концепция

През последното десетилетие на своя живот големият немски поет Йоханес Р. Бехер обнародва няколко книги, в които - във формата на лична и на места Дори съкровено-интимна размисъл - дава израз на свои наблюдения, изводи и убеждения по редица недоизяснени или спорни въпроси на художественото творчество. Големият теоретически и практически интерес, който тия книги представляват, се крие както в многообразието на засег натите проблеми, така и в остротата, на места дори новаторската смелост, с която авторът дава израз на своите схващания. Предшествувани от обнародвания дневник на поета от 1950—1951 г., озаглавен с един стих от Шекспировата „Буря" („И все пак - какви големи надежди!"), тия томове (излезли през годините 1952- 1957 и обединени под общото заглавие „Старания"), са: Защитата на поезията, Поетическо кредо, Власт на поезията и Поетическият принцип.

Целият свят е затвор и Дания е най-лошото от неговият подземия". Така Шекспир чрез своя герой Хамлет определя състоянието на света, състоянието на съвременността, същността на своята епоха. Но затворът и подземията могат да бъдат разрушени, да бъдат взривени. Може да се разруши дори затворът на затво рите - Бастилията. Не изведнъж, но все таки хората се научиха на такова революционно разрушение. Обаче подземието, в което сега епопаднало човечеството, ебезизходно. Няма вход! Няма изход! Няма живот, защото той е обезсмислен от смъртта, която всичко зачерква. Няма смърт, защото само живеещият може да умре. Няма път, защото нито един от тях не извежда от този омагьосан кръг Има Абсурд, има Нищо, има „съществувание" на света - безсмислено, безкрайно, празно. И сега хората не живеят, а само съществуват.

Значението на всеки нов славистичен конгрес се определя главно от реалния му принос в изясняването на предварително набелязан кръг от въпроси на езика, литературата, фолклора, културата и историята на славянските народи, разглеждани всякога като основна част на световния културно-исторически процес и в тяхното многостранно взаимодействие с него. В това отношение строго се спазва и следва установена още в началото традиция на приемственост и последователност в тематиката и методологическите принципи на отделните конгреси с оглед на тяхната научна ефективност, на мястото им в развитието на съвременната наука. Само по себе си важно и правомерно, това изискване е предопределило критериите и на организаторите на VII между народен конгрес на славистите във Варшава към основните проблеми и теми, които обединиха усилията на всички негови участници - слависти от славянските и много неславянски страни. И трябва да се подчертае, че благодарение на несъмнено творческия характер на изходните критерии новоопределените теми обхванаха действително актуални по своята същност и недостатъчно изследвани области от духовната и политическата история на славянските народи. За литературознанието, което в общата система на конгреса заема централно място, варшавският славистичен форум предостави възможност да се разгледат и разискват обстойно някои от методологическите въпроси на общото и сравнителното литературознание, типологичните основи и насоки на старите славянски литератури, историческата съдба и социалният идеал на романтизма и социалистическият реализъм в модерните славянски литератури, някои по-специфични за литературната славистика въпроси. Главното, което отличава преобладаващата част от докладите и съобщенията, както и общата методологическа насоченост на конгреса, е в плодотворния стремеж към широка (в определена степен обективна) сравнителна интерпретация на съответните художествени ценности, явления и процеси в славянските литератури поотделно и в тяхната историческа и художествена взаимообусловеност помежду им и с други световни литератури. Вече методологически е невъзможно както подценяването на приноса на славянските литератури в художествената култура на човечеството, така и тяхното изолирано разглеждане в сферата на една национална литература или единствено в общославянския литературен контекст.

Един поглед днес върху развитието на драматургията ни през четириде сетте години свободен социалистически живот доказва, че тя достига естетическите си висоти на широк фронт, в смисъл на пъстър спектър от жанрово и сти лово разнообразие. Това нейно богатство, наред с властното присъствие на отделни имена на драматурзи, може да се оцени най-добре през последното десетилетие, като се съпоставят последните и постижения с първите ентусиазирани, но и наивни стъпки на новата социалистическа драма. Днес нашето драматическо изкуство е много по-богато. Бързам да добавя, че и тогава, и Днес творческата отговорност на писателите-драматурзи при създаването на драматически произведения е била винаги висока. Винаги са били налице жаж дата, преданите усилия на драматургията и театъра да бъдат близо до живота на народа, до неговите борби, да изразяват въжделенията му, да пресъздават и запечатват в естетическа неизменност неговите герои. А всичко друго е било въпрос на опит, на творчески възможности, на художествена подготвеност, които могат да ни обяснят и липсата на по-значителни драматургически завоевания. Защото трезвият поглед не може да не забележи, че историческият прелом, преживян от нашата страна, с неговите драматични и трагични значения, не е отразен в широта - заглавията с пълноценни художествени качества са доста по-малко, отколкото заслужава една подобна героична епоха. И нали именно затова авторите отново се връщат към нея. Обществено-политическите събития с изключително въздействие върху съзнанието на театъра са много по-богати и разнообразни от съдържанието на първите заглавия на нашата социалистическа драма. Тази трезвост не е откритие на настоящия момент. Тя се покрива с неудовлетвореността у драматурзите в тези първи години" на творчество, за да последват уверени крачки, да получи развитието на драматургията нова енергия, да се домогне до истински открития, да бъде на висотата на времето, което отразява.

Литературно-творческата концепция на Любомир Левчев не е разгърната системнотеоретически. Той не се чувствува „призван" за това. От краткия пред говор към „Казани думи“ (1983) с красноречивото заглавие „Панихида за мъртвите стихотворения" научаваме, че той се отнася към словото си вън от „царството на поезията" като към нещо, което ощетява лирическото му творчество. Всяка публична изява, всяко негово „слово“ „взема душата" на една лирическа творба. Принуждаван на такава жертва по силата на поетия обществен ангажимент, той няма друг избор - стиховете са „едничкото нещо, което притежава", на което може да разчита. Възниква въпросът: не е ли това доказателство, че Левчев няма премислена литературно-творческа концепция, че се доверява само на творческия си „инстинкт" и на поетическата си интуиция? Като високоталантлив поет със значимо творческо дело, което му отрежда място в челото на съвременната ни поезия, струва ми се, е естествено той да цени преди всичко поезията си, да более за всяка пропусната творческо-поетическа реализация, да я счита максималистки за единичкото нещо, което притежава", за едва ли не единствената си духовна ценност. Обяснимо е също защо предявява към публицистиката си толкова висок критерий. Би било обаче проява на ограниченост и късогледие да се отнасяме пренебрежително към публицистичните му слова", да гледаме на тях като на съвсем случайни или „служебни" и затова неможещи да ни кажат нищо съще ствено за неговото творчество, за литературните му възгледи, за гражданската му позиция. Разбира се, анализът на публицистиката му не може да замени анализа на поетическото му творчество, но може да го допълни. Но публи цистиката му представлява интерес и в един по-широк план - тя ни предлага литературно-теоретическите концепции на един дълбок и оригинален поетмислител по някои възлови проблеми от историята на литературата ни, обогатява ни с ценни идеи и виждания за съвременното й състояние и най-актуал117 ните и въпроси, както и с наблюдения и интерпретации за творчеството на изтъкнати български и чужди писатели.