еволюция

Ако не вземаме пред вид пътеписните и пейзажните моменти в житията и някои други жанрове на старобългарската литература от XIV в. (най-ярки и жанрово оформени са те у Григорий Цамблак и Константин Костенечки), трябва да признаем, че пътеписът е един от първопоявилите се жанрове на новата ни литература. Възникнал още в първата половина на XIX в., отначало в симбиоза с мемоара или географското описание, българският пътепис преминава през няколко фази, очиствайки се от несвойствените за жанра наслоения и примеси, отразявайки промените в националното, идеологическото и естетическото съзнание на българина. В края на XIX в. вече имаме натрупан значителен опит, осмислени са пътищата и тенденциите на развитие, оформена е национална пътеписна традиция, в която се оглеждат основните процеси в развитието на нашата литература. Трайно свързан със земята и имота си, трезвен по манталитет и предпазлив по внушенията на историческата си съдба, българинът не е склонен да се впуска в непознати пътешествия. В книгата си „Записки за България и за българите“ Каравелов описва сърцераздирателните сцени при изпращане то му от Копривщица за Пловдив: „Изведнъж баба ми, майка ми и сестрите ми захванаха да плачат, чегато моя милост отиваше през девет царства в десето, през девет гори зелени и през девет моря дълбоки." Дори и когато рис кът на пътуването би се изкупил многократно, българинът предпочита земе делието и заседналите занаяти. Лишен от спекулативен дух и чужд на рискованите увлечения, той отбягва да се занимава дори с търговия, а в своя патриархален етически кодекс я третира за не съвсем почтено занимание, като и противопоставя превърнатите в народностни добродетели предимства на физическия труд. Разположени на кръстопът, дето се преплитат и сблъск ват многобройни политически, религиозни, военни и стопански итереси, нашите земи са посещавани през турското робство от ред пътешественици, ня кои от които са описали своите наблюдения или са систематизирали резулта тите от своята мисия. Но българи пътешественици няма, а ония пък, които като войници или революционери са се били в чужди земи, не са познавали влечението към писмовния труд.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на видния английски писа тел Дейвид Хърбърт Лорънс, чието творчество бележи ярка следа в експериментал ната проза от първата четвърт на нашия век. Лорънс е автор на десет романа, че тири от които - „Синове и любовници" (1913), „Дъгата" (1915), „Влюбени жени (1920) и „Любовникът на лейди Чатърли" (1928) - му донасят световна слава, на няколко повести и редица разкази, на шест цикъла стихотворения, пиеси, пътеписи и литературни есета. С изключение на няколко разказа, на новелата „Лисицата" и на отдавна изчер паните стари преводи на „Синове и любовници“ и „Любовникът на лейди Чатърли", който не дава представа за поетичните достойнства на романа, този английски кла сик е непознат за българския читател. С публикуването на най-хубавите му романи - „Синове и любовници“, „Дъгата“, „Влюбени жени" и сборник разкази, които изда телствата „Народна култура“ и „Профиздат" подготвят за печат, този пропуск ще бъде избегнат. Съвременник на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, Д. Х. Лорънс принадлежи към представителите на модерния роман, чиито творчески търсения се отдалечават от изобразителните принципи на реализма. В противовес на пълното субективизи ране на повествованието обаче, което се наблюдава у Д. Джойс и В. Улф, Лорънс не скъсва напълно с традиционния реалистичен роман, а неговите естетически пози ции остават докрай свързани с морално-етични съображения. Като окачествява склонността към херметизиране на преживяванията и изтън чен интелектуализъм у Пруст, Джойс и Дороти Ричардсън като бягство от моралните проблеми на времето, Лорънс вижда смисъла на изкуството в неговото нрав ствено въздействие. В есето си „Моралът и романът" той пише: „Романът е съвършеното средство за предаване на изменящата се дъга от чо вешки отношения във всеки определен момент. Само романът може да ни научи как да живеем"…