Резюме
През лятого на 1871 г. на Пол Верлен, известния френски поет, точно по това време намиращ се в апогея на славата си, наскоро поздравен за своите стихове лично от великия Юго, му връчват едно измачкано писмо, върху чийто плик личи клеймото на пощенската станция от малкото северно градче Шарлевил. Името на подателя е непознато: Артюр Рембо. И Верлен се намръщва, когато вместо очакваните похвали вижда някакво стихотво рение със странното заглавие „Пияният кораб", и то толкова дълго, че с мъка се побира на няколко листа. Но още от първите редове, които започва да чете с обичайната при такива случаи неприятна гримаса, той, всепризнатият майстор, е слисан. Някаква изключителна сила така го увлича, така го дърпа към себе си, че - по собственото негово признание дъхът му секва". Той чувствува, че тази сила издава присъствието на гений; неговите приятели поети също са изумени, не намират думи, за да изразят впечатленията си; и затова отговорът, който написва Верлен, макар и да е само от два реда, е достатъчно изразителен: „Ела, велика душа, теб те зоват, теб те чакат.. И ето след няколко месеца непознатият провинциален поет, за когото B из столичните литературни кръгове вече са плъзнали легенди, се явява Париж. Сега изумлението няма граници, защото в задименото кафене, в шумната компания на приятелите си Верлен довежда един седемнадесетгодишен юноша, красив, приличащ на момиче, почти дете. Всички джобове на окъсялото му палто са натъпкани с ръкописи и авторът им без стеснение ги раздава на интересуващите се, макар в тях често цинизмът и недвусмислените изповеди за изживяни порочни удоволствия да са така предизвикателни, дори Верленовите другари, смятащи се за борци против ограниченията на фалшивата нравственост и водещи живот твърде далеч от този, който може че да се посочи като пример за благопристойност, надигат недоволни гласове. Но стеснителният иначе на пръв поглед юноша в такива случаи не само че не е наклонен да слуша морализаторствувания, не само ожесточено спори, но еготов да си помага с юмруци, а веднъж дори се хвърля към раздразнилия го събеседник със застрашително насочен десертен нож в ръката. „Всичко в него е странно, неочаквано - всичко заинтригува, ту отблъсква, ту привлича към него" - пише един от биографите му. Особено силно, до болезненост, се пристрастява към Рембо Верлен. Те двамата образуват през зимата на 1871-1872 г. около себе си кръжок, чиито участници си поставят за цел да пародират официалните поети, да осмиват лицемерните версайски порядки, 93 да провокират еснафския вкус и морал. Наричат се заядливите“, „злите" чудаци или зютисти (от народния израз zut - по дяволите!"). Не в групата на зютистите обаче се ражда големият поет Рембо, макар че по това време, в тази среда, са създадени и значителни произведения. Да леч преди да влезе в допир със столичния литературен живот, преди да се озове в средата на събратята по перо, големият поет вече съществува. Дори нещо повече: сега, в Париж, не започва очакваният в такива случаи твор чески подем, а, напротив - сега се появяват признаци на скъсване, на разлюбване с поезията. Истинското поетично наследство на Рембо, макар и това да изглежда странно, защото той е едва осемнадесетгодишен, е зад него. Артюр Рембо е роден на 20.Х. 1854 г. в Шарлевил в средно заможно се мейство, което още от ранно детство му опротивява с тираническата си пристра стеност към догмите на фалшивия буржоазен морал; свободюбивият му дух се задушава под ниската стряха на сивото еснафско съществуване. Още тогава се пристрастява към литературата, търсейки в нея морална подкрепа за критическото си отношение към обкръжаващата го действителност и храна за богатото си въображение. Предпочита да се връща в миналото и да тръпне от възторг над стиховете на окъсания скитник Франсоа Вийон, обича да се зачита в романтиците, които го качват в лодката на фантазията си и го отна сят в далечни примамливи краища. Отначало е увлечен и от стиховете на парнасците - те му допадат пре димно с атеизма си, но много скоро му опротивяват с преднамерено търсена безстрастност, с псевдообективността, с бягството от актуалността, с поли тическата си индеферентност.