V международен славистичен конгрес

С какво може да се помогне на българите“ („Чем можно помочь болгарам") е един от най-интересните документи, запазени в архива на Любен Каравелов (Народна библиотека „Васил Коларов“, Български исторически архив, фонд № 2, архивна единица 21, л. 6-11). Това е докладна записка до Московския славянофилски благотворителен комитет, в която се излага подробна програма за създаването на белградски филиал на комитета. Текстът, написан от Каравелов, е поправен и допълнен от руския революционен демократ Иван Гаврилович Прижов. Така че документът разкрива и нови страни в сътрудничеството между двамата революционери. „Чем можно помочь бол гарам" е привличал неведнъж вниманието на изследвачите. Документът има вече две издания. Първото е на акад. Михаил Димитров в „Публицистиката на Любен Каравелов преди излизането на вестник „Свобода", С. 1957 г., стр. 622-625, второто на съвет ския учен Л. В. Воробьов в „Известия на Института за литература при БАН", кн. ІХ, 1960 г., стр. 275. Изданието на акад. М. Димитров отразява почти изключително текста на Каравелов. Наистина отбелязано е, че върху него има поправки от друго лице. Казано е също така, че според Л. В. Воробьов това лице е руският публицист И. Г. Прижов.

Съветският съюз е страната, където за първи път побеждава пролетарската ре волюция. С успешното изграждане на социализма в него се осъществява заветната мечта на човечеството - построяването на безкласово общество. Пътеводна звезда, образец и пример - ето какво представлява страната на съветите за угнетените иексплоатирани маси от целия свят! На една от основните задачи, стоящи пред пролетарския и антифашистки печат от 30-те години - да се покаже истината за СССР, да се пропагандират неговите успехи - е подчинена и специалната задача на „РЛФ" - да инФормира своите читатели за културното развитие на СССР и по-специално за успехите на съветската литература. Вестникът организира първата по рода си у нас анкета за съветското кино, посвещава два специални броя на съветската книга.

Избухването на Кримската война (1 ноември 1853 г.) буди нови надежди у полските патриоти. Трескаво вълнение обхваща и полската емиграция в Париж и Лондон, тъй като тя вярва, че избухналата война ще се превърне във всеобща война за освобождение на народите. Всички погледи са обърнати на изток. Всички политически групировки смятат, че съдбоносният час е ударил и излизат със свои програми за действие. Полските демократи в Лондон, тъй наречената Централизация, искат да предизвикат въстание в самата Полша. „Младата демокрация“ („Коло") в Париж, начело с миерославски, Висоцки и Елжановски възнамеряват да създадат в споразумение с Наполеон III полски легион в Турция. Към същата цел се стреми аристократическият лагер на полските емигранти „Хотел Ламберт", чийто водач княз А. Чарториски е признат от френския и английския кабинети, след обявяването на войната, за единствен представител на Полша в емиграцията. Френското обществено мнение е благосклонно настроено към полските домогвания и в Париж се говори, че Наполеон III имал искрено намерение да възстанови Полша. Княз Чарториски води продължителни преговори с френското и английското правителства, за да осигури някакви определени гаранции в полза на Полша срещу предлаганото участие на полските войскови части на страната на съюзниците. Неговият пръв сътрудник и племенник Владислав Замойски заминава през януари 1854 г. за Цариград, за да преговаря лично с Портата относно формирането на полски легион при турската армия. Със същата цел е присгигнал вече в турската столица (2 ноември 1853 г.) и Висоцки като пратеник на парижкото „Коло“.

Неотдавна излезе от печат сборникът „Междуславянски литературни взаимоот ношения“1 (том втори), издание на Института за литература „Т. Г. Шевченко при Украинската академия на науките, който е продължение на книгата под същото заглавие, отпечатана през 1958 г. От уводните бележки съм сборника узнаваме, че занапред изданието става периодично. Това не може да не радва и българските слависти, които работят в областта на българо-украинските отношения, тъй като целта на сборника е да осветлява и връзките на украинската литература с литературите на всички славянски народи. Книгата се състои от три раздела: Към 100-годишнината от смъртта на Т. Г. Шевченко; Към 150-годишнината от раждането на Ю. Словацки; Из историята на литературните взаимоотношения; Развитие на съвременните славянски литератури.

Предвиждам, че читателят ще изпадне в недоумение, когато прочете заглавието на тази статия: та нима е възможно такива общи теоретически въпроси, като формирането на художествения образ и разделянето на литературата на родове и видове да се решава или разглежда върху ограничения материал на една литература за едно десетилетие и взета при това не в най-хубавата си епоха: защото през 40-те години на ХІХ век на литературния хоризонт в България не е излязъл още нито Ботев, нито Вазов, нито Каравелов, нито Петко Славейков, нито Раковски, нито дори Чинтулов. На литературното поле се подвизават предимно стихотворци като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Райно Попович, Константин Огнянович, Найден Геров и други.

Дали един чуждестранен писател ще бъде посрещнат като очакван обичан гостенин, като духовен събеседник и събрат, чието творчество опло дява и обогатява с нови идеи родната литература и обществена мисъл или пък ще го отхвърлят като неканен пришьлец, чужд на обществени нрави и литературни традиции, зависи от много фактори. Най-напред от самото творчество на писателя - от неговите мащаби, от дълбочината на со циалното му съдържание, от характера на идеите и степента на новатор ството му. След това от оня абсолютно необходим допир и сродство с с обществените и естетически потребности на страната, в която е навля зъл, от способността му да удовлетвори назрели идейни търсения и да утоли жаждата за нови идеали, т. е. да стане свой, да се влее като органи чен елемент в прогресивната култура и мисъл. Това пък на свой ред зависи от историческия момент, в който става срещата с писателя. В националното Литературно развитие има моменти, извънредно благоприятни за възприе мане на идеини и художествени ценности, дошли от вън. Обикновено това са години на преход от една епоха към друга, на идейно брожение и ки пеж, когато националното съзнание работи напрегнато, за да се осво боди от старите кумири и да тръгне по нови пътища. В такова време един голям художник от вън може да нахлуе като желан завоевател и за късо време да покори умовете и сърцата на мислещите хора в обществото, да стане духовен властелин за интелигенцията и младежта. Той дава извед нъж отдавна търсените насоки на прогресивната мисъл, ускорява духов ните процеси, помага да се оформят новите обществени идеали. Затова неговата заслуга е неоценима, неговият дял в умственото развитие на на цията, в духовното и съзряване енеоспорим. И тъкмо поради това той престава да бъде чужд, а се тачи като близък и роден.

Дефинирането на понятието „световна литература" едва ли може да бъде постигнато без усилия и полемики, както навярно се струва на мнозина, които са свикнали с него. Наистина не елесно да се даде решителен отговор на въпроси, като например: кои са литературите, които са успели да наложат своите постижения като завоевания на цялото човешко общество; какво ръководи едно развитие, което преминава през цялата история на човечеството, кои са съставките, критериите и двигателите на процеса, който слива в едно постиженията на народностните и националните литератури и същевременно оплодява народностните и националните литератури; и т. н.

К. Жинзифов (1839 - 1877) е прекарал половината от живота си, почти 19 го дини, в Русия. В Македония под влияние на Д. Миладинов и на личното си участие в борбата за роден език и училище той се изгражда като пламенен патриот на поробеното си отечество. Такъв Жинзифов остава и до края на живота си. След пристигането си в Русия Жинзифов, както и много други представители на славянската младеж, е взет под закрилата на Славянския комитет и става един от неговите възпитаници. Той се сближава със славянофилите (И. С. Аксаков, Н. А. Попов, П. И. Бартенев) и влиза в тех ния идеен кръг. От българите, получили образование през 50-70-те години в Русия, К. Жинзифов е най-правоверният единомишленик и съратник на И. С. Аксаков. От 1861 г. започва сътрудничеството на Жинзифов във вестника на И. С. Аксаков „День" (1861 -1865), след това продължава във вестниците „Москва“ и „Москвич" (1867-1868). След като изданията на Аксаков престават да излизат, Жинзифов участвува в органите, близки на редактора на „День — „Московские ведомости“, „Современная летопись" и „Православное обозрение". Българският публицист е бил близък човек в дома на Аксакови. Той се отнасял с изключително уважение към И. С. Аксаков, като към извънредно благороден, добър и честен човек", 1 В едно от писмата си Жинзифов пише: Домът на Аксаков и домът на Бартенев ще останат за винаги в паметта ми, където и да ме отведе моята съдба. "2 Навярно не е било приятно да ти правят забележка по повод изпита в повече чашка вино, но Жинзифов приема думите на Аксаков като от близьк игрижовен човек и затова споделя с Бартенев:,, Иван Сергеевич ми даде тихо и спокойно наставление и внушение за начина на Моя живот 3

До неотдавна още съществуваше популярен възглед, според който цялото художествено развитие на човечеството представлява пирамида, на чийто връх стои реализмът. Не бих казал, че времето от периода на култа към личността с подчертаната му склонност към йерархично мислене бе без заслуги за създаването на една подобна пирамидална представа за развоя на изкуството. Обстоятелството, че реализмът е едно от най-значителните постижения на човешкото художествено мислене, че възниква върху най-ценните завоевания на всички литератури и школи преди него, бе превърнато от тая теория, която го генерализираше върху всички по-значителни прояви на изкуството, в абсурд. Това обедняваше до неимоверност цялата картина на художественото развитие.

Заседанията на секцията за славянски литератури до края на XVII век преминаха в делова, творческа атмосфера, при наличие на подчертан интерес към представените доклади и научни съобщения. Повечето от тях бяха съпроводени с оживени, резултатни разисквания, в които взеха участие видни представители на славистичната наука, като проф. Н. Гудзий ((СССР), проф. Д. С. Лихачов (СССР), проф. Дж. Радойчич (Югославия), проф. Р. Ягодич (Австрия) и др. Прочетени бяха над доклада и научи съобщения, без в това число да влизат четирите доклада, изнесени на пленарното заседание в чест на 1100-годишнината от делото на Кирил и Методий.

На проблема за литературните връзки, на общокултурния контакт между славянските народи на V Международен конгрес на славистите бяха посветени доста доклади и научни съобщения. Тези влияния се разглеждаха в общославянски или национален план, с оглед на определен писател или творба. Посочиха се закономерности, бяха изследвани литературни явления и особености. Изнесе се огромен фактически материал, който ще даде възможност да се уточнят спорни и безспорни концепции. Някои от докладите, независимо от своята конкретност в поставянето и разработването на отделни въпроси, насочват към аналогии и по-творческо вглеждане в същността и спецификата на литературния процес.

На У Международен конгрес на славистите въпросите на руската класическа литература бяха широко застъпени в съответствие с ролята и значението и сред останалите славянски и неславянски литератури. Докладите бяха многобройни, с различен проблемен диапазон и облик, написани от различни идейни и методологически позиции. Те все пак се поддават до известна степен на класификация и степенуване. Към първата група доклади могат да се отнесат такива, които трактуваха найобщите проблеми на руската класическа литература (Д. Д. Благой, Др. Неделкович). Тяхна основна задача бе да разкрият причините, обусла вящи възникването на този така важен етап в общия многовековен жи Рот на руската литература, да установят някои от основните му закономерности, главните линии на развитието му, облика, мястото и значени ето му. Централно място заема изясняването на причините за появата, развитието и отмирането на литературните направления в тяхната сложна взаимовръзка. Сравнението със съответните моменти и особе ности на западните литератури е една важна черта на тези доклади, която допринася за по-голямата им пълнота и обоснованост на тезите. Авторите на друга група доклади (Ф. Сили, В. Велчев, Б. Крефт, Л.. Ниро, Д. Гришин, Е. Краг, И. Бланкоф) са насочили вниманието си към изследване на съвсем конкретни въпроси из творчеството на отделни руски писатели или на техни взаимни въздействия. Тяхната цел по принцип е да внесат нови моменти в изясняването на творческата физиономия на един или друг писател, да осветлят спорни или недостатъчно ясни проблеми на отделни негови произведения, да покажат в нов аспект някои страни от идейните и естетическите му схващания, да спрат вниманието върху някои особености на стила му. Съществуване то на такива доклади се оправдава от необходимостта да се разработят частните, проблеми, без което големите обобщения са невъзможни. Изнасянето на доста голям брой такива доклади обаче доведе в случая до известно стклоняване от главните проблеми, които би трябвало да се разискват задълбочено на конгреса. Значителен брой доклади трети раха в едър план връзките на руската литература с други литератури (Н. Крутикова, Г. Димов, Т. Гане, В. Еджертън, Алб. Ковач и др.). Тук важно място заема не изследването на преките, непосредствени заем ки, а принципните въпроси на обмяната и усвояването на художестве ния и теоретическия опит между руската литература и редица славянски и някои неславянски литератури.