личността

Целият свят е затвор и Дания е най-лошото от неговият подземия". Така Шекспир чрез своя герой Хамлет определя състоянието на света, състоянието на съвременността, същността на своята епоха. Но затворът и подземията могат да бъдат разрушени, да бъдат взривени. Може да се разруши дори затворът на затво рите - Бастилията. Не изведнъж, но все таки хората се научиха на такова революционно разрушение. Обаче подземието, в което сега епопаднало човечеството, ебезизходно. Няма вход! Няма изход! Няма живот, защото той е обезсмислен от смъртта, която всичко зачерква. Няма смърт, защото само живеещият може да умре. Няма път, защото нито един от тях не извежда от този омагьосан кръг Има Абсурд, има Нищо, има „съществувание" на света - безсмислено, безкрайно, празно. И сега хората не живеят, а само съществуват.

Преди повече от сто години в отговор на критиците, обвиняващи го във „фантастичност“, за разлика от автори като Толстой и Гончаров Достоевски пише: „Напротив, техният живот (художествен свят - П. Т.) е живот на изключенията, а моят - е живот на общите правила. В това ще се убедят бъде щите поколения, които ще бъдат по-безпристрастни, истината ще бъде на моя страна. Аз вярвам в това. " Действително Достоевски се оказа в известен смисъл „пророк" и по отношение на собственото си творчество. Обогатената съвременна литературна теория успя след толкова години да оцени „изключителността“, „фантастичността“ и способността за пряко наблюдение на човешката душа" у Достоевски не като ирационални увлечения по мистично-интуитивното и подсъзнателното, а тъкмо като „реализ м във висш смисъл“. Ето как сам Достоевски към края на живота си (1880) разкрива основния смисъл и патос на поетиката си: ... ... при пълен реализъм да намеря човека в човека". Удивителни са дълбочината, точ ността и лаконичността на тази проста, но гениална формула за едно гениално творчество. Но трябваше да изминат десетилетия, изпълнени с пристрастни, преднамерени и повърхностни оценки, за да се надникне в „светая светих на страстния човеколюбец и правдотърсач, на бореца за социална справедливост и защитник на личността, на един от най-смелите мечтатели и борци за „златния век“ на човечеството. Разбира се, идейната борба за Достоевски с неотслабваща сила продължава и днес. И още дълго това във висша степен идеологическо и авторитетно творчество ще бъде разпъвано на кръст, прекроявано и схематизирано с оглед търсенето на трайна аргументация на преходни идеи, школи и направления. Но, както обикновено се получава, великото не търпи ирония: то може да служи на временното, но само като се разбере и усвои тъкмо като велико и непреходно. Така мащабността на безсмъртното творчество на Достоевски не успя и не можеше да се побере в спекулативните и „временни" тези на реакционни идеолози от рода на Мережковски, Шестов, Бердяев, Розанов, Е. Васиолек и др., които искаха на всяка цена да видят в Достоевски „добър християнин“, „ясновидец на духа“, „баща на модернизма", проповедник на Ницшеанския Индивидуализъм и на аморализма. Все по-нелепо днес звучат схващания, обясняващи подобно на Доминика Арбан творчеството на Достоевски като „гениално" отреагирване на фройдистките „комплекси за грях ивиновност“.

Безспорна истина е, че комплексният свят на едно художествено произведе ние дължи своя живот на авторовата концепция за личността, реализирана в процеса на творческия акт. Промяната на тази концепция автоматически трансформира оптиката на художника. От гледна точка на съвременната марксическа социологическа мисъл личността епонятие, изразяващо не само нейната (на лич ността) роля в обществото (продукт от обществени отношения"), но и особе ностите на психиката й, които произтичат от нейната социална функция на гражданин. А индивидуалността е личността в нейното своеобразие: онази оригиналност, която я прави контрастна, различна от други хора. И. С. Кон определя личността като понятие, което обединява „конкретната индивидуалност като субект на дейността... (единичното) и нейната социална роля (общото) - от една страна; от друга - личността е детерминирана и от „,социалното свойство на индивида, като съвкупност от интегрирани в него социално значими черти, образувани в процеса на прякото и косвеното взаимодействие на дадено лице с други хора... Този втори аспект на понятието е особено важен от гледна точка на социологията, за която отделният човек е интересен не сам по себе си, а като член на определено общество, класа, социална група, който въплъщава в себе си някои социално типични черти. "2 Пълното противопоставяне на личността (и особено на индивидуалността) на обществото граничи с една догматична концепция, която неминуемо води до мъртва точка. Колективните революционни, психоморални, идейни „шокове" са в крайна сметка достояние на личността, една от страните на начина и за съществуване. Литературното произведение е реализираният творчески акт на една личност, индивидуалност, художник. Освен отражение то е и въображение. Ето защо психоСоциологията на твореца е от изключителна важност при сътворяването на едно произведение. Защото има една съществена трансформация на личностните ценности (в обществото и на поета), която социалното време неминуемо налага. Наблюдавайки света и мислейки за него, творецът наблюдава и сам себе си, мисли за своите индивидуални стойности. Литературните форми, сътворени от него, не могат да бъдат дело на един индивидуален каприз: те са синтез на неговата мисъл, защото въплъщават и означават най-съществения контакт, характерен за всички времена: динамичната (и лабилна) връзка на творческата индиви 8 1 2 А. Г. Ковалев. Психология личности. М., 1970, с. 19 и 20. И. С. Кон. Социология личности. М., 1967, с. 7. дуалност (и личност) и останалите индивидуалности и личности и тяхното обкръжение в света. А мисълта-емоция на твореца е всеки момент в особено напрежение пред художествения образ, който от своя страна е оформената мисъл-концепция на същия творец. . . оформена и конкретизирана посредством една сложна гама от изразни средства, този художествен език - вторично явление, чието съществено предимство (а понякога и недостатък) е, че атакува абсолютното: дълбините на човешката душа, най-детайлните движения в социалния пулс на дадена епоха, смисъла на действията и мечтите у личността и индивида. Динамичните взаимоотношения авторова личност (и индивидуалност) художествен характер и личността-индивидуалност на епохата - лирически герой в поезията на Яворов, които, взети вкупом, детерминират аспектите на неговия лирически изказ, са главен обект на това изследване. Една корелация, която е в състояние да обясни тревожната атмосфера на неговата бурна епоха, оживена от авторовия темпераментен дух.

Биографията на Никола Вапцаров може да бъде започната от който и да е Ден на неговия съзнателен живот. Такова нещо е немислимо при всяко жизнеописание, защото твърде рядко се среща подобно съвпадение между характер, мироглед и поведение, твърде рядко откриваме подобно единство във всички сфери на житейските прояви - от бита до поетическите полети, от семейните отношения до политическите борби, от най-дребните всекидневни случки до съдбоносните изпитания. Понякога казват: животът на Вапцаров е беден с външни събития, биогра фията му е скромна, в нея няма изключителни случаи, каквито намираме обикновено в битието на героите. Ранното детство в Банско... двете гимназиални години в Разлог... ученик в Морското училище...и сетне убийствен труд — в мукавената фабрика, в мелницата на братя Бугарчеви, по железниците, в Ека рисажа. Изключение от това сякаш равно течение на живота е неговото арестуване във връзка със Соболевата акция, интернирането в Годеч, съденето и оправДаването му. И изведнъж житейският път на Вапцаров се извисява, поема по най-големите стръмнини на времето, кръжи над главоломни пропасти и достига най-високите върхове на героизма в антифашистката съпротива у нас. Това „изведнъж крие недоизреченото: до голяма степен случайно. Но във всичко, което е зависило от волята и решенията на Вапцаров, няма случайности, както няма случайности в живота на истински героичните натури. Затова думата „изведнъж“ е неуместна в неговата биография. Подвигът на Вапцаров се оглежда във всеки ден от неговия живот, и ония последни мигове, когато готовността му да загине за идеята се превръща в трагична реалност, синтезират същността на цялото негово битие - и безцветните дни на безработицата, и съсипващия огнярски труд, и стоицизма при лични нещастия, и щедрото себераздаване. И всичко, което той е изстрадал, което постигнал в изграждането си като личност, което е отвоювал за човека.

Изтича вторият етап от Дългосрочната комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността - програмата „Леонардо да Винчи". Поредица крупни мероприятия запознаха българския народ с многостранното художествено, философско, научно-техническо и пр. наследство на гениалния флорентинец. Пред нашите очи ярко се открои фигурата на един от титаните на човешкия дух, на една от немногото лич ности, които въплъщават и нагледно показват неограничените духовно-творчески възможности на човека. Такива личности смело прекрачват границите на своята страна, народ, епоха, превръщат се в съвременници на всички времена, в достояние на цялото човечество. По този начин те играят важна роля за достигане на онази грандиозна задача, която за пръв път в историята на човечеството си поставя развитото социалистическо общество - постигане на хармонично и всестранно развитие на личността, пълно отприщване на творческите й способности и създаване на условия за максималната им обществена реализация, изграждане на утрешния свят по законите на съвършенството, хармонията и красотата. Както е известно, това е главната и крайна цел на Дългосрочната комплек сна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността. Запознаването с живота и дейността на най-великите гении на човечеството, като Леонардо да Винчи, Н. К. Рьорих, В. И. Ленин, Константин-Кирил Философ, Алберт Айнщайн, Рабиндранат Тагор и др., си поставя качествено различни и по-високи цели, отколкото обикновеното популяризиране на създаденото от тях. Защото, казано с думите на др. Людмила Живкова: „Дълбочината, всеобхватността и многоаспектността на творческите и научните интереси говорят за ярката индивидуалност на тези личности, стремили се към реализацията на високи идеали и цели. Освобождавайки своето съзнание от предразсъдъците и ограничеността на егоцентризма, те са се приближавали към своите идеали, реализирали са ги. Задълбоченото отношение към проблемите на живота, научно-творческият подход при анализа и преосмислянето на основните еволюционни явления са откривали пред техния духовен взор същността на общочовешките принципи, природата на обществените и духовните явления. Те са се издигали над ограничените, тяснонационални интереси и над незначителните, преходни проблеми на своите епохи, за да влеят завинаги своите усилия в непреходните духовни и културни достижения на човечеството.

Победата на социализма създаде реални възможности свободно и всестранно да се развива личността, да прояви своята сложна и богата душевност. Такава е обективната обществена основа, върху която комунистическата партийност като нов тип осмисляне на реалността в литературата извежда непозната преди концепция за човека-герой на художественото пресътворяване, главен двигател на обществения процес. Тази концепция има изключително значение, защото именно чрез човека писателят има възможност да направи своите художествени открития за времето и за света. К. Маркс беше писал: ... същността на човека не е абстракция, присъща на отделния индивид. В своята деятелност тя е съвкупност от всички обществени отношения. Видният английски писател и общественик Чарлз Сноу, когото не можем да обвиним в пристрастие към учението на марксизма, в едно свое интервю заявява: „Щом извадите човека от общественото обкръжение, с това вече вие го правите неинтересен, не го правите значителен, напротив, той става крайно обеднен. Напомняме тази мисъл на английския писател, защото за съвременната буржоазна литература е присъщо не само откъсването на човека от обществената среда, а все по-пълното обезчовечаване на литературата. Проблемът за човека е невралгичен център на съвременната идеологическа борба и силата и привлекателността на социалистическата литература е преди всичко в нейния нов подход. В концепцията за човека като във фокус се сплитат различни идейни и философски тенденции на сегашния свят. Твърде показателна е активизацията на буржоазните изследователи на литературата, естетиката, философията. Ето някои заглавия на книги от американски автори, излезли през последните години: „Проблемите на човека" - Дж. Дюн, „За природата на човека" - Д. Рунес, „Ирационалният човек“ - У. Барст, „Величието на чове ка" - П.Уестбрук, „Човекът против митовете" - Б. Данем. Западногерманският социалдемократ В. фон Кноринген твърде точно обяснява причините за особената активност: „Онази област, където се намира основното противоречие, което не може да се разреши и което разединява двата свята, се явява същността на човека, неговото ядро, неговото вътрешно същество. Тук се намира полето на битката, върху което трябва да се вземе решението за по-нататышния път на човечеството.

Винаги когато се заговори за личността и делото на Константин Величков, се изправяме пред едно парадоксално противоречие: неговото име е широко известно сред нашата културна общественост, а с творчеството му фактически са запознати малцина. Трудно е да се посочат причините за недостатъч ната популярност на Величков сред съвременната читателска публика. Някои обясняват този факт с липсата на достатъчно издания на неговите съчинения, други са склонни да търсят вината предимно у критиката, която не била съу мяла да осветли задоволително творчеството му. Може би до известна степен причините се коренят в предпочитанията на писателя към някои непопулярни днес жанрове: може би трябва да се потърсят в особеностите на неговия стил и на творческия му метод: може би в случая не е без значение и обстоятелството, че високо над Величковото творчество се издига един истински литературен гигант, който неволно го засенчва - безсмъртното дело на неговия близьк приятел Иван Вазов. Обикновено творчеството на Константин Величков се разглежда в руслото на вазовското начало, на вазовската линия в развитието на българската литература. Действително има много общо между Вазов и Величков - не само в тяхното литературно дело, но и в обществено-политическите им възгледи, в гражданските им позиции, дори в житейските им пътища. Свързани приживе с дългогодишно сърдечно приятелство, непомрачено от демона на професионалната завист, те остават като че ли неразделни и след смъртта си, пред потомството, пред историята. Разбира се, напълно заслужено на преден план е изпъквал и винаги ще изпъква Вазов. Неговото огромно - и по мащабите, и по значението си - литературно дело ще засенчва и занапред скромното творчество на Величков, но онова, което на всяка цена трябва да се подчертае, е, че тук в никакъв случай не може да става дума за литературно подражателство, за епигонство! Величков е творец със своя физиономия, със свой собствен почерк, със свой писателски натюрел. И у двамата лайтмотивът Отечеството, но докато Вазов е предимно епичен, у Величков (не само в поезията, но и в прозата!) преобладава лиричната струя; докато у Вазовите творби надделяват оптимизмът, жизнерадостното начало, мажорните тонове, Величков е повече елегичен, у него преобладават миньорните настроения, тъгата обикновено взема връх над радостта (и неслучайно, разбира се, проектираната в края на живота му стихосбирка, включваща най-хубавите му творби, е трябвало да носи наслова „Тъги и радости").

Книгата на К. Мечев е посветена на важ на и актуална проблема, свързана с живота, културата, идеологията и социалните конфликти в средновековна България. Това е проучване, което отразява дългогодишните изследователски дирения на автора, неговите системни изследователски усилия да проникне в дълбоката същност на социалните процеси и явления, да разкрие нови, непознати аспекти на богомилското движение. Ето защо появата на труда поражда интереса на литературоведи, историци, културолози, философи. В структурно отношение книгата на К. Мечев се състои от пет относително самостоятелни глави, предшествувани от увод и завършващи със заключение. В началните редове, онасловени „Вместо предисловие", авторът изяснява причините, които са насочили вниманието му към средновековната българска литература като цяло и към творчеството и епохата на Презвитер Козма отделно. Меж ду другото той изтъква и заслугите на покойния неуморим изследовател на средновековната българска литература д-р Васил Славов Киселков, превел на съвременен български език най-забележителните произведения на на шата литературна класика от средновековието.