видове

Предвиждам, че читателят ще изпадне в недоумение, когато прочете заглавието на тази статия: та нима е възможно такива общи теоретически въпроси, като формирането на художествения образ и разделянето на литературата на родове и видове да се решава или разглежда върху ограничения материал на една литература за едно десетилетие и взета при това не в най-хубавата си епоха: защото през 40-те години на ХІХ век на литературния хоризонт в България не е излязъл още нито Ботев, нито Вазов, нито Каравелов, нито Петко Славейков, нито Раковски, нито дори Чинтулов. На литературното поле се подвизават предимно стихотворци като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Райно Попович, Константин Огнянович, Найден Геров и други.

1. ВИДОВОТО СВОЕОБРАЗИЕ НА ИСТОРИЯТА НА ПАИСИЙ. В своята студия за Паисий от 1920 г. Б. Пенев посочва всичко по-съществено, което позволява «История славянобългарска» да се разглежда като първа творба на новата възрожденска литература - личния тон в стила и в начина на излагане, идеите и вътрешните свойства на езика. Ученият съпоставя стилистиката на нашия автор с практиката на дамаскинарите. Паисий употребява старите, традиционни форми на дамаскините, но влага в тях ново емоционално и идейно съдържание; заменя фалшивия патос, изразен с похватите на шаблонната византийска реторика, с искрено и живо чувство. При анализа на лиризма на Паисий Б. Пенев отбелязва: «Тенденциите, прокарани в «История славянобългарска», ние срещаме развити по-нататък в подобни лирически форми не само в поезията, но изобщо в патриотическата литература на Възраждането. Така ученият признава на Паисий не само едно въздействие върху народа, но изтъква и неговия влог в големия прелом в духа и формите на литературата през Възраждането: «Новото, що изразява Паисий, не се изчерпва само с духа и съдържанието на «Славянобългарска история»; ние го съзираме и във формата, в която са изразени духът и съдържанието.»2 Наблюденията на Б. Пенев са доказателство за проницателност в търсе нето и всеки, който подема въпроса за потекло и първични форми на възрожденската литература, трябва да се върне към тях. Покрай неговото изследване внимание заслужават и проучванията на В. Велчев, Н. Драгова, А. Крония и Р. Пикио върху отношението на Паисий към неговите извори. 3 Грижливата анализа на тези автори, макар и да не засяга пряко въпроса за видовото своеобразие на съчинението на Паисий, подпомага проучването. Ние сме уведени в стила и техниката на използуваните от монаха произведения, в смисъла и начина на тяхната обработка. Обилно документираните проучвания на Д. Петканова-Тотева («Дамаскините в българската литература», 1965) и 1 Б. Пенев, Паисий Хилендарски, С., 1920, стр. 99. 2 Б. Пенев, История на новата българска литература, С., 1930-1932, т. II, стр. 325. 3 В. Велчев, Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история (1943); Н. Драгова, Домашните извори на «История славянобългарска»: сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха (1962); А. Cronia, Il Rego degli slavi di Mauro Orbini (1691) e la Istoria Slavenobolgarskaja del monaco Paisi (1762): Bulgaria I, 1—2 Roma, 1939; Riccardo Picchio, Gli annali del Baronio-Skarga e la Storia di Paisij Hilendarski, Ricerche Slavistidie III, Roma, 1954. 5 Сп. Литературна мисъл, кн. 65 Б. Ст. Ангелов («Съвременници на Паисий», 1963-1964) дават възможност да се преценят по-точно насоките, в които ще се движат нашите възрожденски книжовници.

В художествения текст всеки езиков елемент изпълнява едновременно комуникативна и естетическа (респ. поетическа) функция. Тази особеност произтича от същността и целите на художествената литература, която, претворявайки вярно действителността в художествени образи, е призвана по емоционален път да въздействува върху чувствата, възприятията и въобра жението, да буди размисли, порив към добро, да възпитава критерий за прекрасното. Високото идейно-естетическо съдържание на художествената творба може да бъде ис тински действено, ако докосва едновременно разума и чувствата, ако събужда размисли и ка ра читателя да съпреживява и оценява. Затова е необходим избор на езикови елементи, спо собни да отразяват определен тип емоционално-оценъчно отношение, както и гъвкава комби нация на тези елементи, която да осигури релеф, образност, симетрия и ритъм на художестве ния текст. Съществено значение има общият характер на постройката на текста, както и основ ната форма на повествование, явяваща се вариант на типа повествование и съответно на авторовата гледна точка, на отношението автор - повествовател - герой - читател", за чиято сполучлива езикова реализация от значение е употребата на стилистичната роля на грамати ческите форми за лице паралелно с глаголните форми за време и наклонение. Първият въпрос, който възниква във връзка със стилистичната роля на граматическите форми за лице, е доколко изборът на основна повествователна форма за лице е израз на авторовото отношение към литературния персонаж, към героя повествовател и към читателя, а и доколко е израз на авторовата гледна точка, разбирана като социално-нравствена и етична емоционално-оценъчна позиция към заобикалящия свят, както и към самия себе си, оформена в конкретни социално-исторически условия. По традиция като основни форми за повествование се определят първо и трето лице, про тивопоставени като субективно" и обективно повествование. Повествованието във второ лице се квалифицира като необичайно" и рядко срещано. Повествователната форма е в пря ка зависимост от типа повествование, като типовете повествование, изследвани от Б. Успенски, Е. Лемерт, К. Хамбургер, Ф. Щанцел и пр., се свеждат до три основни типа: 1. Аукториален (авторски) разказ (die auktoriale Erzahlsituation). Раз казът е възложен на разказвач, който на пръв поглед е идентичен с автора, но все пак е видимо своеобразно отчуждение от личността на автора. Разказвачът е творческа реализация на ав тора, както и останалите характери в литературното произведение. Той стои на прага между фиктивния художествен свят и е посредник" между автора и читателя. Начинът на разказване е съобщителен (оповестяващ), разказват се факти и събития.