книжнина

Между най-слабо проучените периоди на нашето литературно развитие до преди няколко години се смятаха XVII и XVIII век. Непознаването на истинското състояние на литературния живот през тия векове водеше до подценяване на едно от най- интересните явления в литературата ни през турско робство - българските дамаскини. Появили се като преводи на сбор- ника „Съкровище" от Дамаскин Студит още във втората половина на XVI в., те постепенно заемат централно място в кни жовната практика у нас през XVII и осо бено през XVIII век. Техните съставители, отначало преводачи компилатори, започват да проявяват творческо дръзновение, най- ярко изразено в съвременника на Паисий - дамаскинарят Йосиф Брадати. Дамаскин1 Ал. Бурмов. Съществувал ли е центра- лен революционен български комитет в Буку реш през 1769-1872 г. Сп. Исторически преглед 1961 г. кн. 3, стр. 34-47. * Донка Петканова-Тотева, Дамаскините в българската литература, БАН, София, 1965 г. 52 ската книжнина играе важна роля в ду ховния живот по нашите земи и спомага за по-бързото зараждане на възрожденското съзнание у народните низини. На нейните страници се появява редом с пър вия просветителски призив и критичноизобличителното отношение към редица явления от робския живот. От сборници с нравствено-поучителна насока в духа на християнските добродетели те се пре връщат в произведения, които пряко или косвено са свързани с проблемите на тога вашната действителност.

Известно е, че голяма част от произведенията на старобългарските писатели не само се разпространяват широко сред източните славяни и преди всичко в Русия, но се включват органически в новото си обкръжение и заживяват собствен живот. Често те се изменят под влияние на условията и биват подлагани на значителна преработка. В състава на руските сборници от различен тип са достигнали до нас редица произведе ния, свързани с делото на славянските просветители. Значителна част от тях възникват в края на XIV-XV в., когато подемът на народностното съзнание в Русия след Куликовската битка предизвика повишен интерес към историческите въпроси. През средата или третата четвърт на XV в. възниква и един любопитен компилативен цикъл за началото на славянската писменост, в който руският книжовник е включил сведения за съдбата на славянското писмо сред западните и източните славяни. Централно място в ци къла заемат известията за живота и дейността на Константин-Кирил и преди всичко пространните извлечения от неговото житие. Компилацията, която ще наречем условно „За началото на славянската писменост“, е известна в науката, но е изучавана преди всичко като източник на сведения за началото на Кириловото писмо. В такъв аспект тя привлича вниманието на М. Погодин, който издава текста й. О. Бодянски също се интересува само от отделни вести в цикъла, без да търси зависимост между тях. Въпреки че познава три преписа от компилацията, О. Бодянски не я разглежда като самостоятелно цяло. Ив. Франко също публикува част от текста по Креховската палея, но се спира преди всичко върху Азбучната молитва. Целият цикъл не е бил предмет на специално проучване.

Духовният живот у нас през 20-те -30-те години на XIX в. усложнява своите форми и търсенията на литературата преминават под знака на Просвещението и просвещенските идеи. Усложнява се и характеристиката на нравственото, застъпвано и утвърждавано от книжовните творби. Продуктивните за втората половина на XVIII в. модели на религиозно-дидактичната и историографската книжнина с моралистичната си същност в началото на ХІХ в. продължават да заемат своето място. Обаче техните функции и роли са се модифицирали, за да гравитира въздействието им към форми, които свидетелствуват за тяхното завръщане към истинската им, еднозначна роля. Те постепенно загубват универсалния си характер и се вместват в руслото на само присъщите тям функции. Спрямо явленията и типа проблематика, които ни интересуват тук, религиозно-проповедническите творби и историографските съчинения не са вече значещи, в тях не се отразяват съдбата и измеренията на нравственото като норма, като взаимодействие с естетическото. Материал за показателни наблюдения ни дават Вторият видински сборник и „Гражданско позорище“ на Софроний, „Рибният буквар" на П. Берон, „Славянобългарско детоводство" на Н. Бозвели, „Забавникът" на К. Огнянович, „Месецословът" на Хр. С. Николов, преводната проза, оригиналната публицистика, просвещенската поезия, документално-биографичната проза, където властвуват гражданската тематика, публицистичният патос, елементите на художественост. Разслоението на формите, чрез които се утвърждава нравствеността, е в тясна връзка с усложняването на формите на самата литература. Доказва го категорично още творчеството на С. Врачански от първото десетилетие на века - жанрово многообразно, богато в тематично отношение. В неговите съчинения откриваме изявата на нравственото в няколко насоки, като е подирен опитът на чуждите литератури, възможностите на оригиналното мемоарнодокументално и публицистично изложение. След него ще дойдат П. Берон, Д. Попски, Н. Бозвели, Н. Рилски, К. Огнянович, Хр. Павлович, Р. Попович... За да се превърне книжнината ни от 20-те -30-те години в една доста пълна и многопосочна картина на нравите в територия, където етическото като норма и внушение произтича от връзката му с естетическото. Тук нямам възможност да се спра на всички форми, които имат системнообхватен характер и свидетелствуват за еволюцията, която търпи взаимодей ствието между нравственото и художественото, придобивайки все по-ограничен и пълноценен смисъл. Ще засегна две от тях, свързани с опита на чуждите литератури. Първата обобщава явления, които доказват, че книжнината от на чалните десетилетия на века подема и утвърждава нравственото все още чрез 90 средствата и възможностите на дидактично-разсъдъчното. Жанровата му неуe точненост еочевидна и тя проличава в наслова на отделните дялове в книгите на авторите-просвещении: „умни ответи“, „добри съвети“, „философски мъд рости“, „нравоучителни изречения“, „различни мъдри изречения“, „различни истории“, „речи нравоучителни философов“... „Рибният буквар" на П. Берон е типично и показателно явление. Но ако трябва да сме по-точни - със същата цел, в същия дух ние ги срещаме при Втория видински сборник на С. Врачански. Близостта между тия две съчинения в общия им съдържателен и структурен план естествена. „Енциклопедичният" характер на „Буквара“, за който говорят изследвачите, е преди това „повторен“, но не в плана на школското, а на общодуховното чрез „Разкази и разсъждения" на Софроний. Така „добрите съвети", както много сполучливо обобщава фрагменти от тоя род П. Берон, са първата стъпка към обективиране на нравствената позиция на просвещенеца. В абстрактно формулираните изисквания, които обобщават конкретното и го надмогват, Софроний, Берон, Бозвели, Огнянович, М. Кефалов, Р. Попович виждат опора, виждат фактор, който може да активизира българина, да го превъзпита и т. н. Те се оказват гъвкава жанрова форма на дидактичното - отворена в структурно отношение, без изисквания за строга композиция и завършеност, без симетрия на съдържанието... Така първата част на Втория видински сборник, носеща заглавието „Страхът от господа - начало на премъдростта“, е поредица от нравствено-поучителни късове, в които се включват религиозни моралистични максими и житейски практически съвети за отношенията в семейството, с околните. Афористичната им формулировка подкрепя техния предписателен характер. В същия дух са и „добрите съвети" от „Рибният буквар" на Берон. Ще посоча близостта между тия две важни за авторите си и за целия ни книжовен жи вот от първата четвърт на века творби, за да се осъзнае закономерният ход на търсенията и твърческото съзнание на българина тогава, ориентацията му към сходни форми на въздействие:

Банатската българска книжнина е духовно-творческа изява на живущите в Банат (СР Румъния и СФР Югославия) български преселници. Отличава се със следните по-главни характерни черти: 1) възникнала по средата на XIX в. в чужда страна като самобитно българско книжовно дело, тя се е развивала самостоятелно без взаимодействия с книжовността в пределите на бъл гарските земи; 2) създадена да задоволява специфични за банатските българи духовни потребности, тя се е оформила като българска книжнина с подчертан регионален характер; 3) списвана на банатския български книжовен език с латиница, тя не е могла да превъз могне местническия си характер и да се влее в процеса на общобългарското литературно творчество; 4) отличава се с необичайно за една регионална книжнина на малочислена малцинствена народностна група голям брой заглавия на печатни издания и богатство на жанрове на лич ното литературно творчество; 5) в системата на многовековното общобългарско книжовно дело тя се явява част от българската католическа книжнина от следвъзрожденския период.

Средновековният мироглед, който в Средна и Западна Европа отстъпва под напора на Ренесанса, Хуманизма и Просвещението, продължава да гос подствува - по обективни и общоизвестни причини - със закъснение над европейския Югоизток. Тази постановка не визира изолирани културни явления на Балканите, като далматинския Ренесанс или светската (вкл. и книжовна) дейност на българите-католици през XVII в., понеже не тия явления очертават типологията на балканското духовно развитие от средновековието към Новото време. Възземането на светската мисъл навсякъде из Европа съдържа една съ ществена черта: интереса към човека и към неговия вътрешен свят. Прочее, малко преди да обърнат поглед към обществената среда и обществените отноше ния, доста преди да си поставят задачата да ги променят, мислителите и творците - предвестници на Новото време - проявяват своето самоосъзнаване като личности. Това явление сякаш навсякъде (и конкретно - из поробените Балкани) предхожда процеса на формиране на съзнанието за национална принадлежност, а оттам - и националните революции. Особени затруднения неговото развитие среща върху балканска земя; потиснати под господството на една иноезична и иноверска империя, тукашните народи мъчително налучкват пътищата на вече възтържествувалата над останала Европа светска мисъл, принудени нерядко да преоткриват веднъж откритото, постигнатото. Част от този многостранен културен процес е и възникването на автобиографичния жанр в българската възрожденска книжнина. Ако потърсим наченките на автобиографията в нашата стара литература, бездруго ще опрем до средновековните приписки, където преводачи,съставители или преписвачи са държели да отбележат поне името си - съпроводено или не от най-бедни животописни сведения за личността им. Още тогава - в това най-ранно авторство - проличава вековечният човешки стремеж да оставиш спомен за себе си, да надживееш своята тленност, предавайки другиму известието, че си живял „Аз грешният Белослав, грешен и дързък на зло, а на добро ленив, чието отечество е гробът, а богатство - греховете, блудта - слава, написах за брата 41 си Йосиф страница от псалтира. Слава навеки, амин. " „Аз, грешният Георги, в стълп върху блюдо писах в Светите врачове на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръце те; тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън.