съдбата

Нашето време наред с атома и космоса, въпреки автоматизираното производство и деспотичните режими, наложи един безспорен култ: човекът. Ренесансовият хуманизъм е безпримерна патетична прослава на цялостния реален човек, универсално и всестранно развит", но той отстъпва по дълбочината на анализите, които съвременното изкуство прави на човека, оказал се неспособен за хармоничност в бужоазната епоха. Интересът към интимния свят на личността, съзнанието за ролята на субекта, за неговата многопланова, неизчерпаема душевност внасят в литературата един поток от лиризъм, пред който не устояват нито драмата, нито епосът. Макар че романът — тази „форма на трансценденталната безпризорност (Г. Лукач), с аморфността и незавършеността си, и драма та - този идеално и екзи стенциално напрегнат жанр (Е. Цайгер) със своята патетична или проблемна конфликтност, се оказаха според повечето теоретици най-подходящи за пресъздаване действителността на съвременния човек, съдбата на лиричното“ не престава да занимава специалистите ида се преплита с практиката на „епичното“ и „драматичното". Честите констатации, че лириката е най-малко популярна днес, че съвременният човек и съвременното общество са чужди на лиричното - са прибързани и погрешни. Статистиките сочат, че в последните години отново възкръсва интересът към лирическото творчество, а литературните изслед вания доказват, че самото то търпи значителна еволюция. Във Франция например миналата година имало от двадесет до петдесет хиляди поети! (сп. „Нувел критик" № 158/1964). Излизат и се утвърждават голям брой младежки поетични списания. Джобните издания започнаха да пускат в масови тиражи Рембо, Верлен, Аполинер, Елюар, Арагон. За кратко време се появиха няколко поетични манифести: „Поезия, за да живеем" на Жан Бретон и Серж Брендо, „Манифестът на Пиер Гарние и др., които заедно с „Дума и замайване на Ален Боске, дискусията на сп. „Тел кел" върху поезията (№ 17) и т. н. свидетелствуват за стремеж да се ограничат и обяснят ръководните принципи на една „нова" поезия.

Проф. д-р К. Куев е известен у нас и в чужбина като един от най-ревностните и неуморни изследователи на старобългарското книжовно наследство. През дългогодишната си научна дейност той еавтор на многобройни статии и студии с приносен характер, а също така и на значителни изследвания, сред които се открояват „Черноризец Храбър" (1967), „Азбучната молитва в славянските литератури" (1974), както и участието му в изда нието „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. I, 1970; т. II, 1977;). „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете (1979) е книга, която не само не отстъпва на тези научни трудове, но представя проф. Куев от една нова страна - като изследовател-публицист, нарисувал с болка печалната картина на унищожение и разпиляване на българските ръкописи. Книгата се отли чава с присъщата за автора изчерпателност и изобилие на фактически материал, но всеки факт има ценността освен на научна констатация и на изстрадан повик към издирване, съхраняване и обнародване на запазеното от нашето значително книжовно богаетство. В този смисъл последната книга на проф. Куев е адресирана към широка читателска аудитория и предизвиква оправдан интеес сред специалистите-медиевисти по история, език, литература и изкуствознание. Сведенията, събрани в „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете", са резултат на продължителна работа в ръкописните сбирки и архивохранилища на СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Югославия, Австрия. Първият раздел - Странствуване на ръкописите" - съдържа многобройни факти за миграцията на нашето книжовно наслед ство в другите славянски и някои европейски страни. Най-напред тук авторът разглежда съдбата на най-ранните старобългарски паметници, чиито оригинали са изчезналч, но са били преписани от славянски (главно руски) книжовници и по този начин са достигнали до нас. Проф. Куев посочва двадесет и един ръкописа руска редакция от XI-XII в. (между които Остромировото евангелие, Симе оновият (Светославов) сборник от 1073 г. Учителното евангелие на Константин Преславски, Слуцкият псалтир и др.), писани върху българска основа, които свидетелствуват за литературните връзки между България и Русия още в най-ранна епоха, за миграцията на нашето литературно наследство към руските земи през X-XI в. - т. нар. първо южнославянско влияние".

Ако трябва с няколко думи да очертая литературния „фон", на който се появи тази книга, ще кажа - в последните няколко години интервюто преживява неочакван бум. Последната дума е чуждица, но не мога да я заменя с българската „разцвет", а най-много с друга една чуждица: „дъмпинг". Защото факт е, че в областта на този жанр има „свръхпроизводство“ и „заливане на пазара" с продукция" (нека бъдем последователни в избраната терминология), отстояща твърде далеч от високите стандарти", ала в се п а к удовлетворяваща поне някакви минимални изисквания на тези, от които зависи публикува нето й (друг е въпросьт с тези, които я четат - ако, разбира се, такива има). Споменавам всичко това не защото то има пряко отношение към книгата на Вера Стефанова „Съдбата на България през погледа на учения" - макар да се е появила на този „фон", не в сравнение с него ще се откроят достойнствата и, - а защото наред с незадоволителния порой от интервюта, за ливащи радио, телевизия, периодичен печат ипр., можем да отбележим и някои истински успехи в различните разновидности на този жанр. Не искам да гадая дали те са косвен плод на „свръхпроизводството" или, напротив, появата им ни направи заинтересовани, но невзискателни поклонници на интервюто - колкото и привлекателен да е въ просът за яйцето и кокошката, по-важно е да се види, че днес ние имаме постижения в почти всички вътрешножанрови разновидности - анкетите (някои книги от поредицата на Института за литература при БАН, „Събеседници" на Ат. Свиленов), сборниците, посветени на дадена тема или значително събитие в живота ни (С повея на Април“ и „Априлски кръгозори пак на Ат. Свиленов, „Изстраданото слово" от Ст. Коларов), интервюто-психологически портрет („Съкровеното“ от Н. Манолова и В. Стефанова), интервюто-репортаж (последните две книги на Ив. Балабанов) и др. Именно в съпоставка с най-добрите образци на жанра „Съдбата на България през погледа на учения" от Вера Стефанова откроява както достойнствата си, така и - в същност на първо място - своеобразието 156 си. То е заложено още в замисъла за поредица интервюта с видни наши учени - историци, социолози, народопсихолози, - за щото въпреки огромния престиж на обществените науки в наше време и най-уважа ваните им представители твърде рядко биват най-търсени - или поне често търсе ни за интервюта. А те безспорно имат какво да кажат - не само защото всеки голям учен е ярка творческа индивидуалност, но и защото строгите закони на науката оставят много по-голям остатък" от хрумвания, мнения, идеи, становища и пр., които невинаги могат да намерят място в рамките на една научна публикация, ала представляват несъмнен интерес за широк кръг читатели. Но ако това е „априорната" предпоставка за ценността на подобна кни га, не по-малко важно е и друго - концептуалната насоченост на отделните интервюта, тяхното единство около няколко проблема: историческата съдба на България през вековете и историческото развитие на българина като определен народопсихологически тип, трагизма и величието на нашата история, както и тяхното отражение в душевността на народа ни и пр. Разбира се, в рамките на тази главна насока се осветляват и множество интересни и актуални въпроси от методологически проблеми на някои обще ствени науки до такива сравнително порядко засягани въпроси като научната етика или съвестта на учения (важността им, мисля, не се нуждае от никакъв коментар). Без претенции да навляза в многостранната и многопластова проблематика на „Съдбата на България...", искам още веднъж да подчертая концептуалното и единство. Защото то, струва ми се, превръща интервюиращия от обикновен стимулатор" за мисълта на интервюирания и „регистратор" на неговите идеи в пълноправен съавтор. Това в същност е и най-доброто доказателство за творческата пълноценност на интервюто като жанр, пример за единствено нему присъщата възможност да обедини усилията на интервюиращ и интервюиран, за да се роди качествено неповторимо произведение, което не е по силите на нито един от двамата поотделно.

Симеон Султанов владее дарбата да пише интересно, увлекателно. Сигурно е прав Димо Кьорчев, когато още в началото на века казва, че страстта към интересното облагородява душата. Преди още да сме проникнали в смисъла на критическите книги на Султанов, ние долавяме благород ството на критическия дух. Тук не ни очакват резки интонации, твърди изречения, груби или прислужващи мисли. Намираме се в един етичен критически свят, в който мислите съдържат моралистичен патос, разтварят духовни пространства, отвеждат ни встрани от „нормалното“ критическо ежедневие, диалогично се вплитат в собствените ни размисли, не ни оставят равнодушни и студени. Симеон Султанов гледа на литературното минало, на литературната история с очите на критика и успява да слее в своите думи вчерашния и днешния литературен ден, успява да говори за миналото, но да мисли за настоящето, да преплита лични споме ни и наблюдения с това, което документално е било. Той съпреживява своите критически сюже ти и теми. Те оживяват, започват да звучат романово, литературните факти и явления се героизи рат, трудно податливата критическа езикова ма терия заблестява от художествени образи, от мъдри сравнения, от афоризми и сентенции. И неусетно книгата намира пристан в нашето съзнание, засяда трайно в него, става наш спътник завинаги Симеон Султанов има вкус към писателски лич-. ности и произведения, за които като че ли всичко вече е казано. Той не е откривател на нови имена, на неизвестни таланти, не е от тези братя по перо, които бързат да заявят своето мнение. Предпочи та усамотението, тихата кабинетна работа, дълго носи и таи в себе си своите критически сюжети и идеи. Той умее с деликатно чувство да открива неизвестното в известното, в дребни наглед житейски и творчески детайли да докосва големи духовни истини, ярки прояви на различни художествени светове. Проблематиката на неговите изследвания често е скарана с някои прекалено научни" представи за литературоведските жанрове. Но точно това скарване ражда оригиналното критическо виж дане; жанровия експеримент, особената полифонич на структура на неговите книги. Критическите творби на Султанов възвръщат синкретизма на критическото изразяване. Те органично вклиняват естетическите проблеми в социо логичните, анализът на художествеността" тук е немислим без диалектичната връзка с проблемите на творческата биография, наблюденията върху фор малните равнища на литературната творба са неотделими от подчертания акцент върху разноликите прояви на проблема „творческа личност", сти ловите проблеми на творчеството неочаквано пре растват в проблеми, свързани със стила на литературния живот. Синкретизмът на тази лична методология превръща критическите книги на С. Султа нов в своеобразни критически романи, в които всеки детайл, всеки елемент има отношение към цялото, той е част от това цяло. Дори композиционното разполагане на отделните глави, непрестанните, отлитания на фантазията" напред и назад в литера турното време, ретроспекциите и ретардациите на критическия сюжет имат свой вътрешен смисъл, своя критическа логика. Казаното дотук може да се приеме и като щрих към портрета на критика и литературния историк Симеон Султанов. То няма претенцията за изчерпателност, но не скрива и амбицията да се види но вата книга на автора в по-широк план, в контекста на една вече намерила читателско доверие критическа методология.