Левчев

Призванието на поета е да бъде винаги в диалог със своята епоха и със своите съвременници. Но рядко ще почувствуваме изпълнението на този императив в съвременната ни литература така осезаемо, както е в поезията на Любомир Левчев. Може би защото той и в буквалния смисъл заговори с нас още в първата строфа на първата си стихосбирка - «Звездите са мои»: B - Да, мои са! Говоря сериозно. Не се усмихвайте така - не ми ли вярвате?... И още тук ни предупреди - за много неща ще се карам с вас, за много неща ще ви предизвиквам, много неща няма да ви простя. С това предупреждение навлезе литературата не само той и може би затова преди десетина години се повдигнаха такива спорове за и против «новата» поезия, чийто може би най-виден представител беше Левчев. Тогава едни го възнесоха до възбог, други се опитваха да го съветват добронамерено, трети направо му заявиха, че е заел позиция, която никой не атакува. Но споровете и страстите отшумяха, еретическият свободен стих и младежката дързост получиха право на съществуване в поезията и днес, слава богу, никой няма да обвини в измама онзи, който каже една известна на всички истина - че Левчев е един от водещите поети на нашата съвременна литература. Наистина непривична беше преди десетина-петнайсет години оная дръзка и непочтителна самонадеяност, с която дойде поколението на Левчев. Но не можеше и да бъде другояче - защото това поколение беше призвано не само да хвърля в прозорците ни своите «неримувани павета», но и да бъде изразител на духа на новото време и без да скъсва с плодотворните традиции на създаденото преди него, да потърси художествения еквивалент на новите духовни измерения на личността. Затова бяха така силни възторгът и дързостта в тази поезия - така чисти и искрени, както бяха в литературата ни непосредствено след Девети септември, но вече с много по-голяма художествена дълбочина и по-широка философска проблемност. Един малък Девети септември, но на много по-високо естетическо равнище изживя нашата литература след Априлския пленум и Левчев беше един от най-талантливите представители на това щастливо поколение. В същност, като четем сега стихосбирката «Звездите са мои, можем да се запитаме - че какво пък толкова страшно имаше в нея? Ами ако беше написал тогава «Интелигентска поема» или «Чо преди да остарея»? Като познаваме днеш55 _ ния Левчев, първата му книга може да ни се стори дори малко старомодна, «традиционна», с изключение може би само на дръзката поза. Звездите са мои беше извикал тогава поетът и искаше непременно да повярваме в това. Но, изглежда, почти никой не му беше повярвал и още тук бе заложена дълбоката конфликтност на неговата поезия. Колкото самонадеяност, толкова и драматизъм имаше в това стихотворение, но малцина го разбраха. Всички виждаха хлапака, който ги предизвикваше дръзко, а може би по-важно беше другото че във втората половина на стихотворението имаше един вопъл: «О, не завърз вайте крилата на сърцето!» Този вопъл елиминира ефекта на предизвикателст вото и превърна привидната самоувереност в драма - в това беше истинският смисъл на стихотворението, в което поетът трябваше фактически повече да оправдава, отколкото да напада. То изразяваше най-вярно и трагизма на едно отминаващо време, когато смелата мисъл трябваше да търси от деветдесет девет извора доводи, за да се обоснове и оправдае, и трябваше да бъде много силна и вярна, за да победи. В няколко стиха тук бе заключена непобедимата мощ на комунистическата правда, която не се бои от дързостта, защото е родена от нея:

Между „Звездите са мои“ (1957) и „Изход (1976) лежат две десетилетия - дълъг, изнурителен „път през годините“. Особено за поета, който - по думите на самия Левчев - . .. . следва своята поезия цял живот, както Санчо следва своя Дон Кихот“ („Рецитал"). Както много Левчеви метафори и сравнения, наглед плод единствено на смели асоциации, и това крие няколко смислови пласта. В прякото си значение то е естествено израз на магнетичната сила, която води твореца през житейската проза към духовни висоти. Но в друг аспект същото сравнение ни се струва непривично - българската поетическа традиция ни е привикнала да търсим в живота на големите поети тъждество между слово и дело, как тогава да приемем подобно „разпределение на ролите“: поезията - Дон Кихот, а нейният автор - Санчо Панса? (В скоби казано, тук се оглежда една от драматичните дилеми в творческия път на априлското поколение - на нея ще се спрем понататък; както и постоянната „раздвоеност“ на Левчевата лирика между романтичния устрем и отрезвяващата му проверка в делника.) и същевременно, ако вникнем по-дълбоко в тези образи-символи, каквито отдавна са станали героите на Сервантес, ако си припомним думите на Дон Кихот: „Като те гле дам, Санчо, и ти не си по-малко луд от мене“ - ще доловим и синтеза на двата смислови плана. Сякаш се отклонихме в многопластовото съдържание на едно единствено сравнение. Но само привидно. Стиховете на Левчев изобилствуват с такива образи, които в сгъстен вид съдържат — както семето „съдържа“ в себе си вековния дъб - централни в творчеството му проблеми, отразяват същностни страни на поетическото му мировъзрение. И въпреки всички превъплъщения на поета, въпреки яростно отстояваното „право да бъдеш нов" неговата лирика потвърждава думите на Корней Чуковски, че поезията е една фанатично дълга мисъл, която творецът следва до гроб. Именно въплъщенията на тази мисъл - било в зърното на отделния образ, било в разклонената цялост на завършената творба - са гръбнакът на Левчевото поетическо творчество, те му придават вътрешно единство. Само че неговото вътрешно единство е особено. Редица поети, имам пред вид големи поети, го постигат с цената на известно самоограничение: тяхното творчество гравитира около едно ядро от теми и проблеми - постоянно вариращи, разкриващи се в различна светлина от стихотворение в стихотворение и от книга в книга, - които очертават границите на поетическия им свят. При Левчев, струва ми се, не е точно така.

Литературно-творческата концепция на Любомир Левчев не е разгърната системнотеоретически. Той не се чувствува „призван" за това. От краткия пред говор към „Казани думи“ (1983) с красноречивото заглавие „Панихида за мъртвите стихотворения" научаваме, че той се отнася към словото си вън от „царството на поезията" като към нещо, което ощетява лирическото му творчество. Всяка публична изява, всяко негово „слово“ „взема душата" на една лирическа творба. Принуждаван на такава жертва по силата на поетия обществен ангажимент, той няма друг избор - стиховете са „едничкото нещо, което притежава", на което може да разчита. Възниква въпросът: не е ли това доказателство, че Левчев няма премислена литературно-творческа концепция, че се доверява само на творческия си „инстинкт" и на поетическата си интуиция? Като високоталантлив поет със значимо творческо дело, което му отрежда място в челото на съвременната ни поезия, струва ми се, е естествено той да цени преди всичко поезията си, да более за всяка пропусната творческо-поетическа реализация, да я счита максималистки за единичкото нещо, което притежава", за едва ли не единствената си духовна ценност. Обяснимо е също защо предявява към публицистиката си толкова висок критерий. Би било обаче проява на ограниченост и късогледие да се отнасяме пренебрежително към публицистичните му слова", да гледаме на тях като на съвсем случайни или „служебни" и затова неможещи да ни кажат нищо съще ствено за неговото творчество, за литературните му възгледи, за гражданската му позиция. Разбира се, анализът на публицистиката му не може да замени анализа на поетическото му творчество, но може да го допълни. Но публи цистиката му представлява интерес и в един по-широк план - тя ни предлага литературно-теоретическите концепции на един дълбок и оригинален поетмислител по някои възлови проблеми от историята на литературата ни, обогатява ни с ценни идеи и виждания за съвременното й състояние и най-актуал117 ните и въпроси, както и с наблюдения и интерпретации за творчеството на изтъкнати български и чужди писатели.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на видния английски писа тел Дейвид Хърбърт Лорънс, чието творчество бележи ярка следа в експериментал ната проза от първата четвърт на нашия век. Лорънс е автор на десет романа, че тири от които - „Синове и любовници" (1913), „Дъгата" (1915), „Влюбени жени (1920) и „Любовникът на лейди Чатърли" (1928) - му донасят световна слава, на няколко повести и редица разкази, на шест цикъла стихотворения, пиеси, пътеписи и литературни есета. С изключение на няколко разказа, на новелата „Лисицата" и на отдавна изчер паните стари преводи на „Синове и любовници“ и „Любовникът на лейди Чатърли", който не дава представа за поетичните достойнства на романа, този английски кла сик е непознат за българския читател. С публикуването на най-хубавите му романи - „Синове и любовници“, „Дъгата“, „Влюбени жени" и сборник разкази, които изда телствата „Народна култура“ и „Профиздат" подготвят за печат, този пропуск ще бъде избегнат. Съвременник на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, Д. Х. Лорънс принадлежи към представителите на модерния роман, чиито творчески търсения се отдалечават от изобразителните принципи на реализма. В противовес на пълното субективизи ране на повествованието обаче, което се наблюдава у Д. Джойс и В. Улф, Лорънс не скъсва напълно с традиционния реалистичен роман, а неговите естетически пози ции остават докрай свързани с морално-етични съображения. Като окачествява склонността към херметизиране на преживяванията и изтън чен интелектуализъм у Пруст, Джойс и Дороти Ричардсън като бягство от моралните проблеми на времето, Лорънс вижда смисъла на изкуството в неговото нрав ствено въздействие. В есето си „Моралът и романът" той пише: „Романът е съвършеното средство за предаване на изменящата се дъга от чо вешки отношения във всеки определен момент. Само романът може да ни научи как да живеем"…