Подвързачов

Когато през април 1961 г., в разгара на Първата световна война, след близо седемгодиш но прекъсване „Българан“ отново започва да излиза, между неговите най-активни сътрудници с и Ведбал, който само след година ще бъде вече Христо Смирненски. Още във втория брой на списанието се появяват неговите стихотворения „Марш на столичани“ и „Защо е мъжът", а в „Поща"-та на бр. 10 от 1 юли 1916 г. вече четем: „Ведбал. Срещнете се с нашия редактор В бр. 19 отново го редакцията. 1 По канят да намине към Райко Алексиев) това време редактор на „Българан“ (заедно с Александър Божинов и е Димитър Подвързачов, който завежда и „Поща"-та. Явно, той бързо е успял да оцени проя вения вече импровизаторски талант на хумориста Ведбал. Години по-късно Александър Жендов ще пише в спомените си за Смирненски: „... тоя дребен, мургав младеж, почти наш връстник, беше вече един от първите сътрудници на голя мото списание „Българан", чиито колони бяха непостижима мечта за младите хумористи. Сам Некий Нагел (Димитър Подвързачов) бе пожелал да се срещне лично с Ведбала, определил му беше дори и редовен хонорар, а Некий Нагел значеше тогава много в нашия ху мор. Ние ревнувахме Христо от „Българан“, особено след като по настояване на Подвързачова псевдонима Ведбал бе запазен само за „Българан“, а в „Смях и сълзи" Христовите работи се подписваха с други псевдоними. "2 Неотдавна, когато отново прехвърлях Подвързачовия архив, попаднах на един негов бележник от 1916 г. Между наброските на разни стихотворения, мисли и парадокси там той с акуратния си красив почерк е записал: „На Ведбал съм дал на 3. IX - 30." Малко по-долу: „На Ведбал в началото на юни - 30." Има нещо символично в това, че именно Димитър Подвързачов - „бащата на литературното поколение, което дойде след Пенчо Славейков, духовният брат на Дебелянов, Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, е подкрепил и първите стъпки на хумориста Вед бал в „Българан". На пръв поглед двамата са толкова различни в творческия си темперамент и в идейните си позиции, че трудно може да се открие какво ги сближава. Но така е само на повърхността. Ако се взрем по-дълбоко, ще открием, че в някои отношения творчеството на Ведбал се роде това на Димитър Подвързачов. C Мнозина литератори са проследявали пътя на Смирненски от „К во да е“ до „Червен смях", неведнъж е изтъквано, че хуморът и сатирата заемат изключително място в неговата толкова кратка творческа биография. На пръсти се броят обаче опитите те да се видят в кон текста на дотогавашната хумористично-сатирична традиция у нас, за да се открои още по-ярко спецификата им.

Предлагаме на съда на читателите необикновени писма - фигурата на Димитър Подвързачов винаги е оставала в сянката на изключителните му приятели Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. А те, неговите приятели, многократно признават, че му дължат много, че магнетичното въздействие на неговата духовност им е давала сили, че богатата му култура и умението му да поддържа приятелство или просто да живее истински ги е подкрепяло в тежки минути. Писмата на Подвързачов до Лилиев ще ни помогнат да проникнем във вътрешния свят на твореца, да видим неговото обкръжение в интимен план, да усетим тревожния пулс на епохата, в която живее. Благодарение на достигналите до нас епистоларни шедьоври (а читателите ще се убедят, че някои от тези свръхискрени изповеди са епистоларни бисери, каквито в бедната откъм документални свидетелства българска литература има малко) ние може би ще за почнем да гледаме с по-други очи позабравеното дело на този организатор на „идеалната поетическа комуна“, който почти никога не се сеща за себе си, който пилее щедро своя талант в съвети, който живее за приятелите си. От писмата към нас отправя своите съкровени мисли един страстно обичащ живота човек, който изпада в смъртна тъга далеч от приятелите си, който винаги и навсякъде живее в света на изкуството, на поезията, но осъзнавайки отровната атмосфера на чуждото за изкуството общество, със сдържана ирония изповядва своята донкихотовска мисия. Възхищава ни уме нието му да надмогва трудностите, да се смее лукаво над себе си и изтръпваме пред мъката му, когато, измъчен до крайност от своето канцеларско ежедневие, изплаква: „аз не виждам никъде смисъл, цел, право за съществуване, не виждам защо трябва непременно да се живее... Особен смисъл има за нас писмото от 11. ІІІ. 1906 - то звучи като неповторимо верен портрет на поколението, към което принадлежи Подвързачов. „Ние сме хора с отровна под кваса..." - казва той и от неговата пространна изповед, посветена на мъката по изгубеното, на страшното съзнание за разминаването с истинските житейски идеали, за сетен път се убеждаваме в изключителната духовна чистота на това поколение, навлизаме в дълбоките причини на неговата все още не докрай разкрита в критическата литература трагедия.

За литературната критика той твърде дълго беше най-малкият брат от народните приказки“. „Но парадоксалното е - ще признае в спомените си к Константинов, - че сами другите братя го смятаха за по-голям от тях - и Димчо Дебелянов, и Николай Лилиев, и Христо Ясенов, и Георги Райчев - всички от онова творческо поколение, което дойде след П. П. Славейков, Яворов и Кирил Христов и на което той беше стожерът. А серафичният Николай Лилиев с удивление и синовна признателност ще каже: „И не е ли някак странно: най-самотният поет, който сме имали, бе станал нещо като духовен баща на неколцина млади.. ., които възпита в своето училище за скромност. „Бащата“ съпътствуваше в Стара Загора и в София Георги Райчев, от „бащата" диреше съвети Димчо Дебелянов; „бащата" чакаха да чуят и тогавашните най-млади - Константин Константинов, Никола Янев, Петко Атанасов, Георги Машев, Коста Кнауер. "2 Така е било някога. Днес мнозина знаят Димитър Подвързачов единствено като образцов преводач на руската класика - Гогол, Лермонтов, Толстой, Гри боедов, Достоевски... И само толкова. Справедлива е, мисля, оценката на Христо Радевски, че с „гражданското си поведение той сам даде известен повод за временното си забвение". Човекът Подвързачов невинаги е живял в съгласие с твореца Подвързачов, но ние наистина Нямаме никакво право „заради прижизнените му заблуждения да се откажем от ценното, което ни еоставил. В културната история на един народ нищо не бива да бъде забравено, никой не бива да бъде забравен. Трябваше ли да чакаме строгият съд на времето да спаси най-ценното в разноликото творчество на Подвързачов, та да разберем, че то е имало и има какво да каже на нашия днешен ден? И докато критическото съзнание все още хамлетовски мъдрува „да бъде или да не бъде“, неговата лирика, неговите сатирични стихове, басни, фейлетони, публицистика, мисли и парадокси мълчаливо търсят своето място. По мое дълбоко убеждение най-ценното в творческата биография на Ди митър Подвързачов след войните, а и в цялостното му развитие като сатирик са неговите басни.

Ти си извършил една славна работа, като си се сумясал пръв да изоставиш „Вие“, „Господин" и пр. Без да съм нито по произход, нито по наклонности някакъв салонен манекен, аз, кой знае как, съм дълбоко възприел тези студено официални обноски и трудно напускам пръв това „Вие", преди да се сближа с човека, и навярно с тебе бих карал същата комедия, а то е на истина комедия!

„Страници за Димитър Подвързачов" - зад това пределно скромно подзаглавие се крие сериозно и вдъхновено написано монографично изследване за поета, сатирика и преводача, за духовния наставник на едно литературно поколение. За Бащата на онази творческа генерация, която идва като смяна на четиримата от „Мисъл", и има определяща роля в българската литература в продължение на близо 20 години (от средата на първото до средата на третото десетилетие на нашия век), досега знаехме изключително от спомените на признателните му съвременници и съратници. За литературната критика и за литературната история Димитър Подвързачов бе обречен 168 писател от забравата, да се пребори с предубежде нията, напластени около неговото литературно наследство, да „разплете възлите на неговата жи тейска и литературна биография", да намери точното му място в развоя на българската литература да отсее непреходното в неговото творчество, да очертае ролята му в българската култура и най-после да сглоби" единния и неразчленим образ на човека и твореца Под вързачов - с тези трудни задачи се е нагърбил младият литературовед Вихрен Чернокожев. И веднага държа да отбележа -неговият дългогодишен труд е увенчан с успех. Димитър Подвързачов найсетне е намерил" своя критик. Запълнено е едно от „белите полета" в историята на следосвобожден ската ни литература. Широката читателска аудитория вече има в ръцете си вещо и живо написана книга за безпощадния мечтател", за поета сатирик. В случая далеч не е само дума за едно пионерско начинание. И ако В. Чернокожев заслужава поздравления, те съвсем не са мотивирани от обичайното в подобни ситуации снизхождение към първооткривателството. Към написването на тази книга Чернокожев е пристъпил след дълга, изклю чително добросъвестна предварителна работа по издирване на нови източници; проучил е архива на Подвързачов, където е попаднал на редица непубли кувани творби, анкетирал е негови близки и съратници. След това шрих след щрих, мазка след мазка той внимателно и постепенно изгражда пред нас сложния и противоречив образ на човека и твореца Подвързачов. Чернокожев не се интересува от пикантните подробности, от сензационните разголвания на творческата личност, с каквито подобен род книги често изобилствуват. В своите „страници" авторът навсякъде е запазил почтителна дистанция спрямо своя герой". Но това съвсем не е дистанцията на студения аналитик (друга крайност при литературнокритическите очерци и моногра фии). Дистанцията на Чернокожев е дистанция на влюбен, който се бои да не би прекалената интимност да развенчае ореола около предмета на неговите чувства. Книгата на В. Чернокожев за Подвързачов е написана с нескрита любов - и в това е едно от най-големите и достойнства. Но като се е предпазил от нелепата дегероиза ция, авторът същевременно е избегнал и излиш ното героизиране, прекаленото пристрастяване към обекта на изследването. В резултат пред нас е темпераментно написан, но добре балансиран текст с трезва преценка за действителната стойност на литературните явления