Войната

В нашата литературна наука неведнъж се е прокрадвала мисълта, че Йордан Йовков е най-талантливият ни писател от „школата“ на Лев Толстой. В същност тук не може да става дума за „школа", тъй като авторът на „Война и мир“ не създава такава. Но повечето от големите ни учени са чувствували, че в светоусещането на Йовков, в отношението му към човека и най-вече в изображението на войната има нещо „толстоевско". Струва ми се, че те не грешат! Военната тема заема изключително важно място в творчеството както на Толстой, така и на Йовков. Тя вълнува двамата писатели през целия им съз нателен и творчески живот и определя до голяма степен тяхната физиономия на творци. В повечето от белетристичните им произведения се чувствува полъхът от войната или споменът от нея. Неслучайно Толстой е обичал да се шегува, че не е дослужил до генерал от артилерията, затова пък станал генерал в литературата“. Но едва ли би станал такъв, ако не беше минал през тежките изпитания на войната. Войната разкрива пред него нравствено-етичните измерения на човека и го сближава с руския народ. Тя му позволява да надникне в най-съкровените тайни на човешката душа, да я опознае и обикне. А колкото до Йовков, войната наред с всичко друго обръща погледа му към творчеството на великия писател свой C и му помага да открие в негово лице предходник и учител. Аз няма да разглеждам как и върху какви фактори се формира мирогледът на нашия писател, каква е неговата класова същност, какви са връзките му патриархалното селячество и т. н. - въпреки че това би могло да ни подскаже много по отношение на предпоставките, които определят интереса на Йовков към Толстой. Но аз искам да посоча, ако не друго поне фактите, които потвърждават този интерес. Още преди войната като учител в Добруджа Йовков се „увличал“, както съобщава някогашният му колега д-р Стефан Мартев, по художествените произведения на Толстой. Привличала го е тяхната „антимилитаристична пропаганда". По-късно в едно писмо, датирано от 25. III. 1916 г. от фронта, Йовков моли своя приятел Сп. Казанджиев да му изпрати повестта „Казаци" на Л. Толстой.

В средата на XIX век международните противоречия в Близкия изток са извънредно изострени. Засилването на борбата между така наречените велики европейски държави за подял бата на Турция съвпада с развоя на националноосвободителното движение на Балканите. Като начало на мощния подем на това движение през 70-те години послужи въстанието в Херцего вина през 1875 г. Оттук то се прехвърля в Босна. Босненците са подкрепяни от сърбите и черногорците. Кулминационната точка в освободителната борба на южните славяни е Априлското въс тание през 1876 г. в България. Героичното въстание е потопено в кръв от турските башибозуци. Но въстанието нанася сериозен удар по военнофеодалната система на Османска Турция и пред извиква широк отклик сред световната общественост. Желанието да се помогне на славяните е единодушно в Русия. Жестоката разправа на турците с въстаналите „извиква на живот българ ския въпрос, прави го злободневен, политически международен въпрос, чието разрешение става насыщен проблем във външната политика на Русия". e Борбата на южните на славяни за свое освобождение се натъква на съпротива от страна западноевропейските държави, които се стремят да си осигурят господствуващо влияние в Османска Турция и в окупирания от нея Балкански полуостров. Гениален анализ на „източния въпрос" направен в трудовете на К. Маркс и Ф. Енгелс. Като анализират интересите на различните държави от Западна Европа по отношение на Балканите, Маркс и Енгелс изразяват пълната си солидарност с освободителните стремежи на потиснатите от Турция народи. Те доказват несъ стоятелната политика на тези държави, насочена към запазване на един исторически анахронизъм Османската феодална империя. Наред с това вождовете на световния пролетариат стигат до заключение, че само политиката на Русия и победата на нейното оръжие могат да донесат же ланата свобода на балканските народи. „Сърбинът, българинът, босненската „рая", селянинът славянин от Македония и Тракия - пишат те - хранят голяма национална симпатия към русите... Каквото и да стане, те обръщат поглед към Петербург в очакване на Месия, който да ги освободи от всички злини. "2 Предсказанията на Маркс и Енгелс се сбъдват. Упоритият двубой на Русия във войната с Турция през 1877-1878 г. завършва с руската победа. Последната поред - 12-а руско-турска война - е едва ли не най-крупното събитие в европейската история от втората половина на XIX век. Наистина каква огромна вълна в националноосвободителното движение сред подвластните на Турция народи предизвика тя! Цяла Европейска Турция кипи в борба и брожение. Всички големи европейски държави са били въвле чени в една или друга степен в дипломатическата схватка. Какви огромни за онова време сили са били вдигнати в действие. И накрая, какви дълбоки и значителни последствия донесе тази война - освобождението на България, признаване независимостта на Сърбия, Черна гора, Румъния, ликвидиране на турското владичество в Босна и Херцеговина. Руско-турската война

В края на 30-те и началото на 40-те години една от най-актуалните теми в българската поезия е тази за Втората световна война. Прогресивните, честно мислещи поети без колебание заемат открита позиция против войната, стават изразители на заветните идеи на българския народ, негова нравствена съвест и духовни водачи. Още в първите месеци на войната Н. Фурнаджиев, Е. Багряна, Бленика, Хр. Радевски, а от младите -А. Геров, Б. Райнов и др.-написват едни от най-силните си антивоенни стихотворения. Поетичните изповеди на жените-поетеси не могат да се отделят от цялостната антивоенна струя в нашата поезия през този период. И все пак стиховете им излъчват нещо специфично, което ги обединява - това есилата на женското светоусещане, на женската природа. Да създава, да отглежда, да трепти за всеки кълн живот е заложено в самата природа на жената. И не само това - заложено е сякаш да бди над всичко, родено от творческия устрем на хората - защото самата тя е съзидателка. Ето защо войната й е органически чужда - животът и творчеството са несъвместими с нея, тъй като тя носи смърт и разруха. Именно затова темата за войната заема особено място в творчеството на жените-поетеси - тя е свързана с жизнено важни, с особено съкровени за жената ценности. Освен това, отделянето в случая на жените-поетеси е продиктувано и от друга подбуда - несправедливо е обръщано по-малко внимание на тяхната антивоенна лирика. А тя внася в темата за войната в българската поезия една особена атмосфера, специфична нюансировка на чув ствата, на вълненията им. Успоредно с изтъкнатите поетеси Е. Багряна, Бленика, М. Грубешлиева, М. Петканова в периода на Втората световна война творят и Весела Василева и Димана Данева. Родени през 1919 г., в началото на войната те са едва двадесетгодишни. По едно зловещо стечение на съдбата и двете умират твърде рано - първата на 24 години при злополука, втората на 27 години след мъчително боледуване. Макар и съвсем млади, поетичните им размисли свидетелствуват за ду ховната им зрелост, за умението им да пресъздадат атмосферата на епохата, да изразят вълне нията на своето поколение - родените между две войни". Някои от стиховете на Весела Василева за войната са едни от най-хубавите в цялата ни антивоенна лирика. Поради изключителна строгост и взискателност към своите творби тя не е публикувала стихотворенията си в годините на войната. Но независимо от това те са постичен документ за вълненията и тревогите на ней ното поколение, за нарастващото напрежение в тези години.