Вера

Антон Страшимиров се запознава с Вера Балабанова, по мъж - Божкова, през 1932 година. През последните пет години от живота си Страшимиров поддържа редовен творчески контакт с Балабанова, която проявява жив интерес към литературата и живо писта. Когато е била в София, се е срещала редовно лично с писателя, а когато езаминавала за по-дълго време в Кърджали или Хасково са поддържали писмена връзка. По-рано Вера Балабанова е живяла дълги години в Германия и след завръщането си се отдава на литературен живот. Сътрудничи в „Литературен час", "Литературен глас с разкази и статии. Издава романа „Ник", 1937 и повестта „Анчето пише...", 1959, награ дена от Министерството на народната просвета и Централния комитет на Комсомола. Домът на Балабанова в миналото бил често посещаван от видните български писатели Стефан Л. Костов, Антон Страшимиров, Г. П. Стаматов, Теодор Траянов, Иван Радославов и други... Балабанова притежава интересната кореспонденция между Иван Радо славов и Теодор Траянов и съхранява личната си кореспонденция с Георги Стаматов, Теодор Траянов, Иван Радославов и други.

Ако трябва с няколко думи да очертая литературния „фон", на който се появи тази книга, ще кажа - в последните няколко години интервюто преживява неочакван бум. Последната дума е чуждица, но не мога да я заменя с българската „разцвет", а най-много с друга една чуждица: „дъмпинг". Защото факт е, че в областта на този жанр има „свръхпроизводство“ и „заливане на пазара" с продукция" (нека бъдем последователни в избраната терминология), отстояща твърде далеч от високите стандарти", ала в се п а к удовлетворяваща поне някакви минимални изисквания на тези, от които зависи публикува нето й (друг е въпросьт с тези, които я четат - ако, разбира се, такива има). Споменавам всичко това не защото то има пряко отношение към книгата на Вера Стефанова „Съдбата на България през погледа на учения" - макар да се е появила на този „фон", не в сравнение с него ще се откроят достойнствата и, - а защото наред с незадоволителния порой от интервюта, за ливащи радио, телевизия, периодичен печат ипр., можем да отбележим и някои истински успехи в различните разновидности на този жанр. Не искам да гадая дали те са косвен плод на „свръхпроизводството" или, напротив, появата им ни направи заинтересовани, но невзискателни поклонници на интервюто - колкото и привлекателен да е въ просът за яйцето и кокошката, по-важно е да се види, че днес ние имаме постижения в почти всички вътрешножанрови разновидности - анкетите (някои книги от поредицата на Института за литература при БАН, „Събеседници" на Ат. Свиленов), сборниците, посветени на дадена тема или значително събитие в живота ни (С повея на Април“ и „Априлски кръгозори пак на Ат. Свиленов, „Изстраданото слово" от Ст. Коларов), интервюто-психологически портрет („Съкровеното“ от Н. Манолова и В. Стефанова), интервюто-репортаж (последните две книги на Ив. Балабанов) и др. Именно в съпоставка с най-добрите образци на жанра „Съдбата на България през погледа на учения" от Вера Стефанова откроява както достойнствата си, така и - в същност на първо място - своеобразието 156 си. То е заложено още в замисъла за поредица интервюта с видни наши учени - историци, социолози, народопсихолози, - за щото въпреки огромния престиж на обществените науки в наше време и най-уважа ваните им представители твърде рядко биват най-търсени - или поне често търсе ни за интервюта. А те безспорно имат какво да кажат - не само защото всеки голям учен е ярка творческа индивидуалност, но и защото строгите закони на науката оставят много по-голям остатък" от хрумвания, мнения, идеи, становища и пр., които невинаги могат да намерят място в рамките на една научна публикация, ала представляват несъмнен интерес за широк кръг читатели. Но ако това е „априорната" предпоставка за ценността на подобна кни га, не по-малко важно е и друго - концептуалната насоченост на отделните интервюта, тяхното единство около няколко проблема: историческата съдба на България през вековете и историческото развитие на българина като определен народопсихологически тип, трагизма и величието на нашата история, както и тяхното отражение в душевността на народа ни и пр. Разбира се, в рамките на тази главна насока се осветляват и множество интересни и актуални въпроси от методологически проблеми на някои обще ствени науки до такива сравнително порядко засягани въпроси като научната етика или съвестта на учения (важността им, мисля, не се нуждае от никакъв коментар). Без претенции да навляза в многостранната и многопластова проблематика на „Съдбата на България...", искам още веднъж да подчертая концептуалното и единство. Защото то, струва ми се, превръща интервюиращия от обикновен стимулатор" за мисълта на интервюирания и „регистратор" на неговите идеи в пълноправен съавтор. Това в същност е и най-доброто доказателство за творческата пълноценност на интервюто като жанр, пример за единствено нему присъщата възможност да обедини усилията на интервюиращ и интервюиран, за да се роди качествено неповторимо произведение, което не е по силите на нито един от двамата поотделно.

„Странностите" на тази книга започват още от заглавието, което подвежда неосведо мения читател, подготвяйки го за екзотични и тайнствени пътешествия. Всъщност подвежда едва ли е точната дума, защото заедно с авторката ни предстои да изминем стотици хиляди километри - да летим над Скалистите планини, да видим от прозорчето на авто- мобила невероятния „дом на покойника" край Грийнвил, да проникнем в „търбуха" на Харлем, да ни огрее гигантското слънце, нарисувано върху една от стените на Стокхолмското метро, да посрещнем заедно с шведските момичета 13 декември - празника на светлината, да се насладим на изпилените до прозрачност от фиордите контури на Ис ландия. Очакват ни и невероятни срещи - в барчето на мотела „Сребърната шпора" в Додж Сити, Канзас, ще поговорим със супермена, шофьора на камион Джим Кенън, ще поспорим за „душевния стриптийз" с гос тите в дома на д-р Каролин Портър, преподавателка по литература в университета в Бъркли, ще чуем интересни съждения на Пазолини и Тати, на Куросава и Валраф, на Лундквист и Вонегът, на „майката" на Пипи, Карлсон, Емил - Астрид Линдгрен, няма да пропуснем и наистина тайнствените „близки срещи от третия тип"... Не са ли прекалено далечни тези разстояния, не са ли обезнадеждаващо разнородни събеседниците ни, не е ли магическа" за обикновеното човешко съзнание тази тъй пъстра реалност? В краткия си предговор Вера Ганчева обаче ни обещава „разстояния, преодолявани чрез познание“, „опит, скорост, комуникация, неотклонност“, „осезаемо конкретна реалност" и голямата стойност на книгата е именно в изпълнението на тези (не по силите на всеки пътешественик) обещания. Символ на првото от тях е телескопът, на второто - пътят, намерен или проправен, а на третото - сиамските котки, които излъчват изящество и устойчивост, динамизъм и интуиция" (тъй че няма да бъде необходимо, както се заканваше с габровско" чувство за хумор един критик, да ги подръпваме за опашките). Трудно е да се разчленят и изследват сами за себе си трите елемента от заглавието, защото в книгата те са диалектически препле тени, взаимозависими и подчинени на тър сения от авторката синтез. И всяко тяхно изваждане от контекста води до спекулация с идейната и художествената монолитност на текста. Ние си позволихме да споменем ня кои от притегателните точки по пътя, някои от срещите, но веднага бързаме да предупре дим, че подобна операция" накърнява авторовото послание, защото Вера Ганчева е писала не за да ни подразни с благосклонността на Хермес (покровителя на пътешестве ниците) към нея, а за да ни приобщи към точно доловения духовен ритъм на нашето време, да открие ценностния фокус (или изместванията от него), „в който би трябвало да се пресичат интересите на обществото с тези на отделните му членове" (с. 260).