през

В зависимост от мястото, което заемат в духовната и социалната структура на обществото, поколенията могат да интересуват изследователи от различни клонове на науката - социолози, биолози, психолози, литературоведи. В слу чая проблемът за генерациите ни занимава във връзка с новите явления в бъл гарската литература през Възраждането и по-специално - с оглед периодиза цията на литературния тази епоха. процес през Като биологическа единица поколението съществува с появата на човешкия род. Векове обаче то не може да се изяви като самостоятелно функциониращ ор ганизъм със съзнанието на реформатор в материалния и духовния живот на обществото. В патриархалното семейство, род или задруга се държи строг контрол върху възрастовите различия на членовете в колектива, т. е. взема се под вни мание принадлежността към едно или друго поколение. Тук доминираща роля играят хората с по-голям жизнен опит и практика. Младото поколение в това общество възприема и съхранява завещани му нравствени, трудови и правови норми, които предава без съществени промени на следващите поколения. B Епохата на Просвещението поставя с неподозирана острота и проблема за поколенията - в семейния живот и в обществото, в литературата, културата и изкуството. В различните страни този проблем става актуален в различно вре ме, проявява се в различни форми и течения. Гьоте, един от представителите на дръзкото младо поколение „Буря и натиск“ („Sturm und Drang") в Германия, предговора на своето съчинение „Поезия и истина" идва до извода, че е дос татъчно човек да се роди с десет години по-рано или по-късно, за да бъде духовно различен от предходниците или следходниците си". Тези различия именно започват да интересуват представителите на научната мисъл и в продължение на по-малко от столетие се появяват интересни изследвания за поколенията. Подходът и критериите на авторите им са различни, изводите, до които дости гат, понякога са противоречиви, но и в абсолютизациите, и в едностранчивостта на тези изводи има догадки, които подсказват за необходимостта от подобни проучвания.

Препрочитайки неотдавна романа „Антихрист" на Емилиян Станев, отново ми направиха впечатление онези места, където, описвайки през погледа на своя невръстен още герой атмосфе рата на Търновград от навечерието на османското завоевание, той се домогва до пресъздаване то на една духовност, която съдържа определени елементи на „стилновизъм", с други думи, на нещо, което предхожда петраркизма и без което петраркизмът не би бил възможен. Особено осезателно бе това усещане в страниците за идеалната любов, която малкият Еньо, „син на цар ския зограф", изпитва към също тъй невръстната щерка на цар Иван Александър, излъчващи едно златисто сияние, което събужда представата за Дантевото обожание към Беатриче. Не допускам, че Емилиян Станев, който неотдавна ни напусна, е познавал доклада на проф. Рикардо Пикио, обнародван в актовете на симпозиума „Петрарка и петраркизмът в славянските страни", където се казва: „Писателското изкуство на българските исихасти... се движеше в схеми, недалечни от онези, създадени на Запад чрез брака между платонизъм и цицерониан ство", дори защото по времето, когато е писан „Антихрист", този текст не е съществувал, а мо дата на исихазма още не се беше появила сред нашите историци на изкуството и литературата. Затова ще се опитам да обясня това, което тук ми прави така силно впечатление. То е, че Еми лиян Станев, човек с голям писателски дар и разностранни интереси, особено към всичко, кос то се отнася до историческата съдба на българина, но в никакъв случай системен ерудит; Еми лиян Станев, който положително не е имал съзнателно културоложко отношение към Италиан ското възраждане като класически модел за съотнасяне, но за сметка на това имаше безспорна и голяма интуиция, е почувствувал в стремежа си да възстанови едно културно-историческо съзнание за тъждественост, нуждата да запълни в него някакво празно поле, с това, което си поз волявам да нарека условно един български стилновизъм", или петраркизъм, на късния XIV в. Наистина той не стига никъде до неоплатоничното схващане за божествения произход на всяка земна красота (което би освободило неговия герой от средновековната дилема дух и плът) и това щеше да прозвучи фалшиво в един исторически роман за Българското средновеко вие, или предренесанс", ако искаме той да отговаря на научно постигнати истини. Но трябва да подчертаем, че стремейки се да извлече една философско-историческа формула за българския национален характер и историческа съдба, като се движи в дуалистичната схема за веществе ното творение на Сатанаил и небесното творение на бога, той се отдалечава от класическото православно разбиране за земната хубост като въплъщение на дявола с допускането, че тя може да бъде и божествена. А това вече е една догадка, която може и да не противоречи на историче ската правда.

Това е най-сериозният труд, посветен на века на изключително плодотворните взанмодействия на националните литератури на двата съседни народа. И трябва да погледнем близо сто години назад, за да видим как ли тературните историци запознават постепенно своя народ с литературния живот на съседи те, като изтъкват сътрудничеството и син хронното развитие на двете литератури. От случайните отначало статии за някои обши страни в развитието на румънската и българ ската литература се достига след Първата световна война до подчертан интерес към литературата на съседите през XIX в., обаче без някакви оригинални приноси. Българските литературни историци съобщават за пости женията на румънската литературна история, Румънските пък черпят сведения само от бъ гарски публикации. Но след 1944 г. проуч ванията в румънските архиви откриват все повече и все по-значителни данни за кул турноисторическите условия на нашето Въз раждане в Румъния, историческите съпостав ки стават все по-задълбочени, синтезите ста ват все по-обширни и перспективни. А през 70-те години в нашите страни излязоха де сетина приносни монографични труда, пос ветени на литературните ни взаимоотноше ния през миналия век. Нарочно оглеждаме изминатия път на Румънската и българската компаративисти 176 ка в тази област. Това се налага и улеснява от съдържанието, авторския колектив, темите и научното качество на статиите в разглеждания сборник, подготвен от Института за литература при Българската академия на науките и от Института за литературна история и теория „Дж. Кълинеску" при Академията за обществени и социални науки на СР Румъния. Пристъпва се към качествено нов етап при проучване на сложните въпроси на тези връзки и взаимодействия, с нови проб леми, методи, теми и задачи. Румъно-българското сътрудничество при разглеждане Литературните течения, социалните условия, културните центрове, изразните средства на нашата литература през XIX в. е все по-плодотворно. Плодовете му са научни трудове, които очертават все по-ясно фигурите на румъно-български билингвистични писатели, посочват етнопсихологическата основа на типологическите съпоставки на писатели, изразители на общи, югоизточноевропейски тенденции, рецепцията на съответната литература в съседната страна и т. н.

Септемврийското въстание през 1923 г. предизвиква нови явления във всички сфери на българската художествена култура. „Може с пълно основание да се говори за септемврийска култура, обхващаща както явленията на изобразителното изкуство, така и театъра, киното, музиката, отразила въстанието в една или друга степен. "1 За изобразителното изкуство и литературата главен резултат от Септемврийското въстание се оказва новото съзнание на писателите и художниците за своя дълг пред народа, съчувствието към неговата трагична съдба, преодолява нето на индивидуалистическите възгледи, отказът от невмешателството на изкуството в политиката, отдалечаването от „чистото изкуство". Като скъсват връзките си с модернизма, художниците и писателите се обръщат към националната художествена традиция, към извора на народното творчество. Значителна част от българските художници и писатели произлизат от народната среда, живеят със стремежите и скърбите на народа. Ето защо в литерату рата и изкуството от този период „се наблюдава процес на сложни естетически сблъсквания, на нарастването на интереса... към народностно-психологическото тълкуване на българския свят Именно в това направление особено пълно се проявява взаимодействието на литературата и изкуството, еднакво насочващи се в търсенията си за изразяване на народопсихологията към националното минало, към всички видове на родно творчество. Струва ни се излишно преувеличено противопоставянето на литературата на изобразителното изкуство, прозвучало в предисловието към откритата през 1948 г. в София художествена изложба „Септември 1923", където на големия успех на литературата в отразяването на Септемврийското въстание се противопоставят „слабите и епизодични опити на отделни художници да го направят предмет на своя сюжет. Самото отражение на историческото събитие в сюжета не определя значимостта на онова ново, което възниква в изкуството под въздействието на историческото събитие. По-важно е друго: че Септемврийското въстание определя новата, обща за литературата и изкуството насоченост, измененията, определили художествения процес в България през 20-те години.

Изложението на някои тези, свързани с тематиката, която обсъждаме, по начало се определя от общоизвестната констатация, че образцовите литературни факти и явления невинаги възникват в този ред, в който стават достояние на масовия читател. Това е особено забеле жимо при превода на чуждестранните литератури, интересът към които твърде често се опре деля от силно актуализирани критерии. Практиката показва, че златната библиотека на чове чеството рано или късно се подрежда по номера и на нашата лавица, макар нерядко между бронзираните томове да оставяме завинаги набързо и неугледно издадени книги, привлекателни със своите днешни идеи, образи и сюжети. Когато победата на кубинската революция предиз вика и своеобразен лингвистичен бум", от испански в нашата реч заприиждаха произведения на сегашната борба и предстоящата победа, изпреварили именно заради съвременните си ха рактеристики например пълното издание на „Дон Кихот“. Португалският език прозвуча пое тично на български най-напред с лирата на бореца Агостиньо Нету и нейният мъжествен звън все още ни заглушава плавните строфи на Камоинш. Преди да съзрем силуетите в класически тоги на Сеферис и Елитис, ние видяхме спартанския щит на Янос Рицос, който той бе вдигнал пред сърцето на Гърция. Френският език ни се откри наново с първична свежест в поезията на неколцина африканци, английският доказа за кой ли път своите възродителни способности в бунтовната по същност книжовност на бившите колонии. Не зная доколко немският език на Елиас Канети се оказа спасен от раздвоението между Брехт и Шпринтер, но преводите на този автор, които у нас почти съвпаднаха с аудиенцията му при шведския крал, ми напомниха по този повод единственото изключение от следното правило: нобеловите лауреати и днес изглеждат застинали в мрамор, но уважението към тях се придружава от жив, непосредствен интерес и да кажем - от силно чувство на културна солидарност към лауреатите на премията „Лотос", на „Каса де лас Америкас" и на други още награди по света, чрез които конкурсът показва не чертите на отминалата, а чертите на днес създаващата се класика. Този хаос е привиден, защото се развива по спиралата на вътрешна хармония и защото еестествено в подбора на книгите за превод социалното внимание да се насочва стремително към революционни по дух творби и творци. Класиката е примамлива с непреходността на установеното, но съвремието съдържа в себе си всички нейни елементи плюс новото или новаторското като стилистика и методология. Ето защо в преводаческото дело като безспорен признак на преводаческия талант фигу рира моментът на откривателството. Откривателство както на нови имена, така и на нови про странства в езиците. На наша земя ние градим вавилонска кула.

Изминалата 1981 г. беше и ще бъде една изключителна година в историята на българска та култура, в националното битие на българите. Тази щастлива и драматична същевременно година има своите измерения във всички сфери на националния живот, вкл. и в областта на пре водната литература. В предговора към българското издание на своя роман „Окситанска кантилена“, излязъл преди няколко месеца, известният френски писател Пиер Гамара пише: „Щаст лив съм, че книгата ми излиза в България през 1981 г., когато се чествува 1300-годишнината от основаването на българската държава. Това е много важна година в българската история. Фактът, че книгата ми, в която по свой начин изразявам любовта си към моята родина, излиза през тези месеци на 1981 г., ме изпълва с гордост. Обичта, която изпитвам към българската на ция, към българския народ, към българските писатели мога да изразя, като посветя произве дението си на това чествуване. Тези думи на френския писател ние трябва да прочетем от на ша гледна точка - те са обръщение към нас. Струва ми се, че през 1981 г. българската нация придоби едно ново самочувствие. И българският литератор - преводач, редактор, критик -со учи вече да вижда попадналата в наш културен контекст чужда литературна творба като текст, който ще бъде обогатен от досега с една многовековна непресекнала национална традиция. Анна Лилова посочва с основание, че основен аспект на понятието превод е неговият лингви стичен аспект, лингвистичната природа на превода. Но тогава нека помним, че новопреведената у нас творба оживява на езика на една древна култура, на четвъртия класически език на Ев ропа. Това вече е пътят към истинското равноправие в диалога между културите. В същност през повечето десетилетия на този век нашият диалог е бил най-труден, найнеравноправен именно с литературите, чиято преводна художествена проза за 1981 г. се опит вам да разисквам сега пред вас. Колебанията тук са били в различни посоки. Защото литерату рен (и културен) провинциализъм е както стремежът да забравиш, че съществуват някои големи литератури, стремежът да игнорираш днешния им ден, така и безкритичното, напосоки, хао тично, настървено превеждане е оглед да се навакса, да догоним, да се движим по модата - малоценностно литературно умонастроение, което ражда подражателството, корозира нацио налната културна специфика. Струва ми се, че отмина завинаги времето, когато някои превода чи от западни езици гледаха отвисоко създателите на оригинални български текстове, защото по тяхно мнение преведеният текст беше по-ценен от оригиналната творба. Днес подобно не диалектично мнение би било анахронизъм - преводачът (ако е истински творец) с осъзнал в собствената си практика необходимостта да обоснове върху стиловото богатство на родната литература езиковата фрактура на добиващото своя нов облик произведение.

Въпросът за превода на драматични произведения от чужди езици на български, който съществува практически у нас от далечно време, днес добива нов смисъл благодарение на обстоятелства, определящи се от съвременната културна обстановка, от нарасналите изисквания, разширения „потребителски" кръг и не на последно място - от все по-усъвършенствуващата се подготовка и професионална изява на преводаческите кадри. Така всяка година ние се срещаме с нови преводи на драматически произведения, които предлагат различни примери, с различни достойнства и дефекти. През 1981 г. излязоха доста преводни пиеси, които станаха обществено достояние чрез три източника. Първо: издадените преводни пиеси от изд. „Народна култура“. Това са: сборник от три творби на Харолд Пинтър „Кухненският асансьор“, „Ничия земя“ и „Измяна" - преведени от английски от Антония Парчева; „Есенна соната" от Ингмар Бергман, преведена от шведски от Васа Ганчева; и сборникът на Ибсен, преведен от норвежки от Светослав Колев, съдържащ следните пиеси: „Стълбовете на обществото“, „Нора“, „Призраци“, „Народен враг" и „Когато ние Мъртвите оживеем". Втори източник: отпечатаните пиеси в сп. „Театър“ - в кн. 2 - съветската пиеса на Афанасий Салински „Мълвата“, преведена от Лиляна Герова; в кн. 7 - пиесата на Наталия Гинсбург „Обявление във вестника“, преведена от италиански от Божан Христов; и кн. 12- двете едноактни пиеси „За справка" от Бари Кийф, преведена от английски от Бистра Евтимова и „Съграденият паметник" от Луис Матиля, преведена от испански от Стефан Танев. Третият източник: за обзор са преводните пиеси в Дирекция „Театър". Това са около 15 съветски пиеси, 20 пиеси от западни езици, 5 пиеси от социалистическите страни, част от които са реализирани в репертоара на театрите през календарната 1981 г., а други са в превод „За слу жебно ползуване". Отправните точки при разглеждането на преводните пиеси са няколко и те се определят от особеностите при превода на драматургия, а именно: освен принципа за преводимостта при драматургията са абсолютно задължителни действеността на диалога, лесният артикулационен изговор на текста, логическите ударения, ритмичното протичане на диалога. Това прави от превода на пиеси един многостранен и сложен въпрос поради онези езиково-стилистични еле менти, които разкриват вътрешната или външната динамика в текста и задвижват сценичното действие.

Изминалата 1981 юбилейна година беше много богата на най-различни прояви в нашия културен живот: юбилейни издания, юбилейни международни конгреси, конференции, научни сесии, други международни срещи. Затова за разлика от други години тук ще бъдат споменати, макар и накратко, не само печатани трудове, но и устно изнесени доклади, повечето от които по-късно ще бъдат отпечатани.

От писмата на видния културен и обществен деец К. Шапкарев, които се публикуват тук за първи път, се вижда неговата голяма просветна дейност. К. Шапкарев води неуморна борба за изграждане на просветни центрове в Македония както преди освобождението на България, така и след това. Той се бори за изграждане на бы гарско съзнание в тежка борба срещу гръцкото влияние, особено срещу гръцката патриаршия която е имала за цел да асимилира българите в Македония. Гръцката пропаганда, ръководена от цариградската патриаршия, пречеше на българските просветни дейци да създават български училища, за което бяха арестувани видните дейци, два мата братя от Струга -Миладинови. Но въпреки тяхната борба, която се водеше в Македо ния, българският елемент успя да преодолее всички трудности за създаване културни центров, както например в Охрид, Битоля, Струга и други градове. Със създаването на такива културни центрове бе формирано българско съзнание и ликвидирана асимилационната линия, която про веждаше фанариотската пропаганда спрямо българския народ както преди, така и след Осво бождението. Не е случайно,че много видни възрожденци знаят гръцки език, за да служат на цър квата и в търговията, което ебило необходимо през турското робство. Тук трябва да се подчер тае, че цариградската патриаршия беше проводник на османската политика на Балканите, за да може да поддържа едно равновесие между народите на Османската империя, и най-вече се страхуваше от една революционна ситуация на Балканския полуостров, така че турската държава гледаше да изтощи славянския елемент, защото гледаше на славяните с презрение и опасение от многобройния етнически елемент, което водеше към опасност за Турската империя. Турската им перия се намираше под две остриета - едно от Запад, а друго от Изток: Руската империя, която имаше за цел да освободи православните християни от петвековното робство, а, от друга стра на - Западът, който гледаше на турската държава като на икономически плацдарм спрямо Турция. Турското правителство освен това бе принудено да направи някои реформи спрямо поро бените християни, при което се давало възможност на славянските народи на Балканския полу остров да имат училища в рамките на турската държава. Един от ревностните просветители бе и К. Шапкарев, роден на 1 февруари 1834 г. в гр. Охрид, български възрожденец, ревносте събирач и издател на фолклорни и етнографски материали. Също така трябва да се спомене за неговата лична борба срещу цариградската патриаршия и османското владичество. Неговата обширна кореспонденция от личния му живот е адресирана до видните братя Робеви от Охрид, които имат голям принос за Българското възраждане в Македония, тъй като братя Робеви раз полагат с големи материални средства за поддръжка на просветни центрове в Македония: в Охрид, Битоля, Струга и други градове.

Едно от характерните качества на старата литература е анонимността, отсъствието на понятието за автор и за индивидуален авторски стил. Старите ав тори почти никога не поставят името си под своите произведения, не съобщават никакви данни за себе си. Не авторската принадлежност, а жанрът на паметника определя литературния стил на произведението. В древността авторите си изработват и традиционен тип поведение, обезателно предписващ им преувеличена скромност, изявления за грешност, неученост, неспособност да напишат своя труд в съответствие с високите изисквания на читателя или със значителността на избраната тема. В житията става особено честа формулата за самопринизяване", когато авторът сравнява делото си с подвизите на възпявания светец, принизявайки себе си, чрез контрастното съпоставяне още по-ярко прославя свой свят герой. И Отличително свойство на новата литература е нарастването на личностното начало в нея, оформянето на развит авторски стил. Заедно с интереса към човешката личност през периода на Възраждането във всички литератури, в това число и в българската, възниква новото схващане за образа на повествователя и пошироко - за личността на твореца изобщо. Разбира се, всяко понятие преминава през период на възникване, оформяне и накрая на широко разпространение. Не е безинтересно да се проследи еволюцията на едно от основополагащите понятия на литературната теория - понятието за авторската личност - в процеса на растежа, развитието и формирането на българската възрожденска литература, в хода на оформянето на мирогледа и творчеството, на литературните, публицистичните и критическите възгледи на българските писатели от сложна та, противоречива и необичайно привлекателна възрожденска епоха. Литературата на Ренесанса в Западна Европа е белязана с особен интерес към човешката личност. Освобождението на човека от оковите на схоластиката, суеверията и аскетизма е главна задача на европейските хуманисти. В славян- ските страни, където възрожденските проблеми се решават с временно закъс нение, в процеса на едно ускорено развитие, Възраждането фактически се слива с Просвещението и барока, сантиментализмът трудно се отделя от предромантиз ма и романтизма, а на смяна на просвещенския реализъм с енергични темпове шествува реализмът: в славянските литератури, в това число и в българската, интересът към човека, борбата за освобождение на личността решително се измества от интереса към положението на цели нации, към борбата за ос вобождение на своя народ.

Франклин е една от най-ярките личности не само на американския, но и на европейския XVIII в. Макар и самоук, той достига до върховете на тогавашния научен и политически жи вот и има правото да си позволи нелишената от известна суетност бележка, че е стоял пред петима царе, „ и дори съм имал честта да седна с едного". Но в областта на литературното творчество той едва ли е сред най-големите „по абсолютна стойност" във века на Волтер". Франклин умира през 1790 г., когато Гьоте е вече на 41 години, а Байрон - на две. Като че ли законът за последователността в развитието е по-непреклонен при художественото, отколкото при научното творчество. И Франклин, чрез „Алманах на Бедния Ричард", а в не по-малка степен и чрез мемоарите си, се приближава до същинската художествена словесност - в това с неговото значение за историята на литературата. „Бедният Ричард", макар да е обрисуван само в общи черти, днес, както и преди, остава за нас първият популярен, вечно жив и неповторим герой на американската литература. "2 Същото важи и за другия, фактическия герой на творбата - татко Абрахам, който с повече от интелектуално упражнение". И може би има само частично право твърдението, намерило място в цитираното коментирано издание на Франклиновите автобиографични творби, според което съществува немалка доза ирония и дори пародия на автора спрямо героите, спрямо проповядваните добродетели и дори спрямо себе си. По-вероятно е Франклин да се е почувствувал принуден да слезе до нивото на своите читатели, забравяйки себе си и някои свои разбирания, от което произтича популярността на творбата сред най-широките читателски слоеве; това обяснява и появата и у нас.

Отношението към драматургията на Войников е противоречиво. Някои от изследователите му, без да пренебрегват нейното обществено предназначение и въздействие, омаловажават или отричат художественото й своеобразие. Други са значително по-обективни към „Райна княгиня“ и „Въцаряването на Крума Страшний“, „Покръщение на Преславский двор“ и „Велислава" като литературен текст. „Разгледани в художествено отношение, драмите на Войникова не издържат дори най-снизходителна критика. Тия драми нямат никаква художествена и пси хологическа стойност... В драмите на Войников няма живи, действуващи лица, а само автомати, чиито действия се определят не от някакви вероятни вътрешни мотиви, а от каприза и случайните намерения на Войникова... За душевното състояние на своите лица Войников твърде неумело загатва. Такава е оценката за драмите на Войников на един от авторитетните литературни историци Б. Пенев, рецидиви от която се долавят и в съвременни изследвания и статии за родоначалника на българската драматургия и театър... Творчеството на Войников не е без недостатъци. Но за да почувствуваме сил ните и слабите страни на неговите драми, намеренията и резултатите на техния автор, не трябва да ги разглеждаме откъснато от контекста на епоха, предназначение, обществена и културна атмосфера. И от вкуса на една литературна и театрална публика, която може да не приеме „Лукреция Борджия“ и „Емилия Га лоти", но да живее дълго със спомена от „Многострадална Геновева". Драматургът е винаги в диалог със зрителя - когато работи над творбата си, при сценичната и реализация, след всяко нейно представление. на Родният град на Войников (Шумен) му оказва въздействие с културната си атмосфера, с първите театрални представления, с обществените си прояви. Не остава без значение учението при Сава Доброплодни, участието в неговата трупа, осъществила първото представяне на драматургична творба в България през лятото на 1856 г. - побългарената комедия „Михал Мишкоед“. Интересите Войников към драмата и театъра продължават и във Френския колеж в Цариград. Тук той се запознава с творби на Шекспир, Юго, Молиер, с теоретич ните принципи на драматургията. Наблюдава, а по всяка вероятност и сам уча ствува в спектакли, представяни от възпитаниците на колежа. Първоначалният интерес, дошъл от Шумен и Доброплодни, получава своето осмисляне в Цари град, а творческата си реализация - в родния град на Войников, в Браила Гюргево.

Неслучайно книгата на Елена Сюпюр, съ трудничка при Румънската академия на науките, събуди интерес в нашите научни среди. Тя засяга един актуален въпрос - въпроса за същността, мястото и значението на бъл гарската интелигенция в този небивал национален взрив, който се нарича Българско възраждане. Отличителна черта на тази интелигенция още в условията на нейното зараждане е, че тя в голямата си част се създава вън от Бъл гария - в Румъния, Русия, Цариград, Сърбия и на Запад. Като изтъква този факт, Елена Сюпюр се спира на нейните особености - от какви среди произхожда тя, какъв е броят и, какви са нейните специалности и занимания, каква е зависимостта й от България и Румъ ния - страната, в която се учи, работи и жи вес. И тези нейни особености тя разкрива помощта на един съвременен метод на изслед ване, почиващ на факти и статистика. C Първата част на книгата и обхваща теоре тическите проблеми на темата. Тук в четири глави тя разглежда формирането на българската емигрантска интелигенция на румънска територия, нейната социална типология, дейност, занимания и културни институти. Авторката се е опитала да превъзмогне някои кли ширани постановки, подчинени на схеми за историческото развитие, които не всякога отговарят на истинското положение на нещата и замъгляват представата ни за стимулите на това развитие в цялата му широта и дълбочина. Явно е, че при марксическата разработка на общите положения в историографията не са взети под внимание някои моменти. Един от тях е ролята и значението на интелигенцията през епохата на Възраждането. И не само това. На нас днес не ни е необходимо само знанието, какво е съдържанието на това понятие. Днес вече не е необходимо сравни телното изучаване на характера, ролята и значението на тази буржоазна прослойка в Югоизточна Европа през казания период. И на изследването на взаимовръзките между бъл гарската емигрантска интелигенция и румън ското общество, тъй като те са уникални по своя характер. Проникването и създаването на българската интелектуална общност в Румъния не е случайно и спорадично явление. Това е едно сложно и динамично движение, което се заражда и развива в пределите на един век. Установяването и там, връзките и с румънска та интелигенция и останалите емигрантски среди в страната - гръцка, полска и албанска, - допринасят за националното възраж дане на българския народ, за неговото офор мяне като отделна нация, която да се появи отново на европейската сцена, за да заеме мястото си между другите народи. Авторката подчертава необикновената бър зина, с която се утвърждава като че ли изляз ла от нищото тази толкова жизнена среда, заедно с нейните институти - училища, читалища, театър, вестници, революционни комитети. Тя е необикновена не само защото се ражда така бързо и се развива така динамич но, но и защото бележи една дълбока, коренна промяна на духовния живот на българина, на неговите стремежи и културни хоризонти. Изследвайки интелектуалната среда, в коя то се развиват двете съседни държави, Елена Сюпюр взема под внимание политическите отношения между двете страни, равнището на тяхната култура през дадения период, сходствата и различията в начина на мислене, в мирогледа и начина на живот, даже и националната специфика на двата народа, изтъква класовите отношения, политическите и идейните борби. Без това не бихме могли да разберем истинския характер на тези взаимоотношения. Тя търси и намира онзи момент на съприкосновение, който събужда и вдъхновява за влияние или съпротивление - във всеки случай, за взаимодействие. Създава се общност в интелектуалната среда на двата народа, на почвата на историческата съдба и политическите задачи. Висшето образование по думите на авторката е характерно за българската емиграция в Румъния доста по-рано от 1830 г.,след която чак го откриваме в България. Тя отбелязва любопитния факт, че българската интелигенция в Румъния получава това образование не само в румънските средни и висши училища, но най-често идва в страната, след като е получила образованието си навън. Възпрепятству вана да работи в родината си, където османската административна система не предвижда нито юридически, нито финансово каквито и да е културни институти освен основни учи лища, тя се отправя към своята северна съсед ка с оформени вече социални и политически възгледи, свързани с културно-политическите движения в Русия и Европа. Тя идва през Цариград, Атина, Белград, Одеса, Москва, Виена, Лайпциг, Прага, Загреб.

Един от героите на революционното ни минало, слял в едно творчески пориви и борчески прояви, е и Васил Карагьозов. Насочвайки вниманието си към него, ние днес еднакво се вълнуваме от жизнената му съдба, от великите идеи, за които се бори и умира, а също и от стиховете, завещани от него - в тях ли чат принципите и позициите на човека, отдал всичко лично на народа и на партията. C Оформянето на личността е сложен и продължителен процес, свързан въздействието на средата, с личните качества, с напрегнатите индивидуални уси лия. Постепенно, чрез възходящо развитие, се изгражда светът на твореца и човека Васил Карагьозов, живял в бурно и тревожно време, изявил отрано честната си гражданска позиция, отношението си към несправедливостите и класовите противоречия на буржоазното общество. Животът му е живот на пролетарий. Карагьозов израства при много тежки условия, в семейство, което има шест деца: - баща му е бил търговец, но се разорил и семейството търпи големи лишения. И на B да Ценните качества на надарения момък проличават отрано. Като ученик Ямбол, Стара Загора и Пловдив той чете непрекъснато, пръв е сред съучениците си; културните му интереси са богати и разностранни. Отрано започва да пише стихове, първоначално посветени предимно на природата. Ентусиазмът му да учи не може да бъде прекършен от нищо, въпреки че през цялото време ученическите си години той търпи големи материални трудности. Няколко пъти ходи пеш от Пловдив до Ямбол и обратно. След завършване на средно образо вание постъпва учител в с. Дряново, Казълагачко (Елховско). Тук започва работи вдъхновено за просветата на децата и на възрастните. Включва се в со циалистическото движение, в учителската група „Пролетарий". Както свидетел ствува неговият приятел Георги Хлебаров, групата изработва план за агитация сред неорганизираните учители за разпространението на в. „Учителска борба", за свикване на събрания и др. 1 Силно въздействие му оказва Боян Николов, който му дава брошури, говори му за пролетарската поезия и за творчеството на Полянов, насочва го да пише стихотворения за мъчителното положение на работни ческата класа. По примера на Полянов Васил Карагьозов създава творби за бор бата на класата, сам ги рецитира по клубовете на широките социалисти. През 1908 г. поетът издава първата си стихосбирка „Пролетарски песни". Тя бързо се разпространява и творбите в нея се учат наизуст, разпространяват се в цялата страна.

През Възраждането унаследеният художествен опит, унаследените поетиче ски художествени традиции превръщат поетическото слово в подходящо средст во за приобщаване на широки читателски слоеве към новата българска литература. Възрожденският културен и обществен деец съзнава, че е необходима умела пропаганда и точна, ясна оценка за всяка поетическа книга, за всяка хубава поетическа творба. В българското общество не са установени литературният вкус и общественото мнение по въпросите на поезията (а и на цялата литература). Поради това литературната критика придобива огромно значение за ориентирането и възпитаването на читателската публика. Възрожденската литературна критика изпълнява няколко функции в своята насоченост към читателя - информационна, препоръчителна, разяснителна и оценяваща. Информацията и пре поръките за поетически книги най-често предхождат възприемането на поетическия текст (в периодиката се съобщава за подготвена за печат или за излязла от печат книга със стихове - на Кр. Пишурка, А. Франгя, П. Иванов, Ст. Михайловски, Ив. Вазов и др.). Но книги със стихове излизат рядко. Възрожденските читатели се запознават с творчеството на българските поети главно чрез пе риодичния печат, където постоянно се публикуват стихове и песни. И за да се Ориентират в сложния свят на поезията, читателите се нуждаят от компетентната помощ на литературния критик. В отговор на тези читателски нужди възрожденската литературна критика поема важното обществено задължение да разяснява на читателя качествата на предлаганите чрез печата поетически произведения, да го съпровожда и ръководи при тяхното усвояване или да го предупреди за литературната нищожност на стиховете на един или друг поет. Като мотивира своите оценки за отделните изяви на българските поети и стихотворци, литературната критика влияе върху формирането на естетическото, нравственото и идеологическото съзнание на читателя, влияе и върху литературния вкус на обществото. Между многото функции в оценъчната дейност на критиката особено вни мание заслужава фактът, че тя „ориентира читателя в съвременния литературен процес и осигурява предварителен рецепционен принцип към произведението, определя „равнището на рецепционно очакване“, което влияе върху цялата палитра на художественото възприятие". За възприемане на стихове е необходима по-висока читателска култура, задължително е читателят да притежава известен литературен опит.