разговори

Продължавайки традициите на прогре сивната руска славистична мисъл, в последните години все по-голям брой съ ветски учени проявяват интерес към бъл гарската литература. Трудовете на такива учени като: Н. С. Державин, К. Н. Державин, К. А. Копержински или на помладото поколение литературоведи - Н. Кравцов, Д. Марков, В. Злиднев и др. засягат важни проблеми от нашето литературно наследство. Благодарение на тях ната научно-изследователска и преводаческа дейност, българската литература - минала и съвременна - добива все поголяма популярност сред съветските народи. За да отговори на нарасналите интереси на съветските читатели към нашата национална литература, колектив от научни работници в Института по славяноведение при Академията на науките в Москва се е заел с отговорната, но благородна задача, да напише очерци по история на българската литература от средата на миналия век до наши дни. Ръководени от голямата си любов към българския народ и литература, съветските литературоведи-бълга ристи са преодолели големи трудности, за да ни поднесат един труд, в който за първи път нашата национална литература се обгръща по-цялостно, проследяват се основните линии в нейното развитие, разглеждат се по-значителните факти и явления от позициите на марксистко-ленинската научна методология.

Има случаи, понякога на вид незначителни, които внасят нещо ново в еднообразния ход на дните и остават завинаги в паметта на човека. Тъкмо такава една случка ме връща сега към блажената възраст на моето далечно юношество. Бях завършил пети клас на Пазарджишката гимназия и не знам по чие застъпничество бях попаднал между подбраните за ученическата колония. Така през жежкия месец август на 1926 година, омесен в пъстрата и шумна навалица на мои връстници, неочаквано се озовах сред прохладата на Раки тово. Бяхме настанени в старото училище под джамията, в самия край на селото по пътя за Баташкото блато. И понеже дисциплината се свеждаше до простото задължение да лягаме навреме и навреме да се явяваме на храна, през останалите часове можехме да разполагаме със себе си. Възползуван от това, два пъти на ден аз излизах навън от селото - сутрин с приятели в гората да отбивам предполагаемите пристъпи на туберкулозата, а следобед сред младите борови посаждения на отсрещния рид да сричам на моя несигурен руски език поемите на Лермонтов, които бяха запалили въображението ми. И така измина седмица, а може би и повече в приятно еднообразие до случката, за която говоря. Веднъж, привечер, тъкмо се връщах от следобедната си сантиментална разходка, една от нашите ръководителки, която знаеше за моите литературни интереси, ме видя и малко заговорнически ми довери, че в селото била при стигнала някаква компания, в която имало и познат на нея писател. След това, като каза още нещо, добави, че същата тази компания била минала сега нагоре по посока на гората. И произнесе името Константин Кон стантинов. Макар да следях вече нашата литература и да гълтах безразборно всичко, което ми попаднеше, до онзи момент едва ли бях чел нещо от Константинов. Но ако не от книгите, то сигурно от литературните престрелки в печата, към които проявявах малко болезнена склонност, неговото име ми беше добре известно. И понеже бях изпълнен с детинско страхопочитание към хората на художественото слово, а не бях виждал писател, приех новината с чува ство на претърпяна загуба. Тъкмо се чудех какво да правя, от горния край на главната улица се зададоха неколцица души, мъже и жени, елегантно обле чени по тогавашната градска мода. Вървяха бавно по средата, оглеждаха на около с любопитство на новодошли и както с вида си, така и със своето държане се отделяха от малко неугледната пъстрота на случайните летовници. Ни 90 какво съмнение - това бяха те. И действително, когато ни подминаха, учи телката произнесе нещо и посочи с поглед мъжа откъм нас. След станалото не беше необходимо повече, за да разбера кой беше този човек.