Човекът в „Исторя славеноболгарская”

Разбира се, човекът не може да се разглежда изолирано от обществената среда, в която живее. И затова, когато говорим за човека в „История славеноболгарская“, ние неизбежно ще говорим за народа и неговата историческа съдба. Ще ни интересува преди всичко човекът от епохата на Паисий, така както е отразен в неговия забележителен труд, обаче той не може да бъде отделен от миналото, от човека, който хилендарският монах вижда в историята, във вековния поток на времето, в непрекъснатата смяна на историческите събития, в дълбоките изменения на народната съдба. Но човекът от миналото и настоящето енеотделим от перспективата на бъдещето; за нас не е безинтересно да разберем как Паисий се докосва до лика на човека в историческото развитие на българския народ, в процеса на неговото национално възраждане. Още в първия предговор „Ползата от историята“ човекът от епохата на Паисий заговорва за себе си. Известно е, че този предговор е зает - с някои съкра щения - от руското издание на книгата на Цезар Бароний „Деяния церковная и гражданская“ (1719). Тук въпросът за призхода не е важен; от значение е самият факт, че предговорът е включен в „История славеноболгарская"; по този начин изразените в него мисли се вплитат в идейните схващания на Паисий. Предговорът представя една апология на знанието и разума. Още в началото се подчертава необходимостта от знания: „Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тези неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите рано в света деяния на черковната и гражданската история. " Знанията се добиват само по един път: чрез четене. Понеже се касае за исторически знания, трябва да се четат съчинения, посветени на историята, и стари летописи. Разбира се, в българската литература не за първи път се обръща вни мание на книгите. Още през ІХ в. в „Прогласа към евангелието" се изтъква огромното значение на писмеността и книгите: