Милев

Писмата на Гео Милев до Николай Лилиев, които се печатат тук, са писани в периода между 1915 и 1919 г. Взети са от личния архив на Лилиев. От запазените 7 пи сма едно е публикувано като предговор към преведени от Гео Милев стихотворения на Х. Хайне - „Избрани песни и романци". Това писмо еот 20 юни 1919 г. и цялото с посветено на Хайне. Помесетено е и в том II на Избрани произведения на Гео Милев под редакцията на Мила Гео Милева, С., 1940. Николай Лилиев и Гео Милев са били много близки, сърдечни приятели. Въ преки че Лилиев е с десет години по-възрастен, двамата се чувствуват от едно поколение, напълно се разбират по житейските и литературните проблеми, живеят с едни и същи възторзи и печали. Сродяват ги общите им културни интереси, любовта към изкуството, привързаността към родния град Стара Загора. Гео Милев е роден в старозагорското село Раднево, но смята Стара Загора за свой роден град, защото там е израснал и фи зически и духовно. По време на тяхната младост Стара Загора държи едно от първите места в страната като буден културен център, като родно място и на други съвременни писатели и поети: Георги Бакалов, Димитър Подвързачов, Иван х. Христов, Иван Мирчев, Кирил Христов. ..

Когато след трагичните септемврийски дни на 1923 г. се издигна дръзко и безстрашно гласът на Гео Милев, мнозина бяха учудени от това. Оня непримирим противник на реализма и екзалтиран защитник на тео рията за „чисто" изкуство, който пропагандираше неуморно модернизма у нас заговори с неподозирана страст против фашизма и реакцията в обще ствения живот, против формализма и безидейността в поезията. Сякаш бе станало чудо, сякаш из пепелищата на народната борба и страдания като митичния феникс се бе родил един съвършено нов творец - революцоинер, демократ, реалист. Всъщност никакво чудо не е ставало. Който изследва цялостно и непосредно идейно-творческия път на поета и подхожда към него без предубеждение, ще забележи, че съществува много по-голяма приемственост между различните периоди от неговото развитие, отколкото това сме признавали по-рано. С гражданска поезия започва пътят Гео, за да завърши пак с нея, но вече на по-високо стъпало, повече оби стрена, насочена в съвременно определено обществено идейно направле ние. " Тия думи на Георги Бакалов съдържат в себе си дълбока истина, много по-дълбока, отколкото дори самият техен автор евключвал в тях. Защото Г. Бакалов има предвид само няколко ранни граждански творби (стихотворението „В тържествен ден", преводите от революционната пое зия, печатани в сп. „Борба"), а ние днес можем да подкрепим същия извод много произведения, които поетът е създавал дори в периода на найкрайните си модернистични C Увлечения.

Теоретичните възгледи на Гео Милев за характера и същността на театралното изкуство, за развитието на българския театър, както и неговите прояви в областта на режисурата продължават да привличат интереса на изследователите. Поставените от него пиеси, макар и малко на брой, са осъществени в различни периоди от живота му и на различни сцени: от опитите в Стара Загора е поставянето на „Едип цар" от Софокъл през 1915 г. до сцената на театър „Ренесанс" като режисьор на пиесата „Массачовек“ от Ернст Толер през 1923 г. Някои от репетираните пиеси не виждат светлините на рампата за първия допир с публиката.

„Започва трагедията!" - пише Гео Милев за кървавия септември на 1923 година. Фактически трагедията започва години преди това. Бай Ганьо запалва първата главня и с политически фойерверки поднася Алековата глава като найголямо достижение в ръцете на Фердинанд. Това е началният удар, първият вик на властниците - В името на народа!". Партии и правителства си предават този „девиз" като щафета. „Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде." Новото време нахлува и със зашеметяващ удар доказва, че не може да се живее само със спомените и миналото, захвърля ги през борда си като баласт. Духовете на възрожденските мъченици вълнуват, извършват подмолното движение в умовете, но не дават отговор. „Властта е моята всегдашна любовница“ - нахално и шумно изповядва всяка политическа катедра. Кумирите, срутените кумири" притискат рамената. Но Бузлуджанския конгрес в България е безспорно доказателство, че живата вода съществува. Тя донася първата любов" на цяло поколение в българската интелигенция, без обаче да му осигури защитна ризница пред кръстопътищата". Революционният романтизъм на една предосвобожденска епоха не дава възможност за много размисъл, но краят на миналия и осо бено началото на 20 век налага логическа преоценка, мъчително търсене на нови извори. При други социални и политически условия това търсене е вече факт в Русия, Франция, Белгия, Германия. Етично чистите натури се изправят пред хаоса - безнадеждни и мечтателни - защитени само от томителните образи на своите „пияни кораби", на своите скитници, самотници и чудаци. Творците, създателите на духовната свобода, въплътена в стихове, багри и музика се оказват едновременно и ахилесова пета на обществото, и негови спасители. Земната чистота е вече безкрайно компрометирана в света на капитала и скоковете на човешките умове от „свръхчовеците“, от „Съкровище на смирените" на Метерлинк, през разнонационалните накъсани вътрешни диалози на символизма, през кънтежа на Верхареновия „Звънар" до „Маса-човек“ на Ернст Толер - са напълно обосновани от бруталността на епохата. В България тази епоха се изсипва за съвсем кратък срок години, когато нашата прогресивна мисъл трябва вкупом да премине през народничеството и социализма, през символизма, импресионизма, експресионизма. В това ще ни увери и прегледа на периодиките на само няколко от списанията като: „Ден“, „Дело“, „Ново време“, „Наш живот“, „Мисъл“, „Художник" до сп. „Червен смях", до сп. „Пламък“.

Темата „Блок Маяковски, Милев“ е сравнително често разглеждана, особено в съветското и българското литературознание. Но досега не е правен естетически анализ на тази тема, нещо, което двама изследователи, един български и един унгарски, представиха в своя принос към шестия конрес на славистите в Прага през 1968 г. — Екатерина Даскалова „Александър Блок в революционно-пролетарската поезия в България и Ендре Бойтар в „Някои проблеми на източноевропей ската социалистическа поезия между 1914 и 1929 година".

„Животът не е в щастието, животът е в търсенето" - тези думи могат да се употребят, за да се характеризира животът на много хора - на много поети, художници, музиканти, политици, учени. Може би за всеки един от тях те ще звучат като истина, като единствено правилни, при все че за един живот, за едно горене в името на велика идея, в името на хората или изкуството е много трудно и в някои отношения твърде външно да се дават такива определения. И въпреки всичко ми се иска да кажа, че нашият поет Гео Милев напълно оправдава, доказва правотата на Брюсовата мисъл, показва цялата и сложност и богатство, с поведението си на поет, човек, гражданин до края на живота си.

Изключително значение за прогресивното развитие на нашата литература през 20-те и 30-те години имат както Лениновите постановки за културното наследство, така и проникването на младото съветско изкуство у нас. Пръв, който широко и гостоприемно разтвори вратите на своите списания „Везни" (1919—1921) и „Пламък“ (1924—1925) и предостави техните страници на съветската литература, беше Гео Милев. Този влюбен в революционното изкуство писател чрез статии и преводи запозна българския читател с естетическите възгледи на Ленин и със следоктомврийското творчество на Блок, Брюсов и Маяковски.

Публикуваните тук писма са част от кореспонденцията между Иван Радославов и Гео Милев по времето, когато Ив. Радославов е в Берн - Швейцария, член на културно-дипломатическа мисия (1919). Предмет на тези писма са новото книгоиздателство «Везни», сп. «Везни», режисьорската дейност на Г. Милев, предложения за сътрудничество до Ив. Радославов. Засягат се и семейни въпроси - Ив. Радославов и Г. Милев са баджанаци. Писмата се на мират в личния архив на Ив. Радославов. Публикуват се за пръв път. 1 До Иван Радославов - Берн - Швейцария Берлин, 10. 3. 918 Драгий ми Иване, едва снощи - Мила беше при мене - получихме първото ти писмо B най-сетне, много късно. Сега засега съм в същата болница, в която си отправил писмото си, но то е само поради операцията, която ми правиха преди 2 дена, иначе, писах ти и порано, съм в друга болница, по-право в друг «пансион»... Затвореното писмо за мене София не съм получил, но получих една картичка, изпратена в София, която преди 2-3 дена Анюта ми препратила тук. 3 За хубавите пожелания за щастие и радост ти благодаря (- им!) (sic), разбира се, безпределно: още повече, че твърде малко хора ни пожелаха искрено щастието - понеже (може би) ни завидяха на щастието... Но всичко наоколо ни интересува толкова малко! Нали така трябва? - Ами какво станаха нашите литературни работи? (Всички писателски кръгове в София погребали предварително таланта ми и литер. ми интереси въобще... Питаш Анюта за моите издателски] планове. Издателство «Везни», което консолидира на здрави основи - в Ст. З[агора] пуща в края на този месец първите си книги ище продължава. Ти - ако имаш време - можеш да направиш следното, като знаеш, че правиш за нашето семейство, тъй като чакам от тази работа една крупна сума от 30 000-40 000 лв.: а именно: да прегледаш Бодлера,4 Съкровището и др. каквото имаш. 2-о нещо ново: избрани маски от Le livre (des) masques OT R. de Gourmont: напр. Метер[линк], Верх[арн), Верлен, Малce ro (арме], Самен, Хюисманс и др., които биха интересували България. И друго, каквото намериш 1 Съпругата на Г. Милев. 2 Ана Керанова Радославова, сестра на Мила Г. Милева и съпруга на Иван Радославов. 3 Пропуснат текст от личен характер. 4«да прегледаш Бодлера» - Г. Милев има пред вид предложението на Ив. Р. да се на прави второ издание на «Поеми в проза» Бодлер - в превод на Ив. Р. - от изд-во «Везни» (писмо от Ив. Р. до Г. Милев от 6 февруари 1918, публ. в «Лит. архив Гео Милев», т. II, 1964, стр. 400). «Съкровища на смирените» от М. Метерлинк. 6 Le livre de masques (фр.) - Книга на маските. 7 R. de Gourmont (фр.) - Р[еми] дьо Гурмон. 118 за добре от Анатол] Фр[анс], Р. Ролан, Maeterlinck, другите му проз[аически] работи или подобре драми: напр. Soeur Beatrice et Barbe bleu10 пр. Пиши ми за това все пак. Много ти здраве от двама ни.

а Гео Милев са писани и публикувани много спомени и много писма от кореспонденцията му с баща му и с близки нему лица, но тези спомени и писма разказват какво е преживял той преди и след училищната си възраст. Учи лищната възраст на Гео се отминава като не тъй важна за неговото творчество. Преди известно време повдигнах завесата, която скрива преживяванията на Гео в тази възраст. Бях изтъкнал, че той в първите класове на гимназията до петнадесетгодишна възраст проявяваше необикновена дарба да рисува, но с лед това се отклони от рисуването и се отдаде на литературата, като не поверяваше никому причините, които са го заставили да стори това. В публикуваните ми спомени аз се запитвах останали ли са в литературната дейност на Гео някакви следи от заниманията му с рисуване и подканвах нашите литератори да разрешат този въпрос. До този момент обаче не са се явили изследвания на тази тема. За нея не става дума и в предговора към двата тома от избрани трудове на поета. Това ме подбуди сам да се заема с разрешаването на този въпрос. За тази цел обаче се налага да допълня публикуваните си спомени за училищната възраст на Гео, за да открия в тях онова ядро, от което възникна бъдещата му литературна дейност. Аз бях съученик и близък приятел на Гео, който по онова време се казваше по фамилията на баща си Георги Касабов. Приятелството ни бе продъл жение на приятелството между бащите ни, които имаха общи културни интереси. Бащата на Георги Милю Касабов имаше книжарница в центъра на града срещу тогавашната поща. В нея се доставяха всички новоизлезли книги от художествена и научна литература. Георги, който помагаше на баща си в работата му и прекарваше там почти цялото си свободно от училищни занятия време, успяваше да прочита изцяло или отчасти почти всички новоизлезли книги и да разказва на посетителите в общи черти съдържанието на книгите, които ги интересуват. По онова време Стара Загора бе окръжен град с отдавна открита деви ческа гимназия, в която завършваха средното си образование и девойки от съседните на Стара Загора градове, където нямаше такива гимназии, но мъж кото училище, в което постъпваха ученици след завършване на първоначалното училище, бе четвъртокласно (след това и петокласно), така че те можеха да завършват средното си образование само ако продължат образованието си в други градове, което бе свързано с неудобства и значителни разходи. При тези условия девойките имаха възможност да получават по-високо образова ние от братята си и от бъдещите си съпрузи.

Поемата „Септември" еедно изключително явление в нашата поезия. Нейната изключителност се определя както от съдбовния национален момент, от разтърсващите събития, послужили за първооснова на поетическия й сюжет, така и от изключителността на творческата личност, в която тези събития резонират. Поемата неотразимо завладява читателите с размаха на идеите си, с гневното избухване на гражданската съвест срещу фашисткия терор, със социалния си оптимизъм и вяра в тържеството на социалистиче ската революция и същевременно - не по-малко с образния си строй, с експресията на ритъма, интонацията, удара на словото. Съчетанието на дълбок демократизъм и политическа ангажираност с новаторска форма, изпробваща неразкрити резерви за въздействие върху психиката на читателя определя мощния емоционален заряд на творбата, обаянието и популярността й. Художественият свят на „Септември“ е необичайно дълбок, сложен и противоречив. Изчерпването на неговото своеобразие естествено изисква съответна задълбоченост и многостранност на усилията на изследвача. Настоящата статия има в това отношение скромни претенции - нейна цел е да покаже някои най-общи принципи в изграждането на идейно-художестве ния свят на поемата, оставяйки настрана някои съдържателни аспекти и маса от многообразните и изразни средства. Навлизайки в този свят с оглед на поставената задача, читателят не може да не почувствува на първо място неговата парадоксална раздвоеност. Той се твори от две различни гледни точки, по два съвършено противоположни пътя на художествено изображение. По отношение на обекта единият е центростремителен, а другият - центробежен. Единият се насочва към събитието в неговата конкретна реалност, в документалната му достоверност. Другият се оттласква от него със скоростта на „разширяваща се вселена" - по посока на един универсален, митологизиран, неограничен във време-пространството образ. Психологическите мотиви на тази двупосочност са понятни. Очевидно потресаващата картина на септемврийските събития, величието и трагедията на народния бунт са изисквали от поета-гражданин, както никога, късата дистанция на очевидеца, правдата в нейната жестока неподправеност, в гру бите и конкретно-зрими форми.

На ранните поетични опити на Гео Милев нашата литературна история гледа подчертано снизходително. Тяхната очевидна неравностойност спрямо поемите „Ад“, „Ден на гнева“, „Септември" им е определила незавидно място. Но един нов прочит на тази поезия с непредубедеността на по-голямата дистанция във времето може да поднесе изненада. Любопитно е дали още тук няма опорни точки едно по-нататъшно развитие на някоя идея, която е конституивна по отношение творческата същност и естетическата реализация на поста. Изненадата е свързана с теоретическата необозримост на иначе обгледния художествен материал, с губещата се цялост на идейната проблематика от отдел ните произведения. Пред нас е сякаш една мозаична по своята обагреност, независима откъм някаква идейна завършеност поезия. Такъв е и лирическият герой от стихотворенията. Неговият индивидуалистичен бунт сякаш никога няма да му позволи да „втъче" своята уникална същност в националната народопсихология, а после да стане изразител и еманация на народния гений. Моментът на изненада се поражда от „несъответствието" между богатата смислова натовареност на тази поезия и липсата" на последователна „емоционално-постическа" идея. След констатирането на този момент обикновенно се изпада в прибързано аксиологизиране, което се превръща в преднамерена цел. Към двете рании стихосбирки на Гео Милев - Жестокият пръстен" и „Иконите спят" - нашата критика, общо взето, е единодушно отрицателна, като най-сериозно е тъкмо обвинението срещу посочената липса на цялостна поетическа идея. Такива са резултатите при едно повече или по-малко традицион но разглеждане ранната поезия на Гео Милев. Едно разглеждане, което търси директна изява на философски и естетически ценности в творбите и в крайна сметка, повече или по-малко гносеологизира или социологизира художествения материал. Ясно е, че да се достигнат други резултати, трябва да се тръгне по различен път. По-късното зряло творчество на Гео Милев показва, че има развитие по посока на избистряне на идейността, че лутанията на лирическия герой са го довели до една вече национална умъдреност, че в последна сметка ранната поезия е поезия на преходността. Едва ли е възможно в тази преходност да не са фиксирани жалоните на бъдещото развитие.

Съществуват литературни творби, които внезапно и някак неочаквано внасят нови, неподозирани интонации в древния език на изкуството. Те възникват, когато историческата истина се срещне с истината на художника, когато реалността се пречупи през неизповедимите индивидуални закони на таланта и гения. В тях като че ли самият живот се превръща в слово, а словото става жи вот. Този рядък род творби са „звездните мигове" на изкуството, самотно стърчащи жалони в естетическото развитие на нацията. Те свидетелствуват, че на бял свят се появява нещо необичайно и самобитно, което ще надживее деня на своето раждане и ще надхвърли с гигантски размах границите на своето време. В небето на човешката култура подобни творби греят с по-ярък, по-особен блясък. Всяка от тях е като Витлеемска звезда, изгряваща в навечерието на велики исторически събития, предвещаваща коренни промени в поетическото изкуство и преоценка на съществуващите ценности. Такъв звезден миг за новата българска литература е появата в есенната книжка 7-8 на сп. „Пламък" от 1924 г. на поемата „Септември“ от Гео Милев известен дотогава като талантлив поет, вдъхновен преводач, редактор на две значителни литературни списания, пламенен критик и публицист, високообра зован литератор и страстен радетел за модерно изкуство - но не и като автор на творба с национално значение.

Сборниците „Българската критика за..." станаха вече хубава традиция в нашия литературен живот. Макар и издавани по повод юбилеи, юбилейният ентусиазъм е най-малкото, което ги характеризира, тяхната роля прескача далече скромната задача да се очертае с още един щрих образът на великия предшественик. Всъщност тези сборници са един опит да се изгради моментен портрет на нашите възможности да общуваме с литературата, да се изгради история не толкова на това, което се нарича рецепция", а на взаимодействието между творчество и общество. В това отношение особено интересен е случаят с Гео Милев - не само голям поет, но и проникновен критик, чиито тео ретически тезиси очертават в немалка сте пен собственото му отношение към това взаимодействие. И съставянето на една история на отношението поет-критика всъщност може да се превърне не толкова в преглед на възможностите на нашата критика и ли тературознание да се докоснат до Гео Милев, но и в своеобразна история на различ ните видове общувания между неговата поезия и българското общество. Това е задача сложна и доста противоречива, често пъти ретроспекцията на критическия прочит може да остане и встрани от главните тенденции в общуването между поста и народа. Основен фактор за успеха или неуспеха на една такава ретроспекция е, разбира се, наличният материал - доколко българската критика се е приближавала не толкова до абстрактния инвариантен образ на поета, а и до неговото съществуване във времето. Но немаловажно значение има и концепцията за изграждане на ретроспекцията - кое ние приемаме за важно и съществено, как виждаме доминантите в развитието на творческото дело на поета. А, от друга страна, не на последно място стои и въпросът, доколко ние сме успели да анализираме мястото на поета в литературния процес вече като чисто изсле дователска проблематика - един такъв сборник дава изключително благоприятната възможност да преценим реално завоюваните позиции и да огледаме все още белите места - задача на днешни и утрешни изследвания. 168 Тези сложни и трудни изказвания са несъмнено в основата на факта, че в един период от десет години у нас излиза вече втори сборник „Българската критика за Гео Милев" в съставителството и под редакцията на проф. Георги Марков, идващ да продължи делото, заложено от Иван Сестримски в първия сборник отпреди десет години. Какво всъщност еновото не просто като материал, но и като подход към проблема, което отли чава втория сборник и го прави необходим факт за развитието на литературоведската мисъл? Струва ми се, че това е не само увеличеният обем на материала, но и новата тенденция в подхода към неговото организи ране - именно в посоката, която вече очертахме, с оглед на едно по-многостранно и многоадресно въздействие, като основа за разкриване вътрешния смисъл на историческите изменения в приобщаването на българската литературоведска мисъл към сложния и противоречив свят на Гео Милев. Още в уводната статия съставителят декларира намерението си да представя разни тенденции в критическия подстып към творчеството на поста. Едната тенденция, изявя ваща се най-вече в периода на двадесетте години, приживе на поета, и по-късно до победата на социалистическата революция, с свързана с реалния исторически литературен живот, с борбата на мнения и художествени тенденции, които си дават среща в споровете около личността и делото на този наш твър де активен и вътрешно противоречив автор, чието присъствие в културата е силно пре дизвикателство към всички налични художе ствени тенденции на времето. Смятам, че съ ставителят е използувал много добре налич ния материал, който е поместен не само на страниците на основния книжен обем на сборника, но и в обстоятелствено написаната сту дия и бележките.

En 1724 paraissent deux ouvrages aux visées différentes mais à la méthode identique et foncièrement nouvelle : les Mœurs des sauvages américains, comparées aux mœurs des premiers temps, du père Joseph-François Lafitau, et le traité De l’origine des fables de Fontenelle. Le premier, jésuite qui avait longtemps séjourné dans le Nouveau monde, cherchait à prouver la rémanence universelle de la révélation faite par Dieu aux premiers hommes, déformée mais jamais perdue au fil des avatars des croyances humaines. Le second, rationaliste sceptique soucieux de remettre en cause les dogmes établis, cherchait au contraire à discréditer la croyance religieuse en montrant que son fondement est intrinsèquement lié à la fable. Malgré ces divergences de perspective, les deux auteurs eurent recours à la même stratégie : leur méditation sur le christianisme contemporain emprunta le détour d’une réflexion sur ce qui représentait l’altérité absolue au XVIIIe siècle, les sauvages d’Amérique du Nord, pour les comparer avec le peuple qui fondait la civilisation occidentale, les Grecs de l’Antiquité. Lafitau part du principe que les Iroquois et les Hurons, malgré l’étrangeté de leurs coutumes, longuement décrites et représentées dans son ouvrage, sont proches des nations anciennes qui ont vécu avant l’invention de l’écriture, et qu’ils offrent donc un vivant tableau de l’humanité originelle où l’on retrouve une étincelle, altérée mais toujours vivace, du monothéisme des premiers âges. Fontenelle, lui, met en parallèle les pratiques des sauvages contemporains et celles des anciens peuples pour éclairer la similitude des êtres humains à un certain degré de leur développement intellectuel. Il définit ainsi une mentalité primitive, indépendante du temps et du lieu, et met à nu la fonction fabulatrice inhérente à l’esprit humain.

Geo Milev (1895–1925) is one of the most erudite, versatile, controversial, and enigmatic Bulgarian modernists. He is a poet; translator fluent in several European languages; literary, art, theatre and music critic; illustrator; theatre director; and editor of two of the most radical modernist magazines in Bulgaria – Vezni (Scales) and Plamuk (Flame). This study explores how Bulgarian Left criticism, from the mid 1930s to the end of the 1980s, interpreted Milev by means of the narrative of the Biblical prodigal son. Milev (and his Bulgarian modernist peers) are portrayed and interpreted by a story consisting of three stages: from 1913 to 1914 Milev created realistic art; then, from 1914 to 1922, he was interested only in modernism in the form of Symbolism, Expressionism, and avant-garde, and his greatest sin as a writer is that he avoided the burning social issues of his time; and, finally, from 1922 to 1925 Milev again shifted to realism in art that now, due to his newly acquired Marxist-Leninist worldview, made him a socialist realist and a poet whose martyr’s death elevated him to the Pantheon of Bulgarian literature. The essay critically outlines several aspects of the interpretive narrative about Milev: first, the story of Milev as a prodigal son is an ideological and teleological verbal construct; next, the critical fable of Milev as a repenting modernist has two forms–a detailed and short one which are used in different periods of Bulgarian cultural history; then, the narrative of the prodigal son is a form of the aesthetics of realism, whereas philosophically it bears some major resemblances with Cartesian idealism; next, rhetorically, the fable of Milev is rendered by means of metaphors of the path, whereas in terms of poetics the narrative is told always chronologically. The analysis concludes by sketching five corollaries of the narrative about Milev as a prodigal son that, in one form or another, can be perceived in Bulgarian culture down to this day.

The present study is the first systematic elaboration of Geo Milev's verse. The all-round development of the poet is traced and divided into periods: from his earliest works (1910-1911) to his last and most brilliant work "September" (1924). For the first time the statistical data and the corresponding conclusions about the rhythm and metre, the rhyme schemes and stanzaic forms of Geo Milev's poetry are based not on representative surveys, but on a complete and specified corpus of 80 texts with 2614 lines. On the basis of a methodology of its own, the study reveals the specificity of Geo Milev's verse, the main characteristics of which are: polymetre, echo rhyme, etc. They distinguish Geo Milev from all previous Bulgarian poets and define him as a founder of our national "vers libre". The study includes also a few tables, rhythmograms, and a chart which all could be successfully used by future researchers of Geo Milev's poetry.