Публицистиката

„Нищо не липсваше на неговата слава. Но той липсва на нашата." С тази оригинална мотивировка Френската академия прие някога посмъртно в своите редове великия Молиер. Нищо не липсваше на неговата слава, но той липсва на нашата. Същите тези паметни слова можем да кажем и ние сега, когато припомняме жизнения и творчески подвиг на Георги Кирков в името на социалистическия идеал. Защото на него, на неговата удивителна личност наистина нищо не липсваше. Човек с огромна ерудиция и култура, с бистър ум и чисто сърце, дълбоко принципиален и кристално чист, общителен и човечен и в същото време непримирим и категоричен в отстояване на идейните си и морални принципи, проникнат от безгранична преданост към пролетарското дело и всецяло отдаден за тържеството на това дело, талант многостранен и лъчист, който разточително се раздава — всичко това е бедна регистрация на характерни черти и творчески данни на едно изключително явление в най-новата ни история. За пролетарската ни литература и публицистика в самия зародиш на социалистическото движение в България Кирков е онзи връх, извисил се тъй неочаквано щастливо, какъвто представлява само Ботев с неговото творчество в зенита на нашето Възраждане. И днес още Георги Кирков продължава да стои в съзнанието на съвременниците все тъй жив и жизнен, да излъчва чар и вдъхновение, да привлича с невероятна нравствена сила, както са го запомнили неговите сподвижници и другари. И днес още не са изгубили своето значение думите на Георги Димитров: „Може смело да се каже, че и досега мястото на Кирков в нашата партия остава в значителна степен празно. Ние имаме редица талантливи деятели, но никой от тях не можа напълно да замени нашия голям Майстор." Този дребен на ръст човек с външност на бохем и с дух на спартанец, с дълги спуснати до раменете коси и винаги с бастун в ръка, нервен и подвижен и цял изпълнен от воля за действие, цели двадесет и пет години ще внася с колоритната си фигура и развълнувано слово страст и оживление в партийните клубове и срещи, на митинги и демонстрации, в Народното събрание и на международни конференции. Неговата оптимистично-жизнерадостна натура ще импулсира и вълнува, многообразието и богатството на личността му ще удивляват свои и чужди, безкнижната му трезва мъдрост ще поразява с точни и сигурни оценки на социален диагностик и лечител. Кирков се слави с богатата си теоретическа подготовка на марксист, познавач на класиците и на съвременните социални теории, той следи развитието на обществената мисъл и гори в света на идеите. Но за него марксизмът не представлява догма, сбор от правила, които се прилагат автоматично 73 шаблонно, а един жив творчески метод за изследване на действителността и оценка на обществените събития, незаменимо средство за борба. И тъкмо борбата за социализъм открива у него действителните му богатства: темперамента на борец и таланта на писател. В непрестанна полемика с различните противници се изостря и усъвършенствува неговото ораторско изкуство, поразяващата сила на публицистичното перо и безпогрешната точност на сатирата. Ако трябва една дума да се характеризира жизненият път и творческо дело на Кирков, тази дума е борба. Борба от първите още дни на неговия съзнателен живот до последното му дихание; борба енергична и вдъхновена; борба в името на тържеството на социалистическия идеал. C Образът на Майстора е дълбоко и завинаги врязан в нашето съзнание като символ на поколение от хора мъжествени и чисти, отдали всичко за тържеството на своя идеал. Неслучайно Димитър Благоев изтъкваше, че ако Кирков бе живял в голяма страна, името му щеше да бъде записано в историята на международното работническо движение наред с имената на най-видните работнически водачи.

Големият ръст на Асен Златаров - учен, общественик, трибун - е оставил в сянка неговата публицистика, една значителна по обем и литературна стойност творческа изява. Наред с активното си участие в обществения и културния живот на страната, успоредно с пряката си научна и научно-популяризаторска работа и апостолската си дейност като сказчик и оратор той публикува тогавашните вестници и списания стотици кратки и по-обемисти статии, есета, пътеписи, репортажи, излиза с книги и брошури по актуални научни, обществено-политически и културни въпроси, води темпераментна и смела полемика. Цялата негова емоционална и психическа нагласа, блестящата му ерудиция предопределят и благоприятствуват развитието на публициста. В едно свое интервю пред в. „Кормило" той казва думи, които звучат като изповед и са пълно покритие на делото му: „Какво да сторя, не мога да остана глух на тътнежа на обществения порой, който тласка нашата действителност и дето се дочуват неволите и копнежите на тоя народ, комуто страстно принадлежи сърцето ми и за чиято доброчестина съм отхранил най-хубавите мигове на своя размисъл и своя почин за дело в живота. Такива са времената, че чувството и дългът на гражданин вземат превес над другите ми интереси: Не мога да пея, когато Рим гори." Към тази автентична самохарактеристика трябва да се добавят още и думите на големия наш литературен критик-марксист Георги Бакалов, който непосред ствено след смъртта на Златаров писа: „Най-ценното у Златаров бе неговата отзивчивост към обществените въпроси. Той не ограждаше егоистично своето благополучие със затварянето си в химическата лаборатория. Той разбираше отлично, че неговата наука е тясно свързана с обществения строй - както за своето развитие, така и за изпълняваната от нея обществена функция. Той не беше глух за бушуващото извън стените на лабораторията му море, нито сляп за обществените борби." Публицистичното начало е определящо в цялостната дейност на този изклю чителен човек, то прониква в корена на всички негови творчески изяви. Стремежът да стои сред бурите на живота, темпераментът на борец го тласкат към дей ствие, а рядката му ерудиция и безспорен литературен талант оплодяват и придават естетическа цена на неговите произведения.

Съществен принос в развитието на интернационалните връзки на съветската литература има съветската публицистична мисъл, която неотклонно следва завета на В. И. Ленин: „Да издигне принципа на партийна та литература, да развие този принцип и да го осъществи във възможно по-пълна и цялостна форма..."1 Този ярко изявен стремеж към едно правдиво ицялостно разкриване на съкровените чаяния на милионите трудещи се доста силно се изявява още през 30-те години на нашето столетие. Особено през първата половина на 30-те години съ ветските публицисти М. Колцов, Д. Заславски, Л. Кайт, Г. Риклин, Лев Касил, Лев Нику лин и др. на практика показват своята трайна ангажираност с проблемите на една толкова значима и силна човешка личност, съсредоточила в себе си основното от характерологията на националната ни психика, кулминационното в ней ните епохални прояви", каквато е личността на големия син на българския народ Георги Димитров. В потвърждение можем да приведем текста на непубликуваното писмо на К. П. Злинченко до Г. Димитров, което е твърде интересно и съдържателно, тъй като може да послужи за допълнителен материал, който хвърля светлина върху някои черти, присъщи на личността на Георги Димитров, а също така разкрива активното отношение на Съюза на съветските писатели към проблемите на международното комунистическо и работническо движение. В това писмо3,4 имаме съждения и преценки по актуални обществено-политически, идеологически и литературни въпроси, указани са някои подробности, които очертават моралнонравствения облик и мъжествената борба на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, за енергичния му стремеж да разкрие машинациите на хитлеристите в предумишлената провокация с пожара в Райхстага, за изключителната преданост на Георги Димитров към делото на пролетариата. Именно затова си позволявам да цитирам някои по-характерни пасажи от текста на това писмо

Кузман Шапкарев е известен сред нашата културна общественост преди всичко като фолклорист и етнограф. Неговият „Сборник от български народни умотворения", издаден в края на миналия век, е истинска съкровищница на българското народно творчество. Той се откроява не само с богатството и разнообразието на поместените материали (около 1300 народни песни - два пъти повече, отколкото в известния сборник на Братя Миладинови, 289 приказки, множество описания на обреди и обичаи, народни облекла, украшения и пр.), но и с широтата на техния географски регион (записите произхождат от Охрид, Самоков, Кукуш, Щип, Прилеп, Солунско, Тиквешко, Дебърско, Костурско, Враца, Габрово, Котел, Карнобатско, Дупнишко, Орханийско, Пазарджишко, Пещерско, Пирдопско и т. н. - общо 104 краища и селища. И неслучайно, разбира се, още навремето Шапкаревият сборник е бил високо оценен от спе циалистите - не само у нас, но и в чужбина. За него се изказват похвално такива авторитетни учени като Т. Флорински, А. Веселовски, И. Поливка, М. Дринов, Ив. Д. Шишманов и др. B Заслугите на Кузман Шапкарев обаче далеч не се изчерпват само с неговата фолклористична и етнографска дейност. В продължение на няколко десетилетия той е работил неуморно и всеотдайно в областта на българското културно-просветно дело, като същевременно е участвувал активно и в обществе ния живот. Роден в гр. Охрид на 1 (13) февруари 1834 г., Шапкарев извървява трудния път на българската възрожденска интелигенция. Цели 30 години (от 1854 до 1883 г., с незначителни прекъсвания) той учителствува в различни градове на Македония: през 1854-1855 г. в родния си град Охрид, от 1856 до 1859 г. в Струга, през 1859-1861 г. отново в Охрид, от 1861 до 1865 г. Прилеп, след това в продължение на седем години (1865-1872) в Кукуш, през 1872-1873 г. повторно в Прилеп, през следващата учебна година в Битоля, през 1876-1877 и 1879 г. в Охрид, през 1880-1881 г. в Солун, през следващата учебна година в Кукуш и през 1882-1883 г. отново в Солун. Но където и да се е намирал, Кузман Шапкарев, както впрочем повечето наши учители от епохата на Възраждането, не се е затварял само в кръга на своята учебнопреподавателска работа. Навсякъде той е бил една от централните фигури обществения живот, един от онези, които са ръководили българското население в неговата борба за културно-просветна еманципация.

En 1724 paraissent deux ouvrages aux visées différentes mais à la méthode identique et foncièrement nouvelle : les Mœurs des sauvages américains, comparées aux mœurs des premiers temps, du père Joseph-François Lafitau, et le traité De l’origine des fables de Fontenelle. Le premier, jésuite qui avait longtemps séjourné dans le Nouveau monde, cherchait à prouver la rémanence universelle de la révélation faite par Dieu aux premiers hommes, déformée mais jamais perdue au fil des avatars des croyances humaines. Le second, rationaliste sceptique soucieux de remettre en cause les dogmes établis, cherchait au contraire à discréditer la croyance religieuse en montrant que son fondement est intrinsèquement lié à la fable. Malgré ces divergences de perspective, les deux auteurs eurent recours à la même stratégie : leur méditation sur le christianisme contemporain emprunta le détour d’une réflexion sur ce qui représentait l’altérité absolue au XVIIIe siècle, les sauvages d’Amérique du Nord, pour les comparer avec le peuple qui fondait la civilisation occidentale, les Grecs de l’Antiquité. Lafitau part du principe que les Iroquois et les Hurons, malgré l’étrangeté de leurs coutumes, longuement décrites et représentées dans son ouvrage, sont proches des nations anciennes qui ont vécu avant l’invention de l’écriture, et qu’ils offrent donc un vivant tableau de l’humanité originelle où l’on retrouve une étincelle, altérée mais toujours vivace, du monothéisme des premiers âges. Fontenelle, lui, met en parallèle les pratiques des sauvages contemporains et celles des anciens peuples pour éclairer la similitude des êtres humains à un certain degré de leur développement intellectuel. Il définit ainsi une mentalité primitive, indépendante du temps et du lieu, et met à nu la fonction fabulatrice inhérente à l’esprit humain.