Петър Динеков

Когато се заговори за написване на цялостна история на българската литература, неизбежно изниква въпросът - какво място трябва да заеме в нея народното поетическо творчество. Правилното практическо разрешение на тоя въпрос се нуждае от предварително теоретическо изясняване. Близостта между фолклор и художествена литература е несъмнена. И в двата случая се касае за словесно художествено творчество. В най-ранното развитие на човешката култура, в докласовото общество фолклорът е единствената форма на словесното поетическо изкуство. Едва след появата на писмеността се създава и художествената литература (като писано словесно творчество). По произхода си всъщност художествената литература е най-тясно свързана с фолклора, търпи неговото силно въздействие. Връзките на литературата с фолклора продължават в нейното историческо развитие и често пъти играят изклю чително важна роля. Изхождайки от подобни съображения, един от известните съветски фолклористи Ю. М. Соколов отбелязва: „Под Фолклор трябва да разбираме устното поетическо творчество на широките народни маси. Ако терминът „литература“ се употреби не в буквалния смисъл (писменост), а разширено, т. е. ако под него се разбира не само писменото художествено творчество, а словесното изкуство изобщо, то фолклорът е особен дял от литературата, а фолклористиката по тоя начин се явява част от литературознанието" („Русский фольклор", Москва 1938, стр. 6).

Когато говорим за старата българска литература и искаме да се домогнем до нейната същност и до истинската й стойност, срещаме се с редица предубеждения, създадени у нас в разстояние на десетилетия - и чрез училището, и чрез твърденията на отделни учени, и чрез изказ вания на авторитетни писатели. Типичен е случаят с Пенчо Славейков В своята прекрасна статия „Българската народна песен" (от 1904 г. в стремежа си да изтъкне високите художествени качества на българ ската народна поезия, Славейков дава остра отрицателна характеристика на старата литература: „Тия песни са творения на един народ, който почти до преди един век не е имал своя литература, която да го ре кламира на пазаря на световната суета. Цялата наша писменост отвъд синура на завчерашното столетие носи за права бога име българска литература, по чужденски терк кръщавана ту с тара, ту средня, ту нова. В нея няма нищо българско освен азбуката. Псалтири, молитвеници, дамаскини, - дамаскини, молитвеници и псалтири, ред по ред, като верига жерави гонени от южния вятър (от Византия), прелитат те на север към Балкана, който май не се интересува каква песен му пеят. Сегиз тогиз, за разнообразие, между тези все едни и същи книги се появява и житие на някой аршинобрад беломорски светия - постник духом - или нашенски бежанец от живота, хора като хората и грешници като грешниците, които, за чудо голямо на останалите грешници, перото на писач от техния еснаф е превърнало в светци. Днес за днес тия свети книги и жития на грешни хора имат голяма цена - най-вече за филолозите сами не бог знай какви праведници". В тая своя жестока присъда Пенчо Славейков прави единствено изключение за апокрифите - които има действително неща с дивен смисъл и поезия", но и тук неговият скептицизъм го кара да забележи, че не е още установено „какво и колко книги българско са преводи, се таи в подражания тях. Характеристиката му продължава: „Всички т на или компилации, правени от служители ническите черквата, и църковни чужди за самия народ, както са му били чужди и държав интереси, на които тези служители са посветявали своите стр. 5-6).

Трудът на Д. С. Лихачов представя една от най-интересните книги, които са излизали напоследък по въпросите на старата руска литература. Поради близостта, която съществува между руската и българската литература в Средновековието, принципната и методологическа страна на тоя труд не може да не заинтересува и българските изследвачи. Авторът си е поставил за задача да характеризира стилистическите системи на изображение на човека в старата руска литература и по тоя начин да посочи своеобразието и художествените достойнства на руската литература през първите седем века от нейното съществуване (XI—XVII в.). Той изхожда от становището, че старата руска литература представя по своята същност художествено явление, художествено творчество. Както сам отбелязва в заключителната глава, дълго време „започваха историята на руското изкуство от XIX в., макар самият факт за съществуване на произведения на изкуството в стара Русия да бе добре известен. След това откриха XVIII в., откриха и великото изкуство на стара Русия, което сега привлича усърдното внимание на цялото културно човечество. „Откриването" на старата руска Литература се извършва несравнено по- бавно. Работите на Ф. И. Буслаев първи обърнаха внимание на художествената страна на старата руска литература. Много направиха за изучаване на художествената същност на руската литература от ХI— XVII век А. С. Орлов, В. П. Адрианова- Перетц, Н. К. Гудзий, И. П. Ерьомин, В. Ф. Ржига. Предстои да се направи още повече, защото старата руска литерату- ра е несравнено по-малко „достъпна" от старото руско изкуство" (стр. 174).

Осемдесетте години в живота на един учен са време на пълно разгръщане на творческите сили, на богата творческа жътва, на широко признание на научното му дело. Не бих казал, че това са години на радостна почивка, защото за човека на науката почивката няма нито нормален, нито задължителен срок. Още по-малко може да се говори за залез, защото неутолимата жажда за научна работа не познава умо рата и досадата. Спомням си един разговор с проф. Михаил Арнаудов. Пред стотната си година той ми каза: „Имам материали и планове за изследвания за още сто години." Отвърнах му: „Убеден съм, че ако доживеете до двеста години (пожелавам Ви го), ще кажете същото: имам работа за още сто години." Проф. Арнаудов се усмихна: „Сигурно сте прав..." В тези дни мисля за Дмитрий Сергеевич Лихачов - не само за огромното дело, което е извършил, за изключителната ерудиция, която притежава, за удивително надарената му личност - и то не само в една научна област, за блясъка на неговата мисъл, която непрекъснато дълбае, анализира, подрежда факти, наблюдения, хрумвания, за умението му да вижда връзката между явленията, да обобщава, да търси хармонични цялости в света. И още една необикновена дарба - научното въображение, което често достига до големи научни прозрения - помага му да живее едновре C менно в миналото, настоящето и бъдещето. на Осемдесетте години на акад. Д. С. Лихачов ни дават възможност да обгледаме дългия му плодотворен път. Известни са широките интереси на учения и все пак той има няколко области, в които е стигнал до капитални научни резултати: историята на старата руска литература, средновековната култура на Европа, теорията литературата и естетиката, текстологията, фолклористиката, взаимоотношенията между литературата и пластичните изкуства. Няма да разглеждам научното съдър жание на неговите трудове, които с богатството на идеите си имат фундаментално значение в развитието на славянската и световната филологическа наука. Ще отбележа само няколко заглавия: „Националното самосъзнание на древна Русия" (1945); „Руските летописи и тяхното културно-историческо значение" (1947); „Възникване на руската литература" (1952); „Човекът в литературата на древна Русия" (1958); „Текстология (Върху материал на руската литература от Х-XVII в.)" (1962); „Културата на Русия от времето на Андрей Рубльов и Епифаний Премудри“ (1962); „Поетика на старата руска литература" (1967); „Развитие на руската литература през X-XVII в. (1973); „Велико наследство. Класически произведения на литературата на древна Русия" (1975); „Слово о полку Игореве" и културата на неговото време" (1978); „Староруското художествено наследство и съвременността" (заедно с В. Д. Лихачова, 1971); „Староруският смях" (заедно с А. М. Панченко, 1976) и др.