връзката

В основата на идеала на античния човек за красивото стои живото човешко тяло. Тъй като това тяло се състои от различни стихии, то е прекрасно, когато има хармония между тях и когато принципът на телесния живот - душата, господствува над тях. За античния грък красотата има пластичен характер. Красотата, взета като всеобщ принцип, а не като индивидуално изявена в човека, в природния пейзаж и пр., елинът търсел и откривал в космоса и в живото човешко тяло. Обобщаващ момент на това намираме в схващането на Протагор за човека „като мярка на всички неща"3. Тази степен на абстрактност води до предаване универсална стойност на красотата. В антична Елада красотата, разглеждана в нейния безкрай и актуалност, но конкретно изявяваща се у човека като единство от материален и общотелесен жизнен принцип, е митичност. Всеки бог от гръцкия пантеон е обобщение на една сфера от битието изобщо: или на властта, или на любовта, или на морската стихия и т. н. Във всеки случай обаче този бог е представен като човек, но не като конкретен, а като обобщен образ. Такива са Зевс и Посейдон, и Венера, и Афродита и пр. Но античният елин, като представя божеството в осезаеми форми на обикновен човек, не превръща този образ в идеал на нещо. Той е човек и в своята вътрешна нагласа. Мирогледът на елина, който се свежда до материализиране на една обобщена представа, не е свързан с извънземното. Неговите богове са живи същества, които обитават не извън земната сфера, а Олимп. Техният начин на живот, макар те да са безсмъртни, не се различава от този на хората. Те воюват помежду си, сътрудничат си, обичат се и си изневеряват. Човекът, когато ги изобразява, в същност представя себе си. Това ще рече, че и неговата представа за красивото има пределно земен характер. Митично е съдържанието на статуята, но то не е формата на изобразеното божество. Митичното, както пише К. Маркс, е почвата, върху която израства гръцкото изкуство, но негово съдържание остава човекът, облечен в митична дреха.

Духовният живот у нас през 20-те -30-те години на XIX в. усложнява своите форми и търсенията на литературата преминават под знака на Просвещението и просвещенските идеи. Усложнява се и характеристиката на нравственото, застъпвано и утвърждавано от книжовните творби. Продуктивните за втората половина на XVIII в. модели на религиозно-дидактичната и историографската книжнина с моралистичната си същност в началото на ХІХ в. продължават да заемат своето място. Обаче техните функции и роли са се модифицирали, за да гравитира въздействието им към форми, които свидетелствуват за тяхното завръщане към истинската им, еднозначна роля. Те постепенно загубват универсалния си характер и се вместват в руслото на само присъщите тям функции. Спрямо явленията и типа проблематика, които ни интересуват тук, религиозно-проповедническите творби и историографските съчинения не са вече значещи, в тях не се отразяват съдбата и измеренията на нравственото като норма, като взаимодействие с естетическото. Материал за показателни наблюдения ни дават Вторият видински сборник и „Гражданско позорище“ на Софроний, „Рибният буквар" на П. Берон, „Славянобългарско детоводство" на Н. Бозвели, „Забавникът" на К. Огнянович, „Месецословът" на Хр. С. Николов, преводната проза, оригиналната публицистика, просвещенската поезия, документално-биографичната проза, където властвуват гражданската тематика, публицистичният патос, елементите на художественост. Разслоението на формите, чрез които се утвърждава нравствеността, е в тясна връзка с усложняването на формите на самата литература. Доказва го категорично още творчеството на С. Врачански от първото десетилетие на века - жанрово многообразно, богато в тематично отношение. В неговите съчинения откриваме изявата на нравственото в няколко насоки, като е подирен опитът на чуждите литератури, възможностите на оригиналното мемоарнодокументално и публицистично изложение. След него ще дойдат П. Берон, Д. Попски, Н. Бозвели, Н. Рилски, К. Огнянович, Хр. Павлович, Р. Попович... За да се превърне книжнината ни от 20-те -30-те години в една доста пълна и многопосочна картина на нравите в територия, където етическото като норма и внушение произтича от връзката му с естетическото. Тук нямам възможност да се спра на всички форми, които имат системнообхватен характер и свидетелствуват за еволюцията, която търпи взаимодей ствието между нравственото и художественото, придобивайки все по-ограничен и пълноценен смисъл. Ще засегна две от тях, свързани с опита на чуждите литератури. Първата обобщава явления, които доказват, че книжнината от на чалните десетилетия на века подема и утвърждава нравственото все още чрез 90 средствата и възможностите на дидактично-разсъдъчното. Жанровата му неуe точненост еочевидна и тя проличава в наслова на отделните дялове в книгите на авторите-просвещении: „умни ответи“, „добри съвети“, „философски мъд рости“, „нравоучителни изречения“, „различни мъдри изречения“, „различни истории“, „речи нравоучителни философов“... „Рибният буквар" на П. Берон е типично и показателно явление. Но ако трябва да сме по-точни - със същата цел, в същия дух ние ги срещаме при Втория видински сборник на С. Врачански. Близостта между тия две съчинения в общия им съдържателен и структурен план естествена. „Енциклопедичният" характер на „Буквара“, за който говорят изследвачите, е преди това „повторен“, но не в плана на школското, а на общодуховното чрез „Разкази и разсъждения" на Софроний. Така „добрите съвети", както много сполучливо обобщава фрагменти от тоя род П. Берон, са първата стъпка към обективиране на нравствената позиция на просвещенеца. В абстрактно формулираните изисквания, които обобщават конкретното и го надмогват, Софроний, Берон, Бозвели, Огнянович, М. Кефалов, Р. Попович виждат опора, виждат фактор, който може да активизира българина, да го превъзпита и т. н. Те се оказват гъвкава жанрова форма на дидактичното - отворена в структурно отношение, без изисквания за строга композиция и завършеност, без симетрия на съдържанието... Така първата част на Втория видински сборник, носеща заглавието „Страхът от господа - начало на премъдростта“, е поредица от нравствено-поучителни късове, в които се включват религиозни моралистични максими и житейски практически съвети за отношенията в семейството, с околните. Афористичната им формулировка подкрепя техния предписателен характер. В същия дух са и „добрите съвети" от „Рибният буквар" на Берон. Ще посоча близостта между тия две важни за авторите си и за целия ни книжовен жи вот от първата четвърт на века творби, за да се осъзнае закономерният ход на търсенията и твърческото съзнание на българина тогава, ориентацията му към сходни форми на въздействие: