славянските

Дефинирането на понятието „световна литература" едва ли може да бъде постигнато без усилия и полемики, както навярно се струва на мнозина, които са свикнали с него. Наистина не елесно да се даде решителен отговор на въпроси, като например: кои са литературите, които са успели да наложат своите постижения като завоевания на цялото човешко общество; какво ръководи едно развитие, което преминава през цялата история на човечеството, кои са съставките, критериите и двигателите на процеса, който слива в едно постиженията на народностните и националните литератури и същевременно оплодява народностните и националните литератури; и т. н.

Събитията, които изменят живота, изменят и мисленото на хората, изменят техния духовен мир, изменят техните схващания за прекрасното и грозното, за възвишеното и низкото. Изменят и художественото мислене, което получава словесно-образно въплъщение в литературата. Литературата е сеизмограф за извършващите се промени в живота на народите. Тя улавя новите явления и ако те са семена в гънките на плодни бразди, им дава живот. При това създава подходяща форма, за да вмести новото съдържание. Великата октомврийска социалистическа революция е най-голямото от тези събития, които изменят живота. Естествено бе тя да стане преломен момент в развитието на изкуството и литературата, особено на тези народи, които бяха засегнати в по-голяма степен от нея. Такива бяха славянските народи, не само тия в Съветския съюз, но и тия извън него. За славянските народи в Съветския съюз - руси, украинци и белоруси - тук няма да говоря. Преломът, който настъпва в тяхното общо и литературно развитие с Великия Октомври, е общоизвестен, явен за всички. Ще насоча вниманието към литературите на славянските народи извън Съветския съюз.

„Септемврийска поезия" - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и други нарекоха стиховете и разказите на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, появили се в „Нов път" като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите сътрудници на Звънар", Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“.... Вече повече от четири десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, а септемврийската литература - като нов, естетиче ски обособен момент в литературното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика. За най-ярък и характерен, истински „септемврийски“ етап се взема (него именно и съвременниците са нарекли „септемврийски") периодът от 1923 г., непосредствено след въстанието до априлския атентат 1925 г. Като се изхожда обаче от самия конкретен исторически момент, от приблизително еднаквото осветление на септемврийската тематика, от сходните или еднакви естетически позиции и художествени задачи на септемврийските творци, би могло да се прибавят към този характерен етап и една-две години по-късно - след април ския атентат докъм 1927 г. - с дейността на Страшимиров във „Ведрина".

На 15 октомври т. г. научният съвет при Института за литература обсъди труда на проф. Куйо Куев „Азбучната молитва в славянските литератури". В рецензията на акад. Петър Динеков се подчертава сериозността на задачите, които си поставя това изследване: да се реши сложният въпрос за авторството на творбата, да се издирят нови преписи, да се подготви реконструиран текст, приближаващ се максимално до оригиналния текст, да се направи научно из- дание на всички познати преписи. Подчер тава се голямата заслуга на проф. Куев за издирването от 1960 г. насам на голям брой нови преписи. Трудът е разделен на две части: изследване на творбата и публикация на всички 32 преписа. След като се спря на всички засегнати в изследването проблеми, рецензентът подчерта: „Пред нас е едно сериозно, богато аргументирано изследване на важна творба от старата българска литература. Проучването е направено 166 компетентно, в спорните въпроси се навлиза сигурно и с категорична яснота, проблемите се решават върху основата на богата аргу ментация и с необходимата научна осведо меност. " В изказванията на Лиляна Грашева, Стефан Кожухаров, Дора Мирчева се изтъкнаха качествата на труда, направиха се препоръки и бележки. След това научният съвет прие за печат ръкописа.

В областта на марксическата теория на сравнителното изучаване на литературите съвременната съветска наука разполага с немалки завоевания (трудовете на В. М. Жирмунски, Н. И. Конрад, М. П. Алексеев, Д. С. Лихачов, М. Б. Храпченко, Н. Г. Неупокоева, Р. М. Самарин). Направено е наистина много и всички се позоваваме на тези завоевания. Но постигнатото трябва да се развива, като се преодоляват грешките и се поставят нови проблеми. Съществуват още много нерешени, спорни въпроси, които имат важно теоретическо значение и се нуждаят от по-нататъшно обсъждане. Към този кръг въпроси спадат: понятието сравнително изучаване на литературата, основните типове сравнителни изследвания, тяхното разграничаване и връзки, методологическите им принципи. Ще започнем с това, че трябва по-точно да определим предмета на сравнителните литературни изследвания, термина и понятието „сравнително изучаване на литературата“. Да не се обръща внимание на тези въпроси, да се смята, че те нямат значение, е много погрешно. Терминът е свързан с понятието, а без понятия няма наука. Буржоазната компаративистика разделя и противопоставя така нареченото сравнително литературознание, свеждано най-често до изучаване на литературните връзки, влияния, и общото литературознание, което включва изуча ването на типологическите литературни явления. Подобна позиция се дължи на липсата на конкретно-исторически подход към литературата и, разбира се, е неоснователна - тя механически разединява единния процес и не може да даде научни резултати. В съветското литературознание се изказват различни мнения относно предмета на сравнителното изучаване на литературите. Най-приемливо е становището, отразено например в трудовете на В. М. Жирмунски - за различните типове литературни отношения. Като разграничава, но не противопоставя литературните връзки и типологическите сходства ученият с основание ги счита за обект на сравнителното литературознание.

Значението на всеки нов славистичен конгрес се определя главно от реалния му принос в изясняването на предварително набелязан кръг от въпроси на езика, литературата, фолклора, културата и историята на славянските народи, разглеждани всякога като основна част на световния културно-исторически процес и в тяхното многостранно взаимодействие с него. В това отношение строго се спазва и следва установена още в началото традиция на приемственост и последователност в тематиката и методологическите принципи на отделните конгреси с оглед на тяхната научна ефективност, на мястото им в развитието на съвременната наука. Само по себе си важно и правомерно, това изискване е предопределило критериите и на организаторите на VII между народен конгрес на славистите във Варшава към основните проблеми и теми, които обединиха усилията на всички негови участници - слависти от славянските и много неславянски страни. И трябва да се подчертае, че благодарение на несъмнено творческия характер на изходните критерии новоопределените теми обхванаха действително актуални по своята същност и недостатъчно изследвани области от духовната и политическата история на славянските народи. За литературознанието, което в общата система на конгреса заема централно място, варшавският славистичен форум предостави възможност да се разгледат и разискват обстойно някои от методологическите въпроси на общото и сравнителното литературознание, типологичните основи и насоки на старите славянски литератури, историческата съдба и социалният идеал на романтизма и социалистическият реализъм в модерните славянски литератури, някои по-специфични за литературната славистика въпроси. Главното, което отличава преобладаващата част от докладите и съобщенията, както и общата методологическа насоченост на конгреса, е в плодотворния стремеж към широка (в определена степен обективна) сравнителна интерпретация на съответните художествени ценности, явления и процеси в славянските литератури поотделно и в тяхната историческа и художествена взаимообусловеност помежду им и с други световни литератури. Вече методологически е невъзможно както подценяването на приноса на славянските литератури в художествената култура на човечеството, така и тяхното изолирано разглеждане в сферата на една национална литература или единствено в общославянския литературен контекст.

Българската наука присъедини към достоя нията си още един славистичен труд: крупното изследване на К. Куев върху първото българско и изобщо първото славянско стихотворение - Азбучна молитва", спорът за чието авторство почти не е заглъхвал. Приписвано от книжовната традиция най-често на създателя на славянската писменост Константин (Кирил) Философ, това великолепно произведение на словесното изкуство е бивало отнасяно от най-авторитетни специалисти - и то не без сериозни съображения - към творчеството на един писател от Симеоновия кръг: Константин Преславски. Имаме работа с един от ония случаи в историята на науката, когато върху неразрешен, наглед дребен въпрос за век и половина се е натрупала значителна информация, стремително нараснала напоследък, която ни кара да забележим - не без изненада - сериозното общо- и частнометодологическо напрежение, Закономерно създало се в доста обширна област на съответната частна наука. За бързия прираст на новата изворна информация най-голям е приносът на автора - К. Куев. От времето на Добровски и Погодин до 1963 г. славистите са откри вали по един препис на стихотворението средно на 20 години веднъж (1825-1855-1863- 1881-1885-1896). Срещу седемте преписа от тоя период стоят следващите 31, открити и публикувани само през последните десет години; 16 от тях са открити лично от К. Куев, а 26 от тях са обнародвани първи път именно от него (12 от преписите той публикува за първи път тук, в рецензираното съчинение). Явно, новият изворен материал (съпроводен с междувременното откриване на други материали и установяване на нови факти, свър зани по-отблизо или по-отдалече с пробле мата) е сериозна основа за придвижване на научното ни познание към решаването на целия значителен комплекс от въпроси, възникнали с течение на времето. Книгата на К. Куев се състои от две части. В първата част авторът ни запознава с доссгашните открития и издания на Азбучната молитва (1 гл.) и с историята на вековния спор за нейното авторство (II гл.), като излага в четири глави (III-VI) своите доводи в полза на застъпената най-напред от Ундолски теза, че автор на молитвата е Константин Преславски. След един литературен анализ на текста (VII гл.), където закръгля изводите си, авторът проследява подробно разпространението на Азбучната молитва и нейните днешни находища (VIII гл.). Следва подробен текстологичен анализ, в който К. Куев дава всички разночетения на текста към най-ранния от всички текстове (Синодалния препис от XII в.) и реконструира стих по стих предполагаемия „оригинал" (ІХ гл.). В следващата глава (X) авторът събира реконструираните стихове в един „възстановен текст", дава своя превод на молитвата и пълен речник на трийсетте и осем преписа, като подрежда думите по речника на въз становения текст. Във втората част на книгата си К. Куев публикува преписите в хронологичен ред, като придружава всеки от транскрибираните текстове с археографско описание, све дения за евентуалните му досегашни изда ния и посочка за главните му особености. В края на книгата авторът прилага факсимилета на 15 от преписите (едното от тях съдържа само част от текста); трябва да се съжалява, че не са приложени пълните факсимилета на всички 38 преписа (при което загубеният Креховски препис да фигурираше с факсимиле от изданието на Франко). Но явно, вината не е на автора (и за такива важни неща нашите издателства редовно карат авторите да се оправдават с липса на място!). Следват резюме на немски език и показалец (обаче само именен).

Като едно от най-големите събития в живота на нашия народ, Априлското въстание изпълни с величието и трагизма си много страници на художествената ни литература. Тъй като то бе титаничен сблъсък на свободолюбието и правдолюбието с гнета и безправието, който не само разчистваше пътя към свободата и правата на нашия народ, но включваше звена във веригата на освободителните усилия на европейските народи изобщо, то навлезе с картините и образите си и в не една чужда литература, особено в славянските литератури. XIX в. бе време на „славянско" въодушевение, на славянска „взаимност“, на вяра - както писа нашият Христо Ботев, - че заедно с другите славяни славянските народи има какво да кажат на света, какво да внесат в човещината, и Априлското въста ние накара голям брой писатели от братските славянски страни да се заловят за перото и да разкажат със стих и проза онова, което узнаха за нашия народ, което бяха преживели по време на неговата борба, което ги развълнува дълбоко и с което поискаха да развълнуват своите народи и своята съвременност. Въстанието извика дълбоко вълнение най-напред сред руската общественост, която от десетилетия вече живееше със съдбата на по-малкия славянски брат. Дълга редица руски общественици, учени и писатели бяха посветили труд и талант на светлото минало и нерадостното настояще на народа ни и бяха пробудили интерес към него сред най-широките слоеве. Естествено беше Априлското въстание да прикове погледите и да накара сърцата лудо да забият от възторг или болно да се свият от мъка и тревога. Вълнението на руската общественост пред величавия подвиг на въстаналия народ и нечуваните зверства на поробителите е въплътено с най-голяма сила и яркост в публицистични и белетристични страници и в стихове, написани от съвременните писатели Ив. С. Тургенев, Ф. М. Достоевски и Я. П. Полонски. Кървавата вакханалия, в каквато се превръща Априлското въстание, не можеше да отмине без литературен отклик автора на „В навечерието“ Иван Сергеевич Тургенев (1818—1883). Наистина Тургенев не споделя руската политика в близкия Югоизток, нито разгарящото се въодушевение за един освободителен поход на Юг. Рискът на една война за него не е оправдан и разумен, той мисли, че Русия трябва да решава в момента по-други, свои задачи.

Досегашната изследователска работа върху славянските литератури, взети като отделни национални литератури и като родствен и зонален цикъл, недостатъчно ги евключила в общия, международния, общоевропейския или световния литературен процес. А това е необходимо да се направи, защото литературният живот и литературното развитие на отделните литератури, както и на родстве ния и зонален цикъл литератури не са заключен в себе си феномен, те са част от големия процес на живота и развитието на народите и тяхното включване в тоя процес е еднакво важно както за да се допълни неговата картина, така и за да бъдат определени мащабите на техните сътворения и на техния принос в него. Разглеждането на славянските литератури като заключен в себе си феномен - като едно развитие само за себе си, без връзка с общото развитие - пренебрегва основния закон на историческото развитие - неговата монолитност, неговата подчиненост на общи закономерности. Такова разглеждане едва ли може да претендира за поставяне на въпросите в светлината, необходима за разкриване същността на процесите, типологичния релеф на новите появи, традицията и новаторството в съдържанието и формата в творенията от областта на литературата и изкуството. e Развитието на една литература или на цикъл литератури през който и да период е сложен и многообразен процес. Ето защо се водят немалко спорове около него. Спорове се водят особено за литературните направления, за техния характер, за тяхната същност. Такива спорове се водят - и то твърде оживени - и за направленията в славянските литератури през XVIII в. За да ги проследим и дефинираме, трябва да излезем преди всичко от историческия момент, изжи вяван от съответните народи, на които те принадлежат. От друга страна обаче, трябва да ги изследваме и в тяхната свързаност с направленията в другите литератури, защото литературните направления могат да се дефинират и очертаят добре само във връзка с теченията в другите литератури и още по-пълно върху фона на общия литературен процес. XVIII в. е преломен в историята на славянските народи, разбира се, и на славянските литератури. Славянските народи скъсват решително със Среднове ковието и излизат върху пътя на Новото време. Обществено-историческата фор1 Сравни моята книга Българската литература в общославянското и общоевропейско литературно развитие. С., 1973, и още Р. Van Tieghem. La Littérature comparée. Paris, 1931. Виж особено с. 173, където се поставя изискването за насочване на сравнителното лите ратурознаие (, la litterature comparée") към общото литературознание („la littérature générale") 3 мация на Средновековието - феодализмът - все още съхранява доминантите на своята структура, но позициите и са разклатени от капитализма, развиващ се в нейните недра. Буржоазията настъпва в обществено-историческия живот.

Уважаеми другарки и другари, Иван Цветков * Винаги е много рисковано да се правят някакви категорични изводи и обобщения за преводната литература, погледната само в рамките на една година, та дори тя да е най-плодоносната. Всяка година в духовния живот продължава започнатото през предшествуващите години ипредставлява мост към следващите. Навлизането на преводната литература, нейното усвояване от националната култура винаги епроцес по-малко или повече продължителен, с по-дългосрочни цели и перспективи, продиктуван от по-широки концепции и виждания - поне в рамките на една епоха, каквато е нашата, социалистическата. Именно развитието на нашата култура в епохата на зрелия социализъм, неимоверното разширяване на нейните хоризонти, непрекъснатото нарастване на духовните потребности на нашия съвременник определят в крайна сметка и все по-растящата жажда за усвояване на чуждия опит и проблема за избирателността, за избора на онова, което искаме да прибавим към нашия опит. Безспорно и тук най-вярното, найкомпетентното познаване на чуждите литератури, на техните истински достижения, на новите тенденции в тях, проявата на висок критерий и вкус дават най-богати и ефективни резултати, допринасят в най-висока степен за обогатяването и по-интензивното развитие на нашия културен живот. Има епохи в нашето историческо развитие, които са били необикновено отворени за чуж дите литератури, за световния художествен опит. Такава е била епохата на нашето Възраждане, епохата на формирането на нашата национална култура. Днес ние отново преживяваме години на най-тесни духовни контакти, на взаимно обогатяване особено в границите на социалистическите култури и литератури, без да издигаме каквито и да е бариери за общуването с другите литератури. Сега обаче нашата култура и литература в известен смисъл се отплаща за онова, което е използувала в миналото от другите народи, все по-активно участвува в международния културен обмен, все по-реално присъствува с преводи в културния живот на много страни. Само като пример ще посоча руските преводи на наши съвременни писатели, присъствието на Емилиян Станев и Йордан Радичков в реномираната поредица „Майстори на световната проза". След този необходим увод искам да отбележа, че макар темата на моя доклад да обхваща всички славянски литератури, главният акцент в него ще падне върху руската класическа литература и съвременната многонационална съветска литература.

The article treats the formation of the Czech Medieval pantheon, its “preservation”, partial rehabilitation and extending during the Czech Renaissance and its final completion. Its central points is about the specific verbal communication during the Haubsburg’s slavery in the Czech lands (and after it) and the formation of the silence language cult, whose patron became St. Jan Nepomucki (+1393).