мемоари

Ще трябва очевидно да започна с редица уговорки и изнеса на преден план някои особени методологически аспекти към това свое изследване, което все още няма аналог в литературно-историческите (пък и историографските) ни проучвания. Принуден съм да изпреваря любопитни и значими анализи, изводи и поуки на наши и Финландски историци. За проучваната тематична сфера такива не са се появили още у нас. Във Финландия през последните години няколко крупни публикации възкресиха спомена за паметното участие на Финландския баталион в Освободителната война от 1877-1878 г. Това са наистина обемни и съдържателни книги, чиито автори са известни финландски историци. Това са мащабни изследвания с претенции за проникновение, но по същество непревъзмогнали, макар и добросъвестния, позитивистичен и едностранчив коментар. В тях погледът на историка не е отправен нито за миг към националния, историческия и социалния процес в България по време на войната от 1877-1878 г. и през двете десетилетия след Освобожде нието - т. е. тогава, когато във Финландия намират тъй широка публикационна изява Споме ните, т. е. Дневници на бойците от Финландския баталион. Днешните финландски разговори за тези Мемоари отделят значително място и това е съвсем резонно на такива въпроси като Политическата и обществената обстановка във Финландия през втората половина на миналия век; Финландците и голямата европейска политика (1877—1900); Политиката на царска Русия и Финландия; Становището на Финландия към руския и английския империализъм на Балканите; Взаимоотношения между финландската и руската публицистика и т. н. Но първоизточ ниците, т. е. споменатите вече Дневници, върху които се базират най-новите финландски проучвания, остават в същност без коментар, защото са просто преразказани. А тук става дума за един изключителен период в историята на Финландия, когато ярко и спонтанно е изразена общонародна съпричастност с голяма, хуманна по същество идея, с една освободителна кауза. При това съпричастност, конкретно белязана с подвизите на финландските воини на българска земя. И за тези (в десетки издания) Спомени за Руско-турската война през 1877- 1878 г., публикувани в годините на войната и през двете десетилетия до ХХ в., за стотици аналогични статии и очерци. Сякаш да потвърдят и с широкото си разпространение, че паметта на народната съпричастност не е помръкнала!... Така или иначе днешните опити на историците от Финландия да възкресят едно ренесансово опиянение в националната история, дори само като преразкажат за него добросъвестно, днес, след почти 100-годишно мълчание, тия опити трябва да бъдат високо оценени. От друга страна, необходимо е да отбележа, че без анализ и изводите на историците (Финландски и наши) е особено трудно да се разкрие онзи недоказан още генезис, онова Голямо начало (с неподозирани културни, а, както ще видим, и литературни пластове) на незаслужено забравени приобщения между два толкова далечни и все пак близки народи. 117 Но нека все пак поясня: ще имаме работа с такива произведения, чийто жанр е ферментирал в симбиозата на публицистично и художествено, жанр, който днес може да отнесем към репортажа, но не към какъвто и да е, а именно към художествения репортаж! И с определени тематично-идейни функции в литературния процес на Финландия. Защото тези репортажи (Дневници, Спомени), чужди на сантименталните и дидактични повествования, внасят една нова, героична и в същото време дълбоко реалистична тематика, една видяна през призмата на пре живяното действителност, и с това по косвен път обслужват актуалния за времето генезис и подем на голямата финландска романтична и реалистична литература.

През моя дълъг, прекалено дълъг живот аз винаги съм се придържала о строго личната сфера. Никога не съм се изявявала - намирах, че не подобава. Във връзка с това казвам: В това семейство трябва да има един човек, който да не пише. А туй, дето сега се впускам в това интервю, трябва да се припише изключително на моя та слабост и добродушност. 132 1970 r. В 1912 година аз получих леко възпаление на белия дроб. Беше катар на върха на белия дроб, неизлекувана калцирана туберкулоза, но трябваше да прекарвам много пъти на лечение във висока планина. Най-напред ме пратиха за половин година, от март до септември, в горския санаториум в Давос, през следващата година за няколко месеца в Меран и Ароза и найпосле - беше след войната - още веднъж за шест седмици в Клавадел при Давос. Но аз не бях тежко болна. Нямаше опасност за живота ми и по всяка вероятност историята щеше да се оправи от само себе си, ако нямахме възможност и средства да пребивавам в санаториуми. Знае ли човек? Обичай беше, ако имаха средства, болния да го пратят в Давос или Ароза. Мъжът ми ме посети през лятото на 1912 година в Давос и беше така силно впечатлен от цялата среда и от всичко, което му разказах, че веднага се породи у него замисъл да напи ше новела за Давос, нещо като гротесков отзвук и антипод на „Смърт във Венеция". Заплануваната новела се превърна след това във „Вълшебната планина". Пак творбата е поискала това. Той беше планирал един триптих-новела върху Еразъм, друга върху Йосиф и трета върху Филип II, които заедно трябваше да съставят скромен том. Но нещата си имаха свои собстве ни планове. От едната новела стана тетралогия, а до другите въобще не се и стигна. И така, той ме посети в Давос и самото му пристигане всъщност беше точно такова като това на Ханс Касторп. И той слезе в селото Давос, и аз го посрещнах долу точно така, както прави неговият братовчед Цимсен. След това се изкачихме в санаториума и бъбрихме безкрайно, както братовчедите. Аз бях там месеци наред и отворих едни уста, и разказвах стотици неща, и все повтарях: „Толкова е приятно да можеш най-сетне да поговориш с някого." Тогава му показах различни типове; аз му ги и описах. След това той ги използува, като промени само имената им. Две мои познати, едната госпожа Плюр и нейната приятелка, госпожа Мауз, Томас Ман ги възприе като госпожа „Щьор" и госпожа, Илтис". Госпожа Плюр беше ужасно ординерна и аз бях удивена (както Ханс Касторп), че човек може да бъде така болен и при това толкова ординерен. Истинските имена на двете дами Плюр и Мауз аз намирах за много по-хубави, отколкото Щьор и Илтис, но Томас Ман не можеше да ги назове с действителните им имена. След това му показах благородника-ездач, този с ужасната кашлица, мрачната испанка Tous - les des", чийто по-възрастен син беше тежко болен. Вторият и син дойде на посе щение и се разболя тежко и той веднага. Йесен като „придворен съветник Беренс" ми го обяс ни, като ми каза: „Знаете ли, климатът тук е много благоприятен против болестта, при обстоя телства е благоприятен за избухване на болестта. В някои случаи той я предизвиква. При тези два случая климатът доведе до избухване на болестта.“ И двамата загинаха. Жената беше ужа сно мрачна, облечена винаги в черно по подобие на Елеонора Дузе и обикаляше без отдих из градината. Тя знаеше малко френски и зърнеше ли някого, го заговарваше:,, Vous savez, tous les des". Това беше „ Tous - les - deux". След това старшата сестра с ечемика в окото. Са, да, как се казваше? В книгата тя се на рича „фон Милендок". Тя имаше едно такова благородническо име. И самият „Йенсен", с неговата маслена живопис, нали? И тази със свирещия пневмоторакс, „Хермине Клеефелд", така се наричаше тя, смятам аз, даже в действителност и тази „Леви", и тази другата от друже ството с половин бял дроб". Разказвах му също така и за тази, която по-чи-на твърде при-лично. „Господин Албин“ беше в Ароза. „Господин Албин", който все се надуваше, който все бърникаше револвера и искаше да се застреля. Освен това той изяждаше и разда ваше толкова много пралини. Някои други характери в романа произхождат от моето пребивание в Ароза.

Катя Ман е родена през 1883 година в семейството на професора по математика в Мюн хенския университет Алфред Прингсхайм. Родителският дом на „Арцисщрасе в Мюнхен е бил широко отворен за артистичния свят от това време. Чести гости в този дом са били художни ците Ленбах, Каулбах и Щук, както и музикантите Рихард Щраус и Шилингс. Бащата е бил един от най-горещите почитатели на Рихард Вагнер, с когото поддържал личен контакт. По настояване на бащата тя следва без охота математика - при своя баща слуша лекции по ма тематика, а при прочутия Рьонтген физика. Заниманията с висша математика са приключени завинаги - през 1905 година Катя Ман свързва съдбата си с Томас Ман, вече утвърдил успешно името си с „Буденброкови“. Тя е майка на шест деца и през прекалено дългия си живот", както се изразява на старини, тя се придържа о „строго личната сфера" - тя е майка на деца, едно от които завършва жизнения си път трагично, и съпруга на именит писател, с когото неизмен но дели и радостите от възхода, и горчивините на дългия емигрантски живот. Тя не желае и след смъртта на съпруга си да публикува спомени за жизненото и творческото дело на Томас Ман. Напразни са били молбите и увещанията на близки да изпълни това задължение. Защото в това семейство, където всички пишели, все трябвало един от него да не пише. Към края на живота си (доживяла дълбока старост - починала на 94 години), в разговор с най-малкия си син Михаел и литераторката Елизабет Плесен, тя поднася своите „ненаписани мемоари". В тези „ненаписани мемоари" непринудено и правдиво, на места с лек хумор и с подчертано чувство за мярка тя ни възпроизвежда жизнения път на съпруга си, творческия му процес и метод, отношенията с брат му Хайнрих Ман, епохата, през която са живели с Томас Ман. Изумително е чувството и за такт и дискретност - тя съзнателно остава в сянка" до име нития си съпруг, особено що се отнася до творческата му работа. А нейният разказ, разкри вайки бурните събития на това столетие, разкрива идейното развитие на Томас Ман и в поли тическо отношение. И встъпвайки в приключението", подготвено от нейния син и споменатата литераторка, тя, без да иска, е написала мемоари с литературна стойност.