темата

Съветското литературознание отдавна се занимава с тази тема - направено е много по изучаване на Лениновото наследство и по-специално изледвани са статиите му за Толстой. Подробно е анализирано съдържанието на тези статии и е показано принципното им различие от всичко, писано дотогава за Толстой в народническите и либералните издания и социалдемократическия печат - легалния и нелегалния. Събран е богат фактически материал, направени са интересни наблюдения и редица сериозни теоретически обобщения. Но предметът е толкова дълбок и значителен, че едва ли някой ще се осмели да признае тази тема за изчерпана. Напротив, нашето литературознание може би едва сега се приближи до възможността да я изследва цялостно и с такава научна обстоятелственост, каквато съответствува на важността на предмета. Лениновите статии за Толстой спадат към най-изтъкнатите произведения на световната естетическа мисъл. И макар че за тях е писано много, техният теоретически смисъл и методологическо значение все още не са извлечени и усвоени в пълна степен. Ето защо нужно е наново да се обръщаме към безсмъртните страници на Лениновото наследство и в тях да се опитаме да открием ония моменти, които днес за нас са особено поучителни и имат значение не само във връзка с творчеството на Толстой, но и за решаването на остри проблеми на нашата съвременна естетика и литературознание.

Тези думи на големия полски романист отдавна би трябвало да станат отправна точка на редица изследвания от контактологично и типологическо есте ство, които на сравнителна база биха хвърлили светлина върху някои централни проблеми, чието решение в историческите романи на Толстой и Жеромски е свързано с цялостната им творческа концепция. В това отношение сравнителното изследване на „Война и мир“ и „Пепелища", двете най-значими произведения на руската и полската литература, отразяващи епохата на Наполеоновите войни, крие богати възможности за сравнително-литературна интерпретация на проблеми, чийто философско-исторически характер и особено художественото им решение от двамата големи славянски романисти дава категорично основание да бъдат квалифицирани техните романи като историческа проза от нов тип. Широтата на философския поглед върху историята, идейната дълбочина на историческото мислене, което почива на основния философски тезис за решаващата роля на народните маси в историческото развитие, схващането за зависимостта на действията на историческите личности от обективните закономерности, значението на моралния фактор във войната и пр. - това са едни от най-съществените завоевания от философско-историческа гледна точка на Толстой и Жеромски в областта на историческия роман. Разбира се, различните исторически епохи, в които са създадени двата романа, характерът на литературния живот, националният поглед върху събитията, философските и психическите диспозиции на авторовите индивидуалности и т. н. неминуемо слагат своя отпечатък в една или друга степен при художественото решение на посо чената проблематика. Но когато се потърси решението на явленията в тяхната обща, типова характеристика, не може да не се съгласим, че като цяло творческите концепции на Толстой и Жеромски, особено що се отнася до проблемата за ролята на народните маси и на личността в историята, носят белезите на дълбоко сходство. Несъмнено редица сходства между романите „Война и мир“ и „Пепелища" идват като резултат на конкретно влияние на Толстой върху Жеромски.

В края на 30-те и началото на 40-те години една от най-актуалните теми в българската поезия е тази за Втората световна война. Прогресивните, честно мислещи поети без колебание заемат открита позиция против войната, стават изразители на заветните идеи на българския народ, негова нравствена съвест и духовни водачи. Още в първите месеци на войната Н. Фурнаджиев, Е. Багряна, Бленика, Хр. Радевски, а от младите -А. Геров, Б. Райнов и др.-написват едни от най-силните си антивоенни стихотворения. Поетичните изповеди на жените-поетеси не могат да се отделят от цялостната антивоенна струя в нашата поезия през този период. И все пак стиховете им излъчват нещо специфично, което ги обединява - това есилата на женското светоусещане, на женската природа. Да създава, да отглежда, да трепти за всеки кълн живот е заложено в самата природа на жената. И не само това - заложено е сякаш да бди над всичко, родено от творческия устрем на хората - защото самата тя е съзидателка. Ето защо войната й е органически чужда - животът и творчеството са несъвместими с нея, тъй като тя носи смърт и разруха. Именно затова темата за войната заема особено място в творчеството на жените-поетеси - тя е свързана с жизнено важни, с особено съкровени за жената ценности. Освен това, отделянето в случая на жените-поетеси е продиктувано и от друга подбуда - несправедливо е обръщано по-малко внимание на тяхната антивоенна лирика. А тя внася в темата за войната в българската поезия една особена атмосфера, специфична нюансировка на чув ствата, на вълненията им. Успоредно с изтъкнатите поетеси Е. Багряна, Бленика, М. Грубешлиева, М. Петканова в периода на Втората световна война творят и Весела Василева и Димана Данева. Родени през 1919 г., в началото на войната те са едва двадесетгодишни. По едно зловещо стечение на съдбата и двете умират твърде рано - първата на 24 години при злополука, втората на 27 години след мъчително боледуване. Макар и съвсем млади, поетичните им размисли свидетелствуват за ду ховната им зрелост, за умението им да пресъздадат атмосферата на епохата, да изразят вълне нията на своето поколение - родените между две войни". Някои от стиховете на Весела Василева за войната са едни от най-хубавите в цялата ни антивоенна лирика. Поради изключителна строгост и взискателност към своите творби тя не е публикувала стихотворенията си в годините на войната. Но независимо от това те са постичен документ за вълненията и тревогите на ней ното поколение, за нарастващото напрежение в тези години.