Моите

За първи път го видях, когато постъпих на работа в Института за литература. Той беше член на Научния съвет на института. Бяха дошли с Константин Петканов на някакво заседание. Направи ми впечатление одухотвореното лице на поета, неговия тъжен поглед, който излъчваше толкова нежност и благородство. Точно тогава усилено се подготвяше сборникът със студии за Иван Вазов, по случай сто години от рождението му. Николай Лилиев участвуваше в редакционната колегия. А една година преди това излезе сборник със спомени за Вазов, редактиран само от Лилиев. Той е трябвало да издири и събере материалите, постоянно да подканва авторите да ги предадат. Тази задача не е била никак лека. По-късно сс архива на Елин Пелин в Института за литература попадна една пощенска картичка, написана в хумористични стихове, в която Лилиев моли големия писател да му изпрати спомените си за Вазов. От тази духовита пародия на Вазовото стихотворение „Крали Марко" личи колко го е измъчил сборника със спомени. Тъй като писмото се е загубило, ще го цитирам приблизително, по памет:

Слушал съм, че бащата на дядо Рачо е бил също бакърджия. Той обикалял селата да кърпи бакъри и водел със себе си и сина си Рачо. Когато по-късно синът дошел в Тър ново, бил е вече сирак - без баща и майка. Съзаклятниците на Велчовата Завера се събирали в къщата на Рачо Казанджията. В махалата вече почнало да се мълви за тези събрания. Баба Тодора викала на мъжа си: - Какво мислиш ти? Имаме толкова деца. Не се събирайте вече тука! Хората вече почват да говорят... Било неделя. Рачо Казанджията, заедно с жена си и децата били на черква. Дотичал слугата им, който дошел да им каже, че търсят съзаклятниците. Дядо Рачо яхва коня си и напуща града. По пътя той среща Велчо, който идвал към Търново от гайтанджийницата си при устието. Рачо му разправил, че ги търсят и го посъветвал да се върне, но Велчо казал: „Каквото ще да става, аз ще си отида в Търново" - и продължил пътя си.

Когато се преместихме да живеем в София, аз често ходех у Славейкови в старата къща на площада. Играехме с малката сестра на Пенчо, Пенка. Той беше вече болен. С мъка го слушах, как едва говореше. Когато почна да ходи с бастун, дохождаше често у дома. После аз се ожених. Той все така често ни посещаваше. Аз дълго време не знаех нищо за чувствата му към мене. Свекърва ми, която беше дошла от Сливен, един път ми каза: - Този човек идва много често. Изглежда, че много те обича. - Разбира се, че ме обича, нали ми е братовчед, - отговорих аз. Един ден ми донесе сбирката си „Момини сълзи" и ми каза, че била посветена на мене. Аз му благодарих.

Пак съм на улица Кресна № 14. Вера Балабанова До мене на канапето седи Стефка Страшимирова. Разговаряме. От време на време Страшимиров се обажда, подхвърля някоя закачка: - Бих казал повече, но домашният цербер... подмята той. Жена му живо се обръща към мен. - Не му вярвайте. Говори тъй, понеже веднъж хвърлих букета на една студентка, която постоянно го търсеше, и и казах да не ни безпокои повече. Смутена, погледнах цветята, които бях донесла на Страшимиров. Госпожата разбра и се засмя: - Вие може да носите цветя, колкото искате. Това е друго. Заприказвахме се с нея. Страшимиров ни остави да се сближим. После неусетно той овладя разговора. Извърнахме се към него. Знаем: сега писателят ще каже своята дума. - Какво четете? Назовах няколко книги. - Защо все чужди автори? - Те пишат по-добре от нашите. - А Вазов? - Върнах се от странство с глава, натъпкана от произведенията на западните класици. Четох „Под игото", а след това „Казаларската царица“ и не можех повече. - Какви други български автори сте чели? Споменах две-три български имена без възторг. - А от мене? Какво сте чели от мене? - Рамадан бегови сараи, Сура Бир, те са хубави, после... разкази... - И мене ли не може да четете?

Колкото и време да е изминало, откакто той напусна живота, спомените ми, останали от моята дружба с него, са все още ненакърнени, а образът му - врязан дълбоко в паметта ми. От проникващия му поглед на психолог нищо не можеше да се скрие. Без особени трудности и с точност определяше състоянието и характерите на свои близки или на слу чайно срещнати в живота. С откровения си език при всички случаи Г. П. Стаматов беше „опасен човек“ за двуличните, за властолюбците и подлеците, за кариеристите и високомерните глупци. Ония от тях, които са изпитали някога разобличителния му език, отбягваха да го срещат по улиците, а най-малко пък се решаваха да го поздравят или да седнат на масата му в кафенстата, които писателят посещаваше. Той не търпеше хитреците! Един млад писател през тридесетте години беше се въз ползувал от неговото разположение на авторитет в литературата ... И поиска мнението му за своя повест, предложена в едно от тогавашните издателства. Младият човек се съгласил с всички бележки на Г. П. Стаматов, но само на думи... Повестта излиза от пе чат, без авторът да вземе под внимание препоръките. Една нощ, като го изпращах до далечната му квартира, в посока на люлинските възвишения, той не премълча прибързаността на младия човек: - Обеща, че ще преработи нескопосното в съответните страници... Но самолюбието му го възпира да изпълни съвета на един такъв... като мен! Сега бяга отдалеч да не ме срещне... Тъй е,когато човек бърза да се „прослави"... Този случай е мингуш на ухото ми. С възгордяване, милинкий, не се отива при народа! - беше назидателното за ключение на Г. П. Стаматов. Дългата улица сякаш нямаше край. Нощта беше влажна. През деня беше валяло непрекъснато. Локвите по улицата блестяха под слабото ссветление на редките електрически лампи в тоя квартал на работническа беднотия. За пръв път попадах тук. От време на време бай Георги поспираше. А когато отново трябваше да тръгнем, той подаваше лявата си ръка да го хвана под мишница. - Да вървим, милинкий, към моите „апартаменти" - обръщаше се той иронично към тежкото си положение. Най-после се намерихме пред овехтяла едноетажна сграда някъде към края на ули цата. Тук беше квартирата му. - А сега: благодаря ти, че ме съпроводи дотук по тая непроходима кална улица... Почти при Люлин планина... Побързай, та да можеш до съмване да поспиш. Умори ли се с мене?...Лека нощ ... 94 На изток вече дрезгавееше. Задаваше се зората. Улицата беше глуха.

Книгата на Вичо Иванов „Те останаха в мойте спомени“ е плод на многолетното участие на писателя в нашия литературен живот, разкрива неговото активно отношение към творци и проблеми, трайния му интерес към надникване в художествената природа на отделния автор. Защото той не само разказва за приятелството си с отделни наши и полски писатели, поети, драматурзи, не само ни въ вежда в кръга на своите взаимоотношения, но и прави сериозен опит да характеризира личността, да покаже неповторимата същност на един творец, неговото присъствие в националния литературен процес. Веднага прави впечатление, че връзките на Вичо Иванов са били преди всичко със значими автори. В неговите спомени оживяват образите на такива именити наши творци като Людмил Стоянов, Георги П. Стаматов, Тодор Павлов, Йордан Йовков, Рачо Стоя нов, Стоян Загорчинов, Николай Хрелков, Иван Д. Шишманов, Борис Шивачев, Веселин Ханчев, както и на видни полски писатели със световна известност, като Ярослав Ивашке вич, Владислав Броневски, Леон Кручковски, Мария Домбровска, Вилхелм Мах и Станислав Йежи Лец. Ето кое привлича сериозното внимание към неговата книга, защото тя дава възможност да се почувствува още веднъж колко обаяние носи самобитният талант, колко интересен и неповторим е той не само в литературните си изяви, но и в своите дел ници, в ежедневното си проявление. За разлика от някои самовлюбени разказвачи на мемоари, които повече изтъкват собствената си личност, отколкото личността на писателя, за когото разказват, или правят смайващи" заключения и изводи за чертите на своите събеседници, Вичо Иванов разказва твърде непретенциозно и непринудено. Впе чатленията изпъкват на фона на редица съби тия, документирани добросъвестно, със стре меж да не се изолирва отделният писател от времето, в което живее и твори. Вичо Иванов тясно свързва творческата изява с обществената обстановка и това еособено ценно, когато той характеризира личността на автора, когато се опитва да я разкрие в нейната цялост и Оригинално присъствие в литературата. Така беше и в предишните мемоари на Вичо Иванов за артисти и драматурзи, за видни дейци на родното изкуство.

Когато се запознах с него (това стана във фоайето на Народния театър), той беше вече в напреднала възраст. Времето го беше лишило от литературното му обкръжение, беше се превърнал в някакъв крал, отдавна изгубил кралството си, дворцовата си позлата, критическия си чертог. Владимир Василев се движеше по една и съща траектория: бавно и старчески неизменно по ули ца „Васил Коларов" по посока на ул. „Цар Борис“, където живееше твърде самотно. Той беше изгубил незаменимата си житейска спътница Цвета (всеки ден ходеше на гроба й). Когато съм бил у тях, съм виждал портрета й в ра ботния му кабинет, който се отличаваше със своя артистичен безпорядък, с разпилени книги и ръкописи и със своя пепелник с току-що угасени цигари. Вл. Василев понякога ни питаше дали познаваме покойната му жена и очите му по старчески се насълзяваха. Квартирата му беше най-вече самотна и самотата му беше най-честа гос тенка. Веднъж видях у тях д-р Найден Найденов, племенника на Яворов, но съм чувал, че го посещават и някои от сътрудниците на сп. „Златорог". Един Н. Фурнаджиев до последния ден на живота си говореше хубаво за Вл. Васи лев, макар че Фурнаджиев бе, както е известно, по убеждения антифашист комунист. И Блага Димитрова и Йордан Василев в книгата си „Дни черни и бели" рисуват с известна меланхолия образа на стария литератор, някогашния крал, който вече е изгубил част от своето войнство, от своя критически престиж, изгубил е своето време: „По улица „Васил Коларов", същата „Солунска“, по която е минавал цял живот, пристъпва стар човек. Мека шапка, забравила някогашния си шик, носи върху корделата си точно отпред едно мазно петно. На ъгъла с „Ангел Кънчев“, при градинката на „Такев", той спира пред будката и посяга към вестник. Кой от вестниците да вземеш? - Все едно. Сега, когато си пред прага на 80-те, разбираш, че всичко минава. Как се свиваше сърцето ти всяка заран при виковете на вестникопродавците... А ето сега - утихнаха бурите, можеш спокойно да вземеш „Литературен фронт“, вече все по-рядко те споменават. Ти не съществуваш. И почти съжаля ваш, че не си удостоен нито с ругатня, нито с некролог. Цял живот пропиля в безплодни разпри и ядове, но не намери време поне да събереш написаното от тебе в една книга.

Едно кратко познанство с акад. Александър Теодоров-Балан, датиращо от края на 30-те години и продължило с известни интервали на прекъсване до 1959 г., ме заставя да запозная читателя накратко с жизнения му и научен опит, като споделя някои лични впечатления от неговата богата езиково-литературна дейност, която е очаровала много интелектуалци със своята новаторско-творческа и революционно-преобразователна същност. Данните за тази кратка уводна част са почерпани главно от неиздадената „Книга за мене си (Автобиографически спомени и бележки)"*, която Балан пише в навечерието на своята 75- годишнина, а по-късно доработва и преписва в 1952 г., когато е вече на 93 години. Александър Теодоров-Балан е роден в с. Кубей на 14 октомври 1859 г. Това селище, както пише той, е отстояло на 16 километра от Болград (тогава под румънска власт) и се е намирало в руската част на Бесарабия. Тази територия след Първата световна война става румънска, а от 1941 г. - руска, каквато е била до края на Кримската война (1856). Бащата на Ал. Т.-Балан - Стоян Балан - произхожда от многочелядния род Балачски. Той записва своя син Александър в местното училище, където обучението му поема учителят Рашков, комуто дължа - пише Балан - много благодарности: мъж благ, с високо чело, хубави черти и крайно услужлив" (с. 77). Като отчита ученолюбието на своя ученик, Рашков съдействува Ал. Т.-Балан да продължи учението си в Комрат, град с около 10 000 жители, къ дето той постъпва в т. нар. „Висше Бесарабско-българско централно училище". Тук той е сти пендиант (препоръчан от Рашков) със 70 рубли годишно. Негови съученици са Манастирли, Караган, Гребенча, Казанасмас, Касъм, Килчик, Чолак, Чобан, Митител, Бояджи, Кованджи и др. А между учителите си той споменава Диамандиев, Петър Оджаков, Николай Карамфилов и отец Феодор Златов. Макар училището да се е наричало „бесарабско-българско", в него не на български език. ce e преподавало През 1872 г. Балан е приет във втори клас на Болградската гимназия, наричана „Цент рално училище". Негови учители са Васил Стоянов от Жеравна, Киряк Цанков, преподаващ немски език, Богдан Горанов от Карлово (роднина на Евлоги Георгиев), а учител по латински език е директорът на гимназията Павел Теодорович, завършил в Москва. След шест го дини Балан тръгва от Болград за София, която по това време е с руска администрация (1878- 1879), където е назначен за секретар на съда. През 1879 г. започва периодът на неговите петгодишни специализации. Най-напред той се установява в Прага и изучава славянска филология при професорите Мартин Хатала и Ян Гебауер, а през 1882-1884 г., по предложение на Константин Иречек, слуша лекции по славистика в Лайпциг и изучава гръцки, латински и немски език. Престоят му тук е напълно успе шен и се увенчава със защита на докторат.

През моя дълъг, прекалено дълъг живот аз винаги съм се придържала о строго личната сфера. Никога не съм се изявявала - намирах, че не подобава. Във връзка с това казвам: В това семейство трябва да има един човек, който да не пише. А туй, дето сега се впускам в това интервю, трябва да се припише изключително на моя та слабост и добродушност. 132 1970 r. В 1912 година аз получих леко възпаление на белия дроб. Беше катар на върха на белия дроб, неизлекувана калцирана туберкулоза, но трябваше да прекарвам много пъти на лечение във висока планина. Най-напред ме пратиха за половин година, от март до септември, в горския санаториум в Давос, през следващата година за няколко месеца в Меран и Ароза и найпосле - беше след войната - още веднъж за шест седмици в Клавадел при Давос. Но аз не бях тежко болна. Нямаше опасност за живота ми и по всяка вероятност историята щеше да се оправи от само себе си, ако нямахме възможност и средства да пребивавам в санаториуми. Знае ли човек? Обичай беше, ако имаха средства, болния да го пратят в Давос или Ароза. Мъжът ми ме посети през лятото на 1912 година в Давос и беше така силно впечатлен от цялата среда и от всичко, което му разказах, че веднага се породи у него замисъл да напи ше новела за Давос, нещо като гротесков отзвук и антипод на „Смърт във Венеция". Заплануваната новела се превърна след това във „Вълшебната планина". Пак творбата е поискала това. Той беше планирал един триптих-новела върху Еразъм, друга върху Йосиф и трета върху Филип II, които заедно трябваше да съставят скромен том. Но нещата си имаха свои собстве ни планове. От едната новела стана тетралогия, а до другите въобще не се и стигна. И така, той ме посети в Давос и самото му пристигане всъщност беше точно такова като това на Ханс Касторп. И той слезе в селото Давос, и аз го посрещнах долу точно така, както прави неговият братовчед Цимсен. След това се изкачихме в санаториума и бъбрихме безкрайно, както братовчедите. Аз бях там месеци наред и отворих едни уста, и разказвах стотици неща, и все повтарях: „Толкова е приятно да можеш най-сетне да поговориш с някого." Тогава му показах различни типове; аз му ги и описах. След това той ги използува, като промени само имената им. Две мои познати, едната госпожа Плюр и нейната приятелка, госпожа Мауз, Томас Ман ги възприе като госпожа „Щьор" и госпожа, Илтис". Госпожа Плюр беше ужасно ординерна и аз бях удивена (както Ханс Касторп), че човек може да бъде така болен и при това толкова ординерен. Истинските имена на двете дами Плюр и Мауз аз намирах за много по-хубави, отколкото Щьор и Илтис, но Томас Ман не можеше да ги назове с действителните им имена. След това му показах благородника-ездач, този с ужасната кашлица, мрачната испанка Tous - les des", чийто по-възрастен син беше тежко болен. Вторият и син дойде на посе щение и се разболя тежко и той веднага. Йесен като „придворен съветник Беренс" ми го обяс ни, като ми каза: „Знаете ли, климатът тук е много благоприятен против болестта, при обстоя телства е благоприятен за избухване на болестта. В някои случаи той я предизвиква. При тези два случая климатът доведе до избухване на болестта.“ И двамата загинаха. Жената беше ужа сно мрачна, облечена винаги в черно по подобие на Елеонора Дузе и обикаляше без отдих из градината. Тя знаеше малко френски и зърнеше ли някого, го заговарваше:,, Vous savez, tous les des". Това беше „ Tous - les - deux". След това старшата сестра с ечемика в окото. Са, да, как се казваше? В книгата тя се на рича „фон Милендок". Тя имаше едно такова благородническо име. И самият „Йенсен", с неговата маслена живопис, нали? И тази със свирещия пневмоторакс, „Хермине Клеефелд", така се наричаше тя, смятам аз, даже в действителност и тази „Леви", и тази другата от друже ството с половин бял дроб". Разказвах му също така и за тази, която по-чи-на твърде при-лично. „Господин Албин“ беше в Ароза. „Господин Албин", който все се надуваше, който все бърникаше револвера и искаше да се застреля. Освен това той изяждаше и разда ваше толкова много пралини. Някои други характери в романа произхождат от моето пребивание в Ароза.