Стефанова

Лиляна Стефанова принадлежи към поколението на 50-те години. Сега се пише главно върху поетите на 40-те и 60-те години и най-вече за тия, които дойдоха на широкия друм на нашата поезия през Април 1956 г. Сякаш цялата поетична формация, сформирана в първите години на свободата и най-вече в тежкия период отот края на 40-те и началото на 50-те години, остава в сянка. На изследва чите на литературната история не им е приятно да се занимават с тия години, мълчаливо ги прескачат, прескачат светлосенките на цял един исторически период. Обаче поети като Иван Радоев и Усин Керим не може да не бъдат осветени и в тия години, извадени от хладното ложе на историята. А също така да не забравяме, че в тия години набраха сили Пеньо Пенев, Димитър Методиев, Добри Жотев, Георги Джагаров, Владимир Голев... Още в началото на 50-те години те възпяха антифашистките подвизи на ремсовата младеж. Поемата „Ален мак" получи забележителна популярност сред нашата литературна младеж. Димитър Методиев с „Димитровско племе“ и малката лирическа поемка „Ален мак" възкреси романтиката на една отминала борба. Георги Джагаров със страстен стих възпя неумиращата ремсова гвардия в „Моите песни". Това не бяха сантиментални песни за борбата, а искри от кремък. Сред това поколение имаше малко поетеси. Най-вече правеха впечатление стиховете на Станка Пенчева, която пишеше за „Маноле, с хубавите пръсти“, за калинките, за майка си и слугинята с чипото носле. Но изведнъж някъде в началото на 50-те години се появи една поетеса, приключила науките си в съветските учебни заведения. Първите й стихове не бяха посрещнати много ласкаво от критиката (за тях писа критично Стоян Петров). Но младата поетеса не падна духом, тя бе достатъчно мъжествена по дух, упорита и минала през съветската школа, която калява без друго бойките характери. Много пъти съм се замислял защо Лиляна Стефанова остана малко настрани от поколението си? Сякаш тя не попадна в руслото на поколението, не изживя априлските тревоги? Лиляна Стефанова, бойка и настъпателна от годините, в които я познавам, сякаш видимо малко се промени. Или може би от кръгозора ми се губят много години, когато тя в самота е осмисляла и преосмисляла своите позиции. Тая известна наша поетеса, без да е писала стихотворение за амазонката, самата тя беше някаква амазонка. Тя бе твърде бойка по характер (жената напълно не може да бъде фанатичка и екстремистка), респектираше със своите позиции. Може би тя беше възприела много от следвоенната разруха на Москва, за да позволи на своя съвипускник Виктор Ворошилски така лекомислено да се отказва от социалистическия реализъм... Тя беше вярна до фанатичност на това, което е видяла в следвоенна Москва, вярна на съветската литература, на рево люционните идеали на поколението си. Неведнъж по писателски събрания развълнувано и драматично ни е говорела за тия години. Минала през горнилото на тоя следвоенен живот в Москва, тя не може да забрави миловидните рускини басмени рокли, които си танцуват все сами. Едно от хубавите стихотворения от „Московския и период“ е посветеното на поетесата Юлия Друнина. С Юлия Друнина се запознах на ул. „Боровска" 2, тя беше придружена от Каплер.

Ако трябва с няколко думи да очертая литературния „фон", на който се появи тази книга, ще кажа - в последните няколко години интервюто преживява неочакван бум. Последната дума е чуждица, но не мога да я заменя с българската „разцвет", а най-много с друга една чуждица: „дъмпинг". Защото факт е, че в областта на този жанр има „свръхпроизводство“ и „заливане на пазара" с продукция" (нека бъдем последователни в избраната терминология), отстояща твърде далеч от високите стандарти", ала в се п а к удовлетворяваща поне някакви минимални изисквания на тези, от които зависи публикува нето й (друг е въпросьт с тези, които я четат - ако, разбира се, такива има). Споменавам всичко това не защото то има пряко отношение към книгата на Вера Стефанова „Съдбата на България през погледа на учения" - макар да се е появила на този „фон", не в сравнение с него ще се откроят достойнствата и, - а защото наред с незадоволителния порой от интервюта, за ливащи радио, телевизия, периодичен печат ипр., можем да отбележим и някои истински успехи в различните разновидности на този жанр. Не искам да гадая дали те са косвен плод на „свръхпроизводството" или, напротив, появата им ни направи заинтересовани, но невзискателни поклонници на интервюто - колкото и привлекателен да е въ просът за яйцето и кокошката, по-важно е да се види, че днес ние имаме постижения в почти всички вътрешножанрови разновидности - анкетите (някои книги от поредицата на Института за литература при БАН, „Събеседници" на Ат. Свиленов), сборниците, посветени на дадена тема или значително събитие в живота ни (С повея на Април“ и „Априлски кръгозори пак на Ат. Свиленов, „Изстраданото слово" от Ст. Коларов), интервюто-психологически портрет („Съкровеното“ от Н. Манолова и В. Стефанова), интервюто-репортаж (последните две книги на Ив. Балабанов) и др. Именно в съпоставка с най-добрите образци на жанра „Съдбата на България през погледа на учения" от Вера Стефанова откроява както достойнствата си, така и - в същност на първо място - своеобразието 156 си. То е заложено още в замисъла за поредица интервюта с видни наши учени - историци, социолози, народопсихолози, - за щото въпреки огромния престиж на обществените науки в наше време и най-уважа ваните им представители твърде рядко биват най-търсени - или поне често търсе ни за интервюта. А те безспорно имат какво да кажат - не само защото всеки голям учен е ярка творческа индивидуалност, но и защото строгите закони на науката оставят много по-голям остатък" от хрумвания, мнения, идеи, становища и пр., които невинаги могат да намерят място в рамките на една научна публикация, ала представляват несъмнен интерес за широк кръг читатели. Но ако това е „априорната" предпоставка за ценността на подобна кни га, не по-малко важно е и друго - концептуалната насоченост на отделните интервюта, тяхното единство около няколко проблема: историческата съдба на България през вековете и историческото развитие на българина като определен народопсихологически тип, трагизма и величието на нашата история, както и тяхното отражение в душевността на народа ни и пр. Разбира се, в рамките на тази главна насока се осветляват и множество интересни и актуални въпроси от методологически проблеми на някои обще ствени науки до такива сравнително порядко засягани въпроси като научната етика или съвестта на учения (важността им, мисля, не се нуждае от никакъв коментар). Без претенции да навляза в многостранната и многопластова проблематика на „Съдбата на България...", искам още веднъж да подчертая концептуалното и единство. Защото то, струва ми се, превръща интервюиращия от обикновен стимулатор" за мисълта на интервюирания и „регистратор" на неговите идеи в пълноправен съавтор. Това в същност е и най-доброто доказателство за творческата пълноценност на интервюто като жанр, пример за единствено нему присъщата възможност да обедини усилията на интервюиращ и интервюиран, за да се роди качествено неповторимо произведение, което не е по силите на нито един от двамата поотделно.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на видния английски писа тел Дейвид Хърбърт Лорънс, чието творчество бележи ярка следа в експериментал ната проза от първата четвърт на нашия век. Лорънс е автор на десет романа, че тири от които - „Синове и любовници" (1913), „Дъгата" (1915), „Влюбени жени (1920) и „Любовникът на лейди Чатърли" (1928) - му донасят световна слава, на няколко повести и редица разкази, на шест цикъла стихотворения, пиеси, пътеписи и литературни есета. С изключение на няколко разказа, на новелата „Лисицата" и на отдавна изчер паните стари преводи на „Синове и любовници“ и „Любовникът на лейди Чатърли", който не дава представа за поетичните достойнства на романа, този английски кла сик е непознат за българския читател. С публикуването на най-хубавите му романи - „Синове и любовници“, „Дъгата“, „Влюбени жени" и сборник разкази, които изда телствата „Народна култура“ и „Профиздат" подготвят за печат, този пропуск ще бъде избегнат. Съвременник на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, Д. Х. Лорънс принадлежи към представителите на модерния роман, чиито творчески търсения се отдалечават от изобразителните принципи на реализма. В противовес на пълното субективизи ране на повествованието обаче, което се наблюдава у Д. Джойс и В. Улф, Лорънс не скъсва напълно с традиционния реалистичен роман, а неговите естетически пози ции остават докрай свързани с морално-етични съображения. Като окачествява склонността към херметизиране на преживяванията и изтън чен интелектуализъм у Пруст, Джойс и Дороти Ричардсън като бягство от моралните проблеми на времето, Лорънс вижда смисъла на изкуството в неговото нрав ствено въздействие. В есето си „Моралът и романът" той пише: „Романът е съвършеното средство за предаване на изменящата се дъга от чо вешки отношения във всеки определен момент. Само романът може да ни научи как да живеем"…

The name of the poetess Karamfila Stefanova has been more and more frequently mentioned in the last two decades. In 1874 and 1875 she published mainly poems in the press. The hypothesis constructed in this paper claims that she was not actually a woman, but a man. A hint about such a mystification is the title of a poem signed with the name of Karamfila Stefanova. The hypothesis is supported also by the fact that no personal data for such poetess or established facts of her life have been discovered. Also, no fellow- townsman of her time knew anything about her, and she was not mentioned in the memoirs of Todor Ikonomov, Sava Dobroplodni, Krastyo Mirski, Dobre Ganchev, etc. Her name was only mentioned in an unpublished paper of Anton Frangya. The analysis of the literary patterns of Karamfila Stefanova and Anton Frangya (the common themes, their preferences for genres and motifs, especially satire, the language similarities, some other features of the texts), as well as some facts of Anton Frangya’s life prove that there are reasons for the hypothesis that they are the same person.