Султанов

Още докато публикуваше в литературния печат отделни откъси от книгата си за Йордан Йовков, Симеон Султанов ни напомняше за един писател, обичан и забравян, обявен още приживе за жив класик на българската художествена проза... Напомняще все за тоя Йовков, който днес е добре известен на всеки просветен българин. И още тогава отделните фрагменти от книгата му привличаха погледа на любопитния читател, разбрал прозренията и вдъхновението на критика, който може да разговаря с героите на писателя като с живи хора, може без изкуствен патос и заучено красноречие да открива простото обаяние, поетичната мъдрост и величие на един от най-оригиналните български писатели.

Вече немалко години Симеон Султанов запазва предпочитанието си само към неколцина автори, чието творчество изследва с продължително съсредоточение и проникновена критическа взискателност. Никакви изкушения не можаха да отвлекат неговото внимание към други творци и проб леми, твърде въздържан е той и към диску сии и разисквания, не показва припряност и раздразнение от една или друга проява на събратята по перо. Предизвикателството и шумната декларация явно не са по неговия вкус. Подобно поведение не е рядкост, но и не е твърде обичайно. Очевидно вътреш ната настройка на Симеон Султанов като критик е такава, че той обича често предварителното общуване с любимите автори, търси някакво вътрешно сродство, откликва само когато намери духовен резонанс, когато почувствува нагласа, съответствуваща и отговаряща най-добре на неговите естетиче ски изисквания и предпочитания. Затова този търпелив критик остана жи тел на онези литературни територии, в които беше открил пленителна красота за своя дух, и не пожела да се раздели с пъстроцветието и вълшебството на приказната проза на Ангел Каралийчев. Дъхът на първичното, натуралното, примамливото в ди вите души на героите на Илия Волен го караше да се вълнува като пред непознати открития, чиято сладост постепенно се опитва. В гневното тежко, напрегнато ежедне вие на един съдия той откри не само странностите на една натура, но и неповтори мостта на писателската личност. Султанов запази първичното си изумление пред цивилизацията, пред нейните страсти и невероятности, които игривото гротесково виждане на Светослав Минков като в някакъв рядък паноптикум показваше. Критикът остана между немногото зрители, които имат търпението да наблю дават странностите на това представление колкото невероятно, толкова и съвременно, и остро проблемно.

Близо три десетилетия Симеон Султанов участвува неотменно в литературния живот. Но това участие етвърде своеобразно, както впрочем всичко, което създава Симеон Султанов, след един период на активна критическа дейност, неособено ценен очевидно от самия него, той се обърна към еталонните стойности на нашата литература, за да ги преоткрие за нов живот. Подобна „абдикация" от живия литературен процес най-често отпраща критика в далечините на литературната история, откъдето гласът му достига по-слабо до съвременниците. Със Симеон Султанов стана точно обратното: неговото присъствие в съвременната литература е все по-осезаемо и в суетнята на литературното ежедневие отеква още по-респектиращо пестеливото и точно негово слово. Парадокс ли е това, ще стане ясно - надявам се по-нататък. Пък и с парадокси от този род творчеството на Симеон Султанов смущава всяко повърх ностно мислене. За леснописците, които „се трудят в името на гризливата критика на мишките“, е необяснимо друго: за толкова години той е написал всичко шест-седем недебели книги; интересите му са съсредоточени в кръга на неколцина любими писатели, разширяван бавно и със строга мярка. А неголямото творчество на Симеон Султанов е в същност един от най-ярките плодове на критическия „ренесанс" след Априлския пленум. При това той няма бързия рефлекс на критик, нито темперамента на полемист — но са му чужди и такива псевдоакадемични добродетели като абстрактните теоретизации или неодухотворената фактологичност. Разбира се, наивно е Симеон Султанов да бъде сравняван с критическите еднодневки или с жилавото наукоподобие. Но ми е правило впечатление, че понякога писаното за Симеон Султанов като че ли се затваря в кръга на констатации, извлечени сякаш от скритата съпоставка с такива неравностойни партньори. И се стига до верни, но твърде общи преценки - изтъкват се зрелият му вкус и естетическа принципност, голямата му любов към литературата (какво ли пък би представлявал литератор, който я мрази?), изящният му стил и т. н. Разбира се, за тези качества мечтае всеки, който се е посветил на неласкавата критическа муза, ала ги притежават малцина. И все пак това са само предпоставк и за създаването на едно значително творческо дело, чийто патос и стойност понякога остават в сянката на искреното възхищение. Не искам да кажа, че именно аз сега ще разкрия същността на творче ството на Симеон Султанов - в една кратка статия подобни амбиции са безпочвени. Бих желал да се спра само на някои същностни негови черти, които 77 според мен свързват Симеон Султанов с развитието на нашата критическа мисъл в последното двадесетилетие, а - от друга страна - в конкретното си приложение още повече открояват индивидуалното своеобразие на критика.

Не бих започнал тая статия с думите, че новата книга на С. Султанов е по-добра или по-слаба от предишната - или от пре дишните, защото той има зад гърба си вече няколко монографични изследвания, всяко от които дълго време е бивало обект на литературни разговори. От времето, когато той остана в съзнанието на читателя като автора на „Йовков и неговият свят, до днес, до публикуването на тоя сборник от есета, студии, портрети и статии, С. Султанов завоюва едно завидно ниво и продължава да го отстоява с всяка своя нова творба. Той се появява рядко в печата, но затова пък стреля с дългобойните оръдия на монографията, очерка, студията, портрета и затова присъствува неизменно в нашия литературен ден. В това отношение неговата критическа дейност е сериозна поука - и в същото време суров укор - за ония критици от по-младото критическо поколение, които твърде много бързат и въпреки това се движат много бавно по стръмните пътеки на съвременната литература, увлечени от количестве ните показатели и занемарили качестве ните. Далеч съм от мисълта да противопоставям С. Султанов на такива „оперативни" критици - те трудно могат да му бъдат партньори, а и той в полемичните бележки в края на тази книга говори за кризата в рецензията и мечтае за появяването на нов Гео Милев, за особеното критическо Дарование, което умее чрез рецензията да остане и в утрешния ден. Ако става дума за съпоставка, а не за противопоставяне, С. Султанов можем да го разглеждаме наред с талантливи, неспокойни критици, участвуващи с кратките критически жанрове в литературния процес и допринасящи с перото си за неговото ускорение и динамизиране. Авторът дълбоко уважава тяхната драма, техния конфликт - ежедневен и дългогодишен - с посред ствените изяви и посредствените писатели, 152 техния мъчителен въпрос за трайността на оперативната критика. Но С. Султанов, авторът на книги, студии и очерци за Иор дан Йовков и Георги Караславов, Георги Стаматов и Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен, Николай Хайтов и Ивайло Петров, често споделя с читателя на най-новата си книга една своя любима мисъл - за съвременния поглед към класиката: „Не обичам литературоведчески и кри тически книги, в които се пристъпва към разглеждането на писатели от класиката и Литературното наследство с мъртви анти кварни средства. Човек не може да избяга от своята съвременност: тя присъствува навсякъде дори ако е решил да разглежда и интерпретира исторически лица и проблеми. Обичам книги, за които може да се каже например: Елин Пелин прочетен днес (с. 292). Това не е теоретическо оправдание на „бягството от оперативната критика“, както би го изтълкувал повърхностният и незапознат с творчеството на С. Султанов ум. А и самият той, доколкото го позна вам, твърде отдавна показва влечение към мащабните изследвания и твърде отдавна те са бивали неизменно пронизани от това „прочетен днес“, за което той говори в цитирания откъс. Може би затова ехото от неговите публикации се чува и в уни верситетските аудитории, и в писател ските кафенета, и сред широката читател ска маса, пред която никога не е стоял въпросът примерно дали Йовков е и наш съвременник или той принадлежи повече на миналото, каквито гласове са се чували според свидетелството на С. Султанов при подготовката на 7-томното издание на нашия класик (с. 291). Може би затова читателите посрещат така радушно кни гите на автора, укрепвайки по този начин волята му да върви по избрания на младини и твърдо и неотклонно следван вече десе тилетия път. Неговият талант се реализира в годините след Априлския пленум - не говоря само за книгата му за Йовков, но и за изследванията му на Светослав Минков и на другите автори, които бяха споменати по-горе и които са герои и на този сборник.

Симеон Султанов владее дарбата да пише интересно, увлекателно. Сигурно е прав Димо Кьорчев, когато още в началото на века казва, че страстта към интересното облагородява душата. Преди още да сме проникнали в смисъла на критическите книги на Султанов, ние долавяме благород ството на критическия дух. Тук не ни очакват резки интонации, твърди изречения, груби или прислужващи мисли. Намираме се в един етичен критически свят, в който мислите съдържат моралистичен патос, разтварят духовни пространства, отвеждат ни встрани от „нормалното“ критическо ежедневие, диалогично се вплитат в собствените ни размисли, не ни оставят равнодушни и студени. Симеон Султанов гледа на литературното минало, на литературната история с очите на критика и успява да слее в своите думи вчерашния и днешния литературен ден, успява да говори за миналото, но да мисли за настоящето, да преплита лични споме ни и наблюдения с това, което документално е било. Той съпреживява своите критически сюже ти и теми. Те оживяват, започват да звучат романово, литературните факти и явления се героизи рат, трудно податливата критическа езикова ма терия заблестява от художествени образи, от мъдри сравнения, от афоризми и сентенции. И неусетно книгата намира пристан в нашето съзнание, засяда трайно в него, става наш спътник завинаги Симеон Султанов има вкус към писателски лич-. ности и произведения, за които като че ли всичко вече е казано. Той не е откривател на нови имена, на неизвестни таланти, не е от тези братя по перо, които бързат да заявят своето мнение. Предпочи та усамотението, тихата кабинетна работа, дълго носи и таи в себе си своите критически сюжети и идеи. Той умее с деликатно чувство да открива неизвестното в известното, в дребни наглед житейски и творчески детайли да докосва големи духовни истини, ярки прояви на различни художествени светове. Проблематиката на неговите изследвания често е скарана с някои прекалено научни" представи за литературоведските жанрове. Но точно това скарване ражда оригиналното критическо виж дане; жанровия експеримент, особената полифонич на структура на неговите книги. Критическите творби на Султанов възвръщат синкретизма на критическото изразяване. Те органично вклиняват естетическите проблеми в социо логичните, анализът на художествеността" тук е немислим без диалектичната връзка с проблемите на творческата биография, наблюденията върху фор малните равнища на литературната творба са неотделими от подчертания акцент върху разноликите прояви на проблема „творческа личност", сти ловите проблеми на творчеството неочаквано пре растват в проблеми, свързани със стила на литературния живот. Синкретизмът на тази лична методология превръща критическите книги на С. Султа нов в своеобразни критически романи, в които всеки детайл, всеки елемент има отношение към цялото, той е част от това цяло. Дори композиционното разполагане на отделните глави, непрестанните, отлитания на фантазията" напред и назад в литера турното време, ретроспекциите и ретардациите на критическия сюжет имат свой вътрешен смисъл, своя критическа логика. Казаното дотук може да се приеме и като щрих към портрета на критика и литературния историк Симеон Султанов. То няма претенцията за изчерпателност, но не скрива и амбицията да се види но вата книга на автора в по-широк план, в контекста на една вече намерила читателско доверие критическа методология.