Резюме
При амбициозната и активно осъществявана издателска програма за все по-адекватна рецепция на чуждоезиковото литературно творчество у нас, за запълване на съществуващите „бели петна" в представянето на световното класическо и съвременно творчество на български, процесът на това литературно усвояване на ниво превод, издаване и критика все по-осезаемо се сблъсква с проблеми както на реализацията, така и на консумацията, произтичащи от специфи ката и многообразието на онези нововъвеждани жанрове и техники, за които българската тради ция невинаги има готово покритие или готовност за лек прием. Опитът показва, че ако спрямо една своеобразна литературна практика се приложат средствата на обичайното повествование, резултатът ще е не претворяване, а бледо копие, лишено от най-характерните особености на ори гинала. От друга страна, ако към експерименталните техники на модернизма преводът подходи радикално, не е изключен шоков ефект върху реципиента вместо комуникация. Макар тези жанрови форми да достигат до нашия читател понякога с над половин век закъснение, наивно е да се очаква, че те веднага ще се срещнат със спонтанно и повсеместно разбиране. В крайна сметка и оригиналите на подобни четива са имали сходна участ - да си припомним, че при появата на „Одисей" дори Виржиния Уулф, ценителка на Джойс, сама авангардистка, се стъписва съз нава, че в творбата има нещо", но решава, че старателно търсените словесни странности са прос то неогладени грапавини. Ако тази за времето си най-смело мислеща писателка и издателка е платила дан на традиционното виждане, можем да допуснем, че един прецизен и верен българ ски вариант наа този писател на моменти неминуемо ще повдигне вежди дори сред компетент ните. Всред удивителните, които приеха „Портрет на художника" в академично издържания превод на Н. Б. Попов например, не мина и без въпросителна, и то относно някои от най-джой совските" решения и най-точни попадения в изданието. Очевидно не могат да се очакват универ сални и тъждествени оценки на един литературен вид, будил и продължаващ да буди спорове. Нещо повече - ако редактори и издатели се стремят да постигнат по-безобиден и непротиво речив прочит на подобна литература, представянето и ще стане безпредметно. Не че следва да приемем формата и безкритично; но при всичките крайности на нейните търсения, залитания, уклон към формализъм и пр. тя е влияла върху цели писателски генерации през последните де сетилетия и за един точен прием преводът следва да я представи във възможно най-близък до оригинала вид. Окуражително е, че в това отношение издателската политика като цяло е правил но намерена - с разбиране и широта на виждането се отпечатаха в „Народна култура" издания като споменатия Джойс, Дьоблин и Брох съответно в превод на В. Брюкнер и Л. Илиев, Маркес и Силва - на Р. Стоянов и В. Рафаилова, и немалко други; „Хр. Г. Данов" също поднесе заг лавия, които търсят оптимума. Но все още има немалко издания на литературни творби от жанра, където „ костеливите орехи" на модерната проза остават неразчупени - къде поради превода ческа немощ, къде поради редакторска плахост отминават неразчетени и непредадени важни възли от сложната плетка на модерната белетристика, заравняват се или се тушират по-острите за непривикналия вкус речеви и стилови обрати. Въпросът е обширен и нелек, но неизбежно се налага на вниманието на превода и критиката му със своята злободневност.