символисти. Тяхната емоционалност отново постави на дневен ред (след романтиците) проблема за политическата и творческата свобода на художника, за неговото място в социалната йерархия, макар и в една по-приглушена гама в сравнение с поезията и белетристиката на романтиците. Символизмът и като естетика, и като художествена практика е много разнороден. В него има и революционно бунтарство, и човеколюбие, и състрадание към нещастието на другите, от една страна, примирение към съществуващия ред, благословия към „избраните“, към талантите и гениите, аристократическо високомерие не само към еснафите, но и към непосветените в магията на творчеството, към художествено необразованите, от друга. И в третирането проблемите на естетичното“ символизмът доказа, че е един от преките наследници на романтизма - в поезията на Верлен и на Рембо особено се срещаме с познатите ни въпроси за конфликта между твореца и обществото, за неговата безприютност и самота, за хулите и нападките, на които е изложен от страна на невежата публика, за духовния му аристократизъм (у Маларме).

Като използува личния си опит от пре живяно и прочетено, в книгата си Ефрем Каранфилов прави своите открития в област та на психологията на личността и на народопсихологията. С веща и сигурна ръка скицира собствения си портрет с прелестната смесица от есеистика, критика и белетристика. Една богата и артистична натура ни предлага своите максими" често във вид на афоризми (За детството и юношеството"). Той нерядко тръгва от малкото, дребното, интимното и някак си неочаквано открива здрава нишка с голямото, важното, значимото. Така например в духовното изграждане на човека, на отделната личност вижда образа на учителя. На любимия учител. Както и в духовното изграждане на родината. Родината е постоянна тема в творчеството на Ефрем Каранфилов. За него тя се олицетворява не само в родния край, родния град и родната река или планина, не само с улицата, на която си живял, и с родната къ ща, където си прекарал златните сънища на своето детство. Родината - това несъмнено са и приятелите, с които те свързва здрава дружба от най-ранната ти младост, и учили щето, и книгите, които за пръв път са ти открили широкия приказен свят на въображе нието. Разбира се, писателят не говори въ обще за родината или за родния град, във всеки негов ред, във всяка дума се чув ствува присъствието на родния му Кюстендил с прелестните му околности, със зеленото рухо на Хисарлька, със Струма, завинаги свързала името си с легендарните ни войводи и революционери от Гоце Делчев и Яне Сандански до Каляшки, Демиревски, Парапунов. Големи пости и художници начело с Никола Йонков Вапцаров и Владимир Димитров - Майстора оттук са тръгнали по света, за да разнасят красотата, силата и славата на българския творчески дух" (с. 40). Той си спомня за плясъка на тъжните води", за „скръбната песен на легендарната река", защото тя е звучала непрекъснато през дет ските му години. Но тъжните реминисценции, защото във всеки спомен от детството, дори B най-светлия, има и по малко носталгия, се уравновесяват с оптимизма на автора по отношение бъдещето на родния град и род ната река, на родината. Есетата, в които най-ярко се откроява лич ността на писателя, неговото израстване като гражданин и творец, са „Среща с литературата“, „Среща с любовта“, „Среща със смърт та," „Юнкерските години“, „Как написах книгата „Българи". Те са най-изповедните и може би най-изстраданите. He e Оригинална мисълта, че творецът B сравнение с другите остава завинаги млад, защото най-често се връща към своето детство. Но у Ефрем Каранфилов тя се обогатява, детайлира, превръща се в негова - тя е лайтмотив на много негови произведения. Не можем да не се съгласим с него, защото Именно писателят успява да запази свежа своята памет, емоционалната оцветеност на спомена, чистотата на преживяването - та кива, каквито са били в детството му, само че преосмислени, пресети през разума на въз растния. Неслучайно афоризмите „За детст вото и юношеството имат за мото мисълта на Русо: „Помни, че си бил дете!" Тази мисъл пронизва цялата книга, тя му е дълбоко родствена и винаги когато пише в книгите за детството, в една или в друга степен я зашищава.

Не зная защо, но когато дочитах тази кни га, имах странното усещане, че авторът може би е трябвало да я построи" по обратния път - едва в края той ни прави съпричастни към своите емоционални преживявания, когато посещава Ейът-Сент-Лоурънс - ъгълче то на Шоу". Не само най-интересните, найсвежите, но и най-приносните в теоретично отношение страници са именно заключителните и онези, в които той разглежда изявите на великия драматург в другите жанрове - киното, новелистиката, публицистиката, епи столарното наследство. С това ни най-малко не искам да подценя анализите на основното - на пиесите му - приятни“ и „неприятни", както сам ги определя Бърнард Шоу. Но за драматурга е писано много, докато Шоу като романист, кинематографист и новелист поне в чужбина е почти неизвестен. В Съветския съюз едва през 1971 г. са издадени новелите му. Същественото е обаче, че именно разглеждайки „взаимоотношенията“ на дра матурга с другите жанрове, в съпоставките между пиесите му и техните кинореализации например са направени едни от най-ценните наблюдения в областта на теорията на драмата. Ученият е надникнал в тайните на художе веното майсторство на Б. Шоу - в особеностите на неговия парадоксален" начин на мислене и извеждането на парадокса в творчески метод и стил, който най-добре отго варя на природата му - цялостна и противоречива едновременно. Както пише с основание П. С. Балашов, той е майстор на не очакваните преходи, съпоставки, отразяващи диалектическата сложност и противоречивост в развитието на самия живот".