страници

Архивът на Любен Каравелов съдържа интересни данни за идеологията и циклопедичната деятелност на крупния деец на националното ни възраждане. Крайна нечетливият Каравелов почерк затрудняваше използуването на много ценни доку менти, писани в значителната си част на руски език, и оставяше в неизвестност интерес ни догадки, мисли, впечатления и произведения на писателя, общественика, журнала ста. Разчитането на всички ръкописи, които ще бъдат издадени в подготвения то първи от архивното наследство на Каравелов, дооформя представата за цялостната лич ност на техния създател, като същевременно доизяснява някои спорни въпроси около идейно-творческия му път. Каравеловите „Мемоари", съхранявани в Арх. отдел при БАН, съдържат множество сведения за един от най-малко изследваните периоди от живота на автора им - дейността му в Сърбия. Ръкописът препечатваме автентично, като сме си позволили само осъвременяване на правописа, налагащо се при публикации от подобен характер. Писан приблизители 10 години след като Каравелов напуска Русия, когато новата езикова среда и всекидна ната употреба на още два езика (сръбски и румънски) оказват въздействие върху часто лексиката и граматичната конструкция на усвоения преди това руски език, в посочений документ, а и в значителна част от останалите се натъкнаме на неправилно употребена падежни форми, българизми и несполучлив синтактичен строеж на изречението. Приник нал към езика на великата славянска страна обаче, Каравелов си служи с него поч до края на живота си. Тъй като почеркът на редактора на „Свобода“ е крайно нечет лив, мастилото върху някои страници избеляло от въздействието на атмосферните услови икраищата на няколко листа са оръфани или скъсани, някои думи останаха неразче тени. Тях отбелязваме с многоточие, заградено в скоби (...) Думи, в разчитането които не сме напълно сигурни, поставяме в ъглести скоби, а онези от тях, кон Каравелов е употребил съкратено, даваме по два начина - когато са отбеляза само началните букви от думата, поставяме пропусната част от нея в скоби, а когаш съкращението засяга средната и част, отбелязваме цялата дума под линия. На много места в ръкописите срещаме инициалите на Каравелов ЛК. Так употребява като знак за подсещане при едва загатнати мисли, факти и събития, коет е възнамерявал да развие при по-нататъшната си работа, или в онези случаи, когато м са му били известни някои наименования и данни.

Както често става в историята на новата ни култура, ние сме в едно парадоксално положение: обявяваме се за наследници на класическата българска култура от средновековието, център на славянската култура въобще за опре делени исторически периоди, но не я познаваме добре. Просто се гордеем с азбуката и старата книжнина, използуваме крилати фрази, за да докажем, че в историята на човешката култура не съществуваме от вчера, и в нашите жили има нещо от синята кръв на древни културни династии. Но какво знаем за старобългарската книжнина, в училище сме учили за презвитер Козма, който „изнасял някаква беседа срещу богомилите (бил реакционер и мракобес, защото богомилите са прогресивни), и за Черноризец Храбър (писал за чертите и за буквите нещо). За него учените спорят дали това не е цар Симеон (това донякъде влияеше на въображението ни - велик цар, блестящ като Соломон, владетел на народи, а надява черна власеница и пише в тъмни килии някакви писмена!). Но общо взето, в училище едва ли има по-скучен предмет. В университета научаваме спреженията на глаголите, дори се опитваме да сричаме буквите от някакво евангелие (тия ужасни букви!). Кажи-речи това е цялата ни образованост върху старобългарската литература. Ние дотолкова не се интересуваме от нея, че дори от правописа и ортографията сме изхвърлили всичко, което ни напомня за старобългарския език. Искаме да кажем, какво ни интересуват разни носовк и и ерове, няма такова нещо в нашия съвременен език, да ги оставим на поповете и филолозите; нашата култура е народна, демократична, всеки трябва да има лесен достъп до нея, проява на консерватизъм би било да се отнасяме гриж ливо към един мъртъв език и непонятни букви, па макар в тоя език и тия букви да се оглежда нашата собствена история!

Общият интерес към живота и делото на Кирил и Методий, показан от българската наука и общественост, намира израз не само в областта на историко-литературни изследвания за тях, но и в археографско-текстологично отношение: издирване и публикуване на средновековни произведения, свързани с тях - славянски, гръцки, латински. В повечето случаи нашата наука само преиздава или превежда обнародвани вече от чужди учени такива творби. Поголям актив има тя спрямо други старославянски съчинения за Кирил и Методий - Солунска легенда, Успение Кирилово, проложни жития, служби, Наумово житие, Климентово житие и пр.

Плодоносната традиция, която откърмя с духовните сокове на националния ни дух личности с широта и многообразие на културните устремления, дори и в епохата на тесните специализации, не е пресекнала. Богомил Нонев е между творците, които са против самоограничаването на писателя в една единствена жанрова и тематична рамка. Новоизлязлата му книга е интересен факт от ненаписаната история на нашата литературна критика и една хубава възможност да вникнем по-цялостно в една съдържателна лите- ратурно-критическа биография.

Съвременните български учени прист ват към широко изследване на старата ни литература. Черпейки от богатия опит на изтъкнати съветски литературоведи като В. П. Адрианова-Перетц, С. Д. Лихачов и дру ги, те излязоха от тесния кръг на историко-филологическото проучване и вече се появяват работи, в които на средновековната ни ли тература се гледа като на художествено твор чество. Същевременно продължават усилията за издирване на нов фактически материал, за неговото систематизиране и издаване. Научната дейност на проф. Б. Ст. Ангелов сполучливо обединява тези две насо ки. Плод на неговия неуморен труд са редица извороведчески публикации: „Из старата бъл гарска, руска и сръбска литература" (кн. 1, 1958; кн. II, 1967), „Съвременници на Пайсий" (ч. 1, 1963; ч. II, 1964), поредицата „Ста ри славянски текстове", печатана в Изве стия на Института за литература, и др. Благодарение на него много автори и произведе ния бяха въведени в научно обръщение. Но той не остана само при факта и неговото ко ментиране. Появиха се негови обобщаващи трудове върху ранната възрожденска лите ратура и върху руско-българските книжовни връзки през Средновековието: „В зората на българската възрожденска литература" (1969), „Из историята на руско-българските литературни връзки" (1972). В новата му книга от студии и статии се разглеждат редица общи и конкретни въпроси на средновековната българска литература. Проблемите на историческата поетика са сред най-актуалните в съвременното литературознание. Единствено правилният подход към литературата на отдалечените от нас епохи е да се изяснят първо естетическите концепции на нейните създатели и читатели (слушатели). Ето защо радва фактът, че новата книга на Б. Ст. Ангелов се открива със статия, посветена на въпросите на художе ствеността, поетиката и литературната теория в старобългарската литература. Още в началото се дава методологическа постановка на проблема и се изтъква незаслуженото му подценяване в досегашните изследвания. Авторът се спира конкретно върху превода на съчинението на Георги Хировоск за поетическите фигури, посочвайки закономерността на появата му в епохата на нар Симеон, когато се формира стилистичната система на старобългарската литература. Ползувайки се от дългогодишната си работа с изворите, Б. Ст. Ангелов привежда изказвания и литературоведски термини от съчине нията на Йоан Екзарх, Патриарх Евтимий, Владислав Граматик, преписвачи на кни жовни творби. По този начин се очертава съзнанието на средновековните творци за спецификата на художествената реч и книжовния труд, схващанията им за жанровете, за ползата от книгите и т.н.

В съвременната ни литературна критика, особено в рецензентската дейност, често се забелязва самоцелно анализаторство на авторовия текст, констатиране на авторовите идеи, образи, стилови особености, идейно-естетически позиции... и отсъствие или замъгляване на критичес ките позиции. В това отношение критици като Иван Цветков има за какво да бъдат давани за пример. Иван Цветков от дълги години присъствува активно в съвременния ни лите ратурно-критически живот, темпераментно защищава гражданските си и художествени позиции, литературните си вкусове и предпочитания. Той е един от най-добрите познавачи на руската и съветската литература у нас, а между критиците и литературоведите от т. нар. средно поколение е един от най-обществено изявените. Неговото полемично и убедително слово ни е добре познато от литературните сесии, обсъждания и дискусии. Той не стои настрана от кипежа на съвременния литературен процес, винаги има свое становище по актуалните проблеми на художестве ната и публицистичната дейност, по цен тралните политически, културни и лите ратурни въпроси, които в даден момент са най-вълнуващи и наболели. Искрено съпреживява всяко ново явление в съвет ската и в националната ни литература, стреми се да бъде в крак с последната дума на съветското литературознание. Иван Цветков е критик-общественик, който изявява духовната си същност в статиите и изследванията си, както и в гражданското си поведение. Верен на призванието си, на убежденията си за важните обществени функции на литературата, той не търпи фалша, в художественото творчество търси не само естетически ценности, но и чертите на завършената, хармонич на, излъчваща обаяние творческа личност, която може да бъде с ренесансово бликащи чувства, открита за всички слънца и радости на битието като Пушкин; вътрешно съсредоточена, усамотено горда и гаснеща в бездействие лъвска натура като Лер142 монтов; вечно терзаема, раздвоявана и трагична като Гогол и с колосална ду ховна мощ на пророк като Лев Толстой. И в националната ни литература той търси големите личности като Смирненски и Вапцаров, ония творци, които улавят ма щабите на историята и интензивно живеят В нея. „Страници за прозата“ е една физиономична книга на Иван Цветков, в която се очертават главните му литературноисторически и литературно-критически изяви. Тук са събрани статиите и рецензиите му от последните години върху рус ката, съветската и българската литература, върху най-важните прояви на съ временната художествена проза. Обединени от искрен антидогматичен патос, отделните студии на критика дават доста пълна пред става за вълненията и тревогите му, за упоритите му търсения, за категоричните му съвременни концепции и позиции. Най-плодотворен и резултатен у Иван Цветков е стремежът към задълбочено и разширено историко-литературно изслед ване („Максим Горки и формирането на социалистическия реализъм в българската поезия", „В годините след разгрома"), към по-обхватен синтез и обобщение (ста тиите за Достоевски, Чехов, Леонид Лео нов, Ал. Твардовски...), към самостоя телно съвременно мислене. Оригинални и обосновани са паралелите му между руските и съветските писатели и българ ските, както и между руската и националната ни история и култура. Повечето от статиите в книгата са посветени на руските и съветските белетристи, но и в тях кос вено се търси винаги връзка с българския литературен процес.

Един осемнадесетгодишен младеж намира дневника удобна форма, „свободна проза" в хайневски стил, където да даде простор предимно на своите мисли. Тоя дневник, макар и писан под прякото въздействие на преживяното, не натежава от факти - автобиографичното е подчинено на интереса към вътрешното „аз“, към индивидуалния процес на оформянето на личността от епохата на първите десетилетия на века. Тук се вижда духовното израстване на даровития младеж, култивирал своята дарба с много четене. С прочетеното, със задълбочаването в характерологичните проблеми на живота вследствие благотворното въздействие на социалистическите идеи и участието в движението, с ежедневно повишаващата се взискателност към самия себе си творческата личност на Страшимир Кринчев израства. Особено силно впечатление прави начетеността и добрата култура, която по пътя на самообразованието постига младият работник от книжарницата на Георги Бакалов, изключен още в IV клас на Ямболската гимназия за участие в социалистически бунт. Стремежът му е да подготви себе си като творец и личност, задълбочено да овладее културата, да се запознае с най-важните духовни и идейни явления на епохата и с техните представители, за да намери поле за своята писателска дейност. В дневника му се срещат бележки, които говорят за интереса у интелигента към френски и руски език, поощряван от неговия духовен учител Бакалов. Всички тези постижения, плод най-често на упорит нощен труд, ще кристализират най-ярко в пътеписа му „В страната на палмите“ вече като изява на една ерудирана личност. Изследвалите творческото наследство на Кринчев често обръщат внимание върху социалистическите убеждения на писателя или говорят за романтичната му страст към пътешествия иопознаване на чужди земи. Тук, в дневника,2 в импресии и есеистични разсъждения са облечени живите мисли и вълнения на оформящия се творец, ангажиран изцяло от анализи на обществени, интелектуални и социални проблеми — не конкретни исторически събития. Интересно е, че един младеж, почти юноша, твърде малко говори за любовта - в не повече от двадесетина листа от своя голям дневник. 3 И там дори доминиращ стил е анализът на чувството, не толкова описания на негови конкретни прояви. Така е и с автобиографичните подробности, твърде не ясни, телеграфно кратки дори когато става въпрос за най-близките му хора във Варна като Бакалов или Рачо Стоянов. В дневника си Кринчев търси себе си, стремейки се да получи отговор на съдбовно вълну ващи го проблеми. Но тук всичко е пречупено през призмата на социалната среда. Стремежът е фокусиран към усъвършенствуване на личността: чрез социалистическото учение или с изуча ване на „Тъй каза Заратустра" на Ницше. 1 Ив. Богданов. Спътници на първенците. С., 1960, с. 339-410. Ив. Сестримски. Отражения. С., 1969, с. 133—156. •Предаден е заедно с други документи като архив за писателя в Народна библиотека „Кирил и Методий" от Иван Богданов. • Дневникът съдържа 192 л. и е заведен в Народната библиотека под № 752, с арх. ед. 1. 109 Твърде интересно е, че дневникът на Страшимир Кринчев променя своя замисъл. Докато в началото той представлява монолог, интимен творчески документ, който не бива да попада в чужди ръце, към края се превръща в разговор с читателя, като се търсят дори форми за общу ване с въображаем опонент. Подчертан става стремежът у младия човек да доведе всички свои съмнения, изводи и вълнения до нечие съзнание, за да ги свери - просто да бъде убеден в тях ната истинност. Така дневникът от портрет на една душевност и творческа индивидуалност се превръща в документ, който цели и някакво въздействие върху другите, над хора като него, които търсят свой път и желаят да бъдат полезни - и като личности, и като творци - на социалистическото движение, на своя народ, на човечеството.

Васил Д. Стоянов, както сам отбелязва, пристига в Прага на 28 септември 1858 г. и престоява тук десет години. Надарен, с всестранни интереси и силно родолюбиво чувство, той става централна фигура между своите сънародници в Чехия. В чешкия и немския периодичен печат любознателният ученик на Сава Доброплодни обнародва обзорни статии и бележки за бъл гарската история, литература и култура, за бита, робската съдба и борбите на българите. Това го прави известен между видни чешки учени и общественици. Подготвяното двутомно издание на съчиненията на В. Д. Стоянов от Института за литература при БАН и Института за чешка и световна литература при Чехословашката академия на науките ще даде пълна представа, а оттук и справедлива оценка за приноса на този все още неоценен възрожденец за развитието и популяризирането на българската култура в чужбина. B Архивния отдел на БАН е запазено част от богатото архивно наследство на Васил Д. Стоянов. Негови документи се намират и в други български архивохранилища. За живота му в Чехия, за формирането му като учен, публицист и патриот интересни данни има и в неговия архив, съхраняван в Напръстковия музей в Прага. Прави впечатление преди всичко контактът на Стоянов с видни български общественици и книжовници от онова време - Драган Цанков, Христо Г. Данов, Марин Дринов, Христо и Евлоги Георгиеви, Никола Първанов, Тодор Стоянов - Бурмов и др. Те го осведомяват за живота в България, за новоизлезли книги и периодични издания. Марин Дринов и Иван Грудов го канят да поеме редактирането на в. „Народност“, Тодор Стоянов - Бурмов настоява да сътрудничи на в. „Время": „Вий обещавате да пишете нещо по белетристиката -му напомня Бурмов. - Не зная какво именно ще пишете по тая част, щото да е полезно и интересно за българите. Но въобще ще забележа, че българите не са за критически и сухи предмети. Те са лесно уморяват в четенето. Трябва да гледаме да им пишеме винаги неща, които да им са напълно понятни и които от коя годе страна да съдействуват за развитието и напредването им (Писмо от 6 септември 1865 г.). В някои писма приятели на Стоянов му съобщават за грижите им да бъде подкрепен материално от български културни дружества, пишат му за обществе ната атмосфера в страната. 124 Стоянов отговаря на всички. В архива му са запазени чернови на писма до Христо Геор гиев, Евлоги Георгиев, Богдан Икономов, Христо Г. Данов, Никола Първанов и др. Той им съобщава подробности за себе си, описва архитектурните забележителности на Прага, говори с уважение за изтъкнати чешки учени.

Книгата на Ив. Д. Шишманов „Иван Вазов, спомени и документи", издадена преди петдесет години от Българската академия на науките под редакцията на М. Арнаудов, принадлежи към категорията на онези съчинения, които не остаряват. С течение на годините, колкото повече се отдалечаваме от времето и от личностите, за които се отнасят, подобни книги стават като че ли още по-ценни, още по-търсени-и от специалистите, и от по-широк кръг читатели, жадуващи да надзърнат в епохата, през която е живял големият писател, да опознаят хората, които са го Окръжавали, да се докоснат до неговия вътрешен свят. И неслучайно преди няколко години изд. „Български писател" подготви - пак под редакцията на М. Арнаудов - второ допълнено издание на същата книга. Освен това отделни части от нея бяха преиздавани още няколко пъти през 1950 г. в т. 22 от „Събрани съчинения" на Иван Вазов под редакцията на М. Арнаудов, през 1957 г. в редактирания от Г. Константинов т. 19 от двадесеттомното издание на Вазовите съ чинения и през 1977 г. в редактирания от мене т. 10 от новото издание на Вазовите събрани съ чинения. Подготвяйки за печат първата част от труда на Ив. Д. Шишманов, озаглавена „Животът на поета, както ми го разказа той сам" - една своеобразна Вазова автобиография, устно разказана пред близък приятел, - аз се натъкнах на нейната първоначална редакция, запазена в архивния фонд на Ив. Д. Шишманов в Научния архив на Българската академия на науките (ф. 11, оп. 1, а. е. 410, л. 2-160) и останала дотогава неизползувана и фактически неизвестна. В бележките към изданието аз обърнах внимание върху този ръкопис, съдържащ някои интересни подробности, изоставени в окончателния текст, без обаче да има и там възможност да го разгле дам по-подробно и да посоча самите варианти (ограничих се по необходимост с един единст вен пример - допълнението към Вазовия разказ за срещите му с Христо Ботев).1 Новооткритата първоначална редакция от анкетата на Ив. Д. Шишманов с Вазов предста влява несъмнен интерес за специалистите. От всяка гледна точка Вазовият автобиографичен разказ е много по-ценен в своя първоначален, автентичен вид, отколкото в окончателния си вариант, където по едни или други причини е бил подложен на допълнителна обработка. Ето защо тук ще се спра по-подробно на тази редакция и ще се опитам да посоча по-интересните различия от окончателния текст. Трябва обаче веднага да направя уговорка, че не си поставям за цел да изнеса всичко онова, което заслужава вниманието на специалистите, изучаващи живота творчеството на Вазов; задачата ми епо-скоро да подчертая значението на новооткритата редакция чрез някои примери.

Утрото започва с изсвистяването на клечка кибрит. Трябва да се опали пещата, да се наготви, челядта и бащата да се събудят, да се изнесе бъкелът, вода.... Из още тъмните дворове прискърцват главини и окове, наместват се плугове, сено два-три наръча, въже, жегъл един... И се движат сенки сред утринната суета, еква звън от желязо, проплаква дете, зачува се гласът на съседа: „Хайде, комшу, да орем..." Думите чевръсто прескачат живия плет, срещат едно улисано „тръгваме и отекват надолу. Скоро селските коли ще поемат към нивята, препълнени с народ и сечива. Възрастните ще се поклащат умислени, а децата, ако не спят, ще гледат зачуде но накъде ли отиват толкова рано. Биволският рог и гъшето перо в него ще се поклащат и те над скърцащите главини заедно с хората и пепелявия път под тях.

Историко-литературните изследвания на проф. д-р Георги Данчев са естествено и непосредствено свързани с двадесетилетието, което вече има зад себе си Великотърновския университет (отначало педагогически инсти тут) „Братя Кирил и Методий". Отначало като асистент, а след това като титулярен преподаватет по средновековна българска литература Георги Данчев, така да се каже, по необходимост се налагаше да бъде най-вече историк на Търновската книжовна школа. И с течение на годините той наистина стана неин научен летописец. Заедно с редица други научни приноси в тази област на нашето ли тературно минало най-ново свидетелство за привързаността му към тази тематика е последната му книга със скромното заглавие Страници из историята на Търновската книжовна школа". Трудът е замислен и осъществен като равносметка на достигнатите от автора резултати най-вече около живота и творчеството на книжовника и писателя Владислав Граматик и на неговия съвременник и покровител, също книжовник и писател, пославянчения потомък на византийски аристократи Димитър Кантакузин. Тия двама толкова значителни творци наистина не са работили в Търново, но въпреки това са пряко свър зани с него, защото са продължители на ония тематични и художествени начала, които са характерни за творчеството на патриарх Евтимий и Григорий Цамблак. Достатъчно е да се припомни, че в сборниците на Владислав Граматик се намират редица съчинения на двамата именити търновци, а също така преписи на Пространното житие на Константин-Кирил Философ, което, както може да се съди от „История во кратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон Габровски (издадена през 1900 г. от акад. В. Н. Златарски), патриарх Евтимий е приемал за достоверен историче ски извор.

„Страници за Димитър Подвързачов" - зад това пределно скромно подзаглавие се крие сериозно и вдъхновено написано монографично изследване за поета, сатирика и преводача, за духовния наставник на едно литературно поколение. За Бащата на онази творческа генерация, която идва като смяна на четиримата от „Мисъл", и има определяща роля в българската литература в продължение на близо 20 години (от средата на първото до средата на третото десетилетие на нашия век), досега знаехме изключително от спомените на признателните му съвременници и съратници. За литературната критика и за литературната история Димитър Подвързачов бе обречен 168 писател от забравата, да се пребори с предубежде нията, напластени около неговото литературно наследство, да „разплете възлите на неговата жи тейска и литературна биография", да намери точното му място в развоя на българската литература да отсее непреходното в неговото творчество, да очертае ролята му в българската култура и най-после да сглоби" единния и неразчленим образ на човека и твореца Под вързачов - с тези трудни задачи се е нагърбил младият литературовед Вихрен Чернокожев. И веднага държа да отбележа -неговият дългогодишен труд е увенчан с успех. Димитър Подвързачов найсетне е намерил" своя критик. Запълнено е едно от „белите полета" в историята на следосвобожден ската ни литература. Широката читателска аудитория вече има в ръцете си вещо и живо написана книга за безпощадния мечтател", за поета сатирик. В случая далеч не е само дума за едно пионерско начинание. И ако В. Чернокожев заслужава поздравления, те съвсем не са мотивирани от обичайното в подобни ситуации снизхождение към първооткривателството. Към написването на тази книга Чернокожев е пристъпил след дълга, изклю чително добросъвестна предварителна работа по издирване на нови източници; проучил е архива на Подвързачов, където е попаднал на редица непубли кувани творби, анкетирал е негови близки и съратници. След това шрих след щрих, мазка след мазка той внимателно и постепенно изгражда пред нас сложния и противоречив образ на човека и твореца Подвързачов. Чернокожев не се интересува от пикантните подробности, от сензационните разголвания на творческата личност, с каквито подобен род книги често изобилствуват. В своите „страници" авторът навсякъде е запазил почтителна дистанция спрямо своя герой". Но това съвсем не е дистанцията на студения аналитик (друга крайност при литературнокритическите очерци и моногра фии). Дистанцията на Чернокожев е дистанция на влюбен, който се бои да не би прекалената интимност да развенчае ореола около предмета на неговите чувства. Книгата на В. Чернокожев за Подвързачов е написана с нескрита любов - и в това е едно от най-големите и достойнства. Но като се е предпазил от нелепата дегероиза ция, авторът същевременно е избегнал и излиш ното героизиране, прекаленото пристрастяване към обекта на изследването. В резултат пред нас е темпераментно написан, но добре балансиран текст с трезва преценка за действителната стойност на литературните явления

The aim of this study is to present and find the historical place of some of the Balkan utopias created by Greeks and Bulgarians during the 18th,19th and 20th century. The focus falls on a way of thinking,which although marginal and eclectic, existed in its own time and helps to make clear the difficult process of the building of modern ideologies.Attention is paid to the mechanism which transfers the utopias of the future, born elsewhere, into the Balkan space as well as to the social and cultural circumstances that help to build the ideal picture of the future.The author studies the problem of the role of history and memory in the imagined communities as an expression of the relation between history and utopia,as well as the relation between utopia and eschatology.The examples that are studied testify to the comparatively quick reaction of some of the representatives of the Balkan intelligentsia to what is happening in the sphere of the utopia in other countries.Texts which aim at living up to the existing expectations, while at the same time making an attempt to turn them into instruments are created.The conclusions of the analysis of the utopian texts allow elaborations concerning the level of the political culture as well as about the different tendencies in the idealogical and political life, which caused combinations of views and tastes that are paradoxical at first glance.