Философски

Развитието на литературознанието като наука се характеризира редица десетилетия наред с усилията на мнозина видни негови представители да намерят сигурни методи за проникване в същността и особеностите на художествената литература. Успехите на естествените науки тласнаха дейността на Ф. Брюнетиер, Сент-Бьов, Иполит Тен в посоченото направление. Литературоведите достигнаха до алтернативното положение да търсят причините за развитието на художествената литература в самата нея или в причини, лежащи извън нейните предели. Показателно е твърдението на П. Н. Сакулин, който смята, че се придържа към възгледа, според който в историческото развитие на всяко явление трябва да се различават еволюционен и каузален момент. 1 „Всяко развитие - пише той - предполага субект на развитието (като „нещо в себе си"), съдържащ известни свойства и преди всичко способност за развитие. От природата на субекта зависи ще се развие ли той и как именно (значи, самият факт на развитие и тип на развитие). Развитието винаги се извършва в пределите на рода и вида и типът на развитие се обуславя от техните особености. Това развитие по природа (kala phusin, както се изразявали Аристотел и Полибий) аз и наричам еволюция, за разлика от каузалното развитие, т. е извикано от външни причини,

Тенденцията, за която ще стане подробно въпрос в тази студия, за сетен път показва удивителната способност на литературата да вгражда в относително самостойния си процес само онова, което е свързано и продиктувано от живота; показва, че литературоспособно е само онова, което животът е направил" художествено, преди то да стане литература. Не повтарям самоцелно тези познати мисли. Ще ги видим потвърдени след малко в един проблем, който има особен и интересен смисъл в нашата съвременна литература. Той е характерен за нейните нови търсения; някак странно се разкрива наглед като страничен, а по същина е свързан с основните насоки на литературата ни и дори представя някои от тях. Защото проблемът засяга съществуването на определени духовни начала в съзнанието на съвременника, отговорността на съвременника пред тях, способността или неспособността му да живее съобразно тях и, разбира се, целесъобразността им. Тези начала имат исторически или социални корени. Едни са свързани с комунистическия идеал, по-точно произтичат от него. Други отговарят на драматични истини за днешния човек, имат психологически или философски характер. Не на последно място - всички те са свързани с националната характерология и съдба, което в крайна сметка, пряко или не, е основание за всяко художествено творчество. Тези проблеми вълнуват цялата ни литература. Какъв е нашият аспект? Те ни интересуват във взаимовръзка с една композиционна форма, която ясно се откройва в днешната българска белетристика. Тази композиционна форма, която ще бъде обобщаващ знаменател на иначе разнородни писатели и книги, характеризира някои от модерните насоки на литературното и в частност епическото развитие. Имам пред вид движението към синтетично литературно изображение, към синтетични художествени форми. Ненужна и непосилна задача би било да анализираме този процес в цялост. Още повече, че той е неизследван от нашата литературна теория и всяко схващане се нуждае от солидна и обемна аргументация. За това тук ще набележим аксиоматично някои важни белези на това развитие, които се намират в пряка връзка с проблема за една жанровокомпозиционна тенденция днес. Синтетичната проза на двадесети век преобрази основно редица показатели на аналитичната проза. Преди всичко тя се отказва от подробната обстоятелственост и от хронологическата достоверност на сюжета. Сюжетът и фабулата встъп ват в нови взаимоотношения, дистанцията между тях е чувствителна. Сюжетът 77 като една по-сложна система от „вътрешни и външни жестове, от постъпки и психологически реакции днес е много по-богат и вътрешно динамичен от фабулата като „събитиен скелет" на произведението. Времето в синтетичната творба се сгъсти изключително много (много от модерните произведения дори представят само един ден или няколко часа от живота на героите). Художественото време чувствително се различава от достоверното време. Съвършено нови са функциите на повествователя. Според моето гледище от епическите художествени категории най-солидни преобразования претърпя повествователят. (Изглежда и за това днес с особена настойчивост се поставя въпросът за качествената разлика между автор и повествовател - един въпрос, който винаги е съществувал, но по-рядко в сравнение с други въпроси е бил анализиран от теорията.) Ако разрешим с необ ходимата научна аргументация проблема за повествователя, смятам, че най-плътно ще се доближим до новите закономерности и функции на композицията. Пред вид отказа от обстоятелственост и хронологическа достоверност повествователят в синтетичната проза играе минимална, да не кажа нищожна, функция. Неговите аналитични пространни намеси и обяснения, неговите „всевиждащи и всезнаещи очи, неговото господство над творбата остана в разрез с модерната композиция, с новите съотношения на отделните равнища на творбата. Функциите на повество вателя като организираща и особено оценяваща художествена категория се прехвърлят на други компоненти.

Проблемата „Наука, техника, човек“, поставена за обсъждане на XV философски конгрес, дава възможност да се проведе най-широк диалог между философите с различни разбирания по тази проблема. Едновременно с това тя дава възможност да се проявят и онези, които се борят срещу марксистколенинската философия, срещу обществения прогрес, срещу изграждането на ново социалистическо общество, онези, които защищават стария капиталистически строй. Ето защо аз считам, че ще бъде интересно, ако аз не разгледам отделна тема, нито засегна различните схващания по основната тема „Наука, техника, човек“, а се спра само на някои от най-съществените методологически въпроси, отнасящи се и до основната проблема на конгреса, по които ще се води борбата, и особено борбата срещу нашата философия. Разбира се, не е възможно обстойно да бъдат разгледани тези въпроси, те по-точно ще бъдат маркирани. Като най-висш духовен израз на съвременната епоха философията на диалектическия и историческия материализъм има нарастваща роля и при осмис лянето на основните проблеми, поставени от бързите социални изменения, и от научно-техническата революция, от многото и големи научни открития, позитивните изменения в международния живот и пр. Също така преминаването на човечеството от капитализма към социализма (в световен мащаб) и научно-техническият прогрес изискват с голяма острота намирането на такава ценностна ориентация на индивида, която да се съгласува с основните закономерности на епохата, с потребностите на бурно развиващото се научно познание. Ценностната ориентация е в основата и на политическата ориентация на нашия съвременник. Именно философията и само философията може да послужи като обща методологическа и обща мирогледна база за изследване на ценностната проблематика на нашето време, за разработването на сложния комплекс от идеологически, морални, политически и други аспекти на явле нието, което наричаме „нов човек на социализма и комунизма". Днес маркси стко-ленинската философия се развива като синтезираща, интегрираща найобща творческа наука, обобщаваща постиженията на всички науки, вна сяйки своя творчески принос в революционните социални изменения. Дори ако поставим проблемата за необходимостта от социалистическо-хуманистическо овладяване на научно-техническата революция, която е и една от главните задачи на нашата борба, ще видим, че само марксистко-ленинската философия може да предложи ясни и сигурни ориентири и по въпроса за науката и техниката, за научно-техническата революция и нейните причини, характер 3 И последствия, за същността, ролята и мястото на човека в обществения живот. Тя може да даде ясен отговор за това, какво е именно социалистически хуманизъм, какво е в действителност социален прогрес, научно-техническа и социалистическа революция. С една дума, марксистко-ленинската философия единствена е в състояние да бъде, от една страна, най-висше общотеоретическо познание за главните страни и процеси на действителността, а, от друга, да бъде сама по себе си една от най-висшите духовни ценности в живота на съ временното човечество. С това ясно съзнание за огромното значение и роля на марксистко-ленинската философия в нашето съвремие ние ще отидем и на нашия XV философски конгрес.

Студията на Здравко Чолаков Философ ски проблеми в българската поезия" е показателна, от една страна, за индивидуалните му търсения като литературен историк и кри тик, а, от друга - за състоянието и тенденциите в съвременната ни литературна наука и критика. За някои тази книга може да излиза малко късно, за други - малко рано, но според мен нейната поява в края на 70-те години подсказва за някои вътрешни промени в методологическите принципи на съв ременната литературна критика и история. Защото подобна книга не можеше да се появи през 50-те години, когато вулгарният социологизъм се опасяваше дори от нюансите на художествения подтекст. Тази книга е след ствие от динамичното извеждане на литературната мисъл до комплексната сложност на естетическите явления. Това стана в края на 60-те и в началото на 70-те години, когато беше вече пределно ясно, че художествените тенденции в литературата ни изискват категорично интерпретация, в която да се синте зират не само социалните и нравствените ценности, но и естетическата и философската проекция на действителността, отразена в поезията, прозата и драмата. През този период в отделни статии и ре цензии, посветени на поетическото творчество на съвременните поети Атанас Далчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Андрей Германов и др., се маркира философската проблематика, но всичко това остава повече в сферата на епи зодичното и често пъти импровизирано обобщение. И едва сега, в книгата на Здравко Чолаков се преодолява тази фрагментарност. Преди да се спра на съдържателните и осо бености, иска ми се да спомена нещо специ фично в подхода на нейния автор към художествените проблеми и творческите индивидуалности. Става дума за съчетаването на историко-литературния анализ с теоретикокритическата интерпретация. Особеност, която се налага от предмета и целите на самото изследване - да се проследят появата и развитието на философската проблематика в българската поезия от Стоян Михайловски до Ал. Геров и В. Ханчев... Още повече, че книгата остава композиционно и съдържателно „отворена“ към същия тип проблема тика и в поезията от средата на 70-те и на 148 чалото на 80-те години. В този синтез между по-уравновесения емоционално историко-литературен подход и темпераментния критикооценъчен анализ авторът постига същността на естетическите и философските проблеми. Ето например още в гл. 1 - Стоян Михайловски и начално проникване на философ ски мотиви в новата българска поезия" авторът трудно ще сдържи критическия си темперамент и когато ще подчертае „концептуалното единство при реализацията на отделните стихотворения", единността в преображенията на поета, която е предпоставка „за постигане на цялостни в идейно-естетическо отношение поетично книги, а не просто механически сбор от стихотворения", той ще отвори една скоба, за да сподели болката си като литературен критик: „Такива именно цялостни поетични сборници все по-рядко се срещат в днешната издателска практика на поетите. Причина за това е чувствителната бедност откъм идеи, която наблюдаваме днес в тяхната изява и не на последно място, разбира се, стремежът към големи количествени показатели на продукцията." Подобни спонтанни асоциации създават раздвиженост в литературния анализ, внезапен ракурс на изследвания художествен феномен, ангажи раност на естетическата оценка. По този начин се разчупва хронологичният принцип, който е основен в тази студия. В тази връзка може да се посочи съзнателно търсеното типологическо сходство в интерпретацията на философската проблематика при отделните поети.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на видния английски писа тел Дейвид Хърбърт Лорънс, чието творчество бележи ярка следа в експериментал ната проза от първата четвърт на нашия век. Лорънс е автор на десет романа, че тири от които - „Синове и любовници" (1913), „Дъгата" (1915), „Влюбени жени (1920) и „Любовникът на лейди Чатърли" (1928) - му донасят световна слава, на няколко повести и редица разкази, на шест цикъла стихотворения, пиеси, пътеписи и литературни есета. С изключение на няколко разказа, на новелата „Лисицата" и на отдавна изчер паните стари преводи на „Синове и любовници“ и „Любовникът на лейди Чатърли", който не дава представа за поетичните достойнства на романа, този английски кла сик е непознат за българския читател. С публикуването на най-хубавите му романи - „Синове и любовници“, „Дъгата“, „Влюбени жени" и сборник разкази, които изда телствата „Народна култура“ и „Профиздат" подготвят за печат, този пропуск ще бъде избегнат. Съвременник на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, Д. Х. Лорънс принадлежи към представителите на модерния роман, чиито творчески търсения се отдалечават от изобразителните принципи на реализма. В противовес на пълното субективизи ране на повествованието обаче, което се наблюдава у Д. Джойс и В. Улф, Лорънс не скъсва напълно с традиционния реалистичен роман, а неговите естетически пози ции остават докрай свързани с морално-етични съображения. Като окачествява склонността към херметизиране на преживяванията и изтън чен интелектуализъм у Пруст, Джойс и Дороти Ричардсън като бягство от моралните проблеми на времето, Лорънс вижда смисъла на изкуството в неговото нрав ствено въздействие. В есето си „Моралът и романът" той пише: „Романът е съвършеното средство за предаване на изменящата се дъга от чо вешки отношения във всеки определен момент. Само романът може да ни научи как да живеем"…