анкетата

Книгата на Ив. Д. Шишманов „Иван Вазов, спомени и документи", издадена преди петдесет години от Българската академия на науките под редакцията на М. Арнаудов, принадлежи към категорията на онези съчинения, които не остаряват. С течение на годините, колкото повече се отдалечаваме от времето и от личностите, за които се отнасят, подобни книги стават като че ли още по-ценни, още по-търсени-и от специалистите, и от по-широк кръг читатели, жадуващи да надзърнат в епохата, през която е живял големият писател, да опознаят хората, които са го Окръжавали, да се докоснат до неговия вътрешен свят. И неслучайно преди няколко години изд. „Български писател" подготви - пак под редакцията на М. Арнаудов - второ допълнено издание на същата книга. Освен това отделни части от нея бяха преиздавани още няколко пъти през 1950 г. в т. 22 от „Събрани съчинения" на Иван Вазов под редакцията на М. Арнаудов, през 1957 г. в редактирания от Г. Константинов т. 19 от двадесеттомното издание на Вазовите съ чинения и през 1977 г. в редактирания от мене т. 10 от новото издание на Вазовите събрани съ чинения. Подготвяйки за печат първата част от труда на Ив. Д. Шишманов, озаглавена „Животът на поета, както ми го разказа той сам" - една своеобразна Вазова автобиография, устно разказана пред близък приятел, - аз се натъкнах на нейната първоначална редакция, запазена в архивния фонд на Ив. Д. Шишманов в Научния архив на Българската академия на науките (ф. 11, оп. 1, а. е. 410, л. 2-160) и останала дотогава неизползувана и фактически неизвестна. В бележките към изданието аз обърнах внимание върху този ръкопис, съдържащ някои интересни подробности, изоставени в окончателния текст, без обаче да има и там възможност да го разгле дам по-подробно и да посоча самите варианти (ограничих се по необходимост с един единст вен пример - допълнението към Вазовия разказ за срещите му с Христо Ботев).1 Новооткритата първоначална редакция от анкетата на Ив. Д. Шишманов с Вазов предста влява несъмнен интерес за специалистите. От всяка гледна точка Вазовият автобиографичен разказ е много по-ценен в своя първоначален, автентичен вид, отколкото в окончателния си вариант, където по едни или други причини е бил подложен на допълнителна обработка. Ето защо тук ще се спра по-подробно на тази редакция и ще се опитам да посоча по-интересните различия от окончателния текст. Трябва обаче веднага да направя уговорка, че не си поставям за цел да изнеса всичко онова, което заслужава вниманието на специалистите, изучаващи живота творчеството на Вазов; задачата ми епо-скоро да подчертая значението на новооткритата редакция чрез някои примери.

Обучаван ли си, Давид, да боравиш с оръжие, преди да станеш партизанин? - В нашата ремсова група понякога виждахме пистолет, някой стар, негоден пистолет. Разглобявахме го, и това е. Никаква друга подготовка не съм имал. При това аз не бях служил войник и затова отидох съвсем неподготвен в отряда. Неподготвени идваха почти всички мла дежи. В Балкана се полагаше усилие да се запознаем с оръжието. Учехме се да сглобяваме и разглобяваме пистолети, разни видове пушки. Твърде рядко провеждахме стрелби с учебна цел. Нали трябва да се пестят патроните. Нали наоколо слухти полиция и жандармерия. Изобщо, аз не мога да се похваля, че съм бил добър стрелец, добър боец в тоя смисъл. А за партизанина е важно да умее да стреля точно и да разбира някои военни работи. При нас беше силен ентусиазмът, идеализмът. И ние давахме излишни жертви поради неопитност. Тези, които бяха служили, естествено бяха по-добри партизани. Те умееха да си пробиват път през блокади. Умееха да поразяват точно врага и бяха по-неуязвими. Но аз, както казах, не бях никакъв стрелец. ОТОА Веднъж на една читателска среща в провинцията взе думата заместник-командирът на нашия отряд, който седеше редом с мен в президиума. - Като ходехме на поход, спомням си, че по време на почивките Давид се отделяше в храстите, вадеше молив и бележник и нещо си пишеше. Навярно, стихове. А един път - тук старият партизанин се поокашля и погледна към мен - решихме да проведем учебна стрелба с пушки. Поставихме цигарена кутия на един бук и на разстояние от двайсет метра всеки от нас трябваше да стреля. Пръв опита командирът, но не успя да улучи. Стрелях и аз - също без резултат. Като дойде неговият ред - заместник-командирът се обърна пак към мен с една блага усмивка и ме посочи на публиката, която изръкопляска, - той залегна на земята и внимателно се прицели. Когато след изстрелите проверихме попаденията, оказа се, че Давид единствен е улучил центъра на кутията. Ние казахме тогава, че това е случайно, но при втори изстрел Давид пак улучи. Аз засрамено наведох глава. Лъже старецът - си казах - или меме бърка с някой друг. Много ясно си спомням тази стрелба, аз не само кутията, но и дървото не можах да улуча! Ето как се създават митове и легенди. .. Но не го опровергах. - Ти при Леваневски ли получи пушка? - Не. В първа дружина на бригада „Васил Левски". Там бяха взели оръжие при една акция. На мен ми дадоха дълга (българска) пушка, с която не се разделих чак до Девети септем ври. Освен това получих и една ръчна бомба. Аз пък я дадох при акцията в с. Розовец на един другар и така завърши нейният живот. Ние нямахме шмайзери, както в някои други отряди. Имахме само една картечница. Но и при това положение, сравнявайки се с партизанските единици в цялата страна, ние бяхме сравнително добре въоръжени. Всеки от нас притежаваше пушка или пистолет.