250 години от рождението на Паисий Хилендарски

Разбира се, човекът не може да се разглежда изолирано от обществената среда, в която живее. И затова, когато говорим за човека в „История славеноболгарская“, ние неизбежно ще говорим за народа и неговата историческа съдба. Ще ни интересува преди всичко човекът от епохата на Паисий, така както е отразен в неговия забележителен труд, обаче той не може да бъде отделен от миналото, от човека, който хилендарският монах вижда в историята, във вековния поток на времето, в непрекъснатата смяна на историческите събития, в дълбоките изменения на народната съдба. Но човекът от миналото и настоящето енеотделим от перспективата на бъдещето; за нас не е безинтересно да разберем как Паисий се докосва до лика на човека в историческото развитие на българския народ, в процеса на неговото национално възраждане. Още в първия предговор „Ползата от историята“ човекът от епохата на Паисий заговорва за себе си. Известно е, че този предговор е зает - с някои съкра щения - от руското издание на книгата на Цезар Бароний „Деяния церковная и гражданская“ (1719). Тук въпросът за призхода не е важен; от значение е самият факт, че предговорът е включен в „История славеноболгарская"; по този начин изразените в него мисли се вплитат в идейните схващания на Паисий. Предговорът представя една апология на знанието и разума. Още в началото се подчертава необходимостта от знания: „Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тези неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите рано в света деяния на черковната и гражданската история. " Знанията се добиват само по един път: чрез четене. Понеже се касае за исторически знания, трябва да се четат съчинения, посветени на историята, и стари летописи. Разбира се, в българската литература не за първи път се обръща вни мание на книгите. Още през ІХ в. в „Прогласа към евангелието" се изтъква огромното значение на писмеността и книгите:

Първите ръководства по словесност се появяват у нас през 70-те години на деветнадесе тото столетие - през 1871 г. излиза „Наука за песнотворство и стихотворство" на П. В. Оджаков, през 1873 г. „Елементарна словесност в два курса" на Т. Шишков, през 1874 г. Ръковод. ство за словесност" на Д. Войников. Оценката, която получават от литературната критика, е твърде строга. Каравелов иронизира Оджаков за амбициите му да „пише история на българ ското песнотворство", упреква Шишков, че превежда „Хорските боклуци", осъжда язвително Ръководство за словесност" на Войников. Сурови са присъдите и на Ботева, Поповича, В. Палаузов, В. Друмев. Наистина появяват се и благоприятни отзиви за ръководството на Войников, изказани твърде некомпетентно, те остават без значение в наложилата се неласкава оценка за този труд. Високите принципни изисквания на Каравелов, Ботев, Друмев към дейците на литературата и културата се проявяват и при оценката на трите ръководства. И досега нямаме изслед ване, което да посочи недостатъците иценните моменти в тези учебни помагала, да установи източниците, от които са се ползували техните автори или съставители, да изясни как те са компилирали и превеждали, както и отношението, което проявяват към възрожденските книжов ници, към литературните факти и т.н. В случая ще разгледаме само един от тези въпроси доколко и как П. Оджаков, Т. Шишков и Д. Войников поставят проблемите на фолклора в сво ите ръководства. Така ще се добие по-цялостна представа за облика на тези ръководства, за стойността и значението им. В труда си „Български фолклор" П. Динеков справедливо отбелязва, че когато се проследява историята на възрожденската фолклористика, е необходимо да се има пред вид как проблемите на фолклора са застъпени и осветлени в първите български ръковод ства по словесност.