Из световната естетическа мисъл

Мисля, че дори и в едно преводно издание на тези няколко есета - минимална част от неимоверната творческа продукция на есеиста-философ, би било необходимо да се представи авторът, който твърде слабо се познава в България. Това представяне, разбира се, няма да бъ де пълно, а по-скоро напомняне за твореца, за когото върховната мисия на човешкото мислене е търсене и откриване на истината в нещата". създаден Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955) е без съмнение най-универсалният мислител, засега от съвременна Испания. Философското му творчество, което достига върховете на Хай дегер и Ръсел, е съставено според строго научна система, чийто гръбначен стълб е доктрината за човешкия живот като радикална действителност („Темата на нашето време") и новата идея за разума - жизнения и исторически разум, - който произтича от разбирането на тази дей ствителност. Но Ортега е много повече от учен, който създава определена философска система. Той е мислител и квинтесенцията на неговото мислене етърсене на истината, посочване как да се ми сли и как да се проявява старание в откриване на същността на нещата. Дейността на Ортега с колосална, защото той не се ограничава само с книгите и вестниците, които издава, а чрез своя та университетск а дисциплина - философията - поставя в ход една интелектуална офанзива от голям мащаб, чиято цел е да се промени схващането за някои философски, педагогически, социологически, етични, естетически, политически и исторически проблеми, които съставляват скелетът на съвременния живот и по-специално на испанския. Ортега-и-Гасет научно се формира в германски университети. Престоят му в. Марбург - център на неокантианството - е решителен в това отношение. От момента на завръщането му в Испания (1908) започва и усърдната му дейност на интелектуален реформатор на испанския живот. Темата за Испания - основна в творчеството му - го обсебва не само духовно, но и става негова съдба. Защото Ортега е не само съзерцател, констататор, а нещо много повече. Той иска да промени нещата (според собствените му думи) в страната с най-ненормалния на род в Европа". Смисълът и посоката на тази промяна е европеизирането на испанския живот, издигането на интелектуалното му равнище. По това време „поколението от 98 г." е в своя духовен разцвет. Но Ортега, макар и в ду ховно отношение близък на това поколение, не принадлежи към него. Той ще оглави следващо то - поколението на Мараньон, Перес де Айала, Пикасо, Хуан Рамон Хименес, които въз приемат не само една чисто естетическа позиция, а теоретическа, засягаща в дълбочина инте лектуалната строгост на формата - да се поставя проблемът за Испания. Ортега се устремява и към политическата арена. Основава група с многозначителното на именование „Лига за политическо възпитание" и сп. „Испания", чието име като че ли символи зира първостепенната жизнена грижа на основателя. Сътрудничи и в основаването на „Ел Сол", вестник с най-голяма политическа тежест в испанския политически живот преди Гражданската война. Това е за известно време. Впоследствие Ортега ще даде гръб на политиката. През 20-те години Ортега-и-Гасет се превежда в цяла Европа. Появяват се големите му книги и есета: „Безгръбна чна Испания“, „Темата на нашето време“, „Дехуманизацията на из- куството“, „Мирабо или политикът“. През 1923 г. основава и ръководи сп. „Ревиста де Окси денте", което е двигателният механи зъм на духовното обновяване. Около него се групира елит от испански интелектуалци и то действително успява да издигне испанската мисъл на европей ско равнище.

Съвсем не е леко да нарисуваш дон Кихот. Това е едно от най-достойните начинания за един испански художник. Не става дума в случая да илюстрирани безсмъртната творба на Сервантес, а да облечеш във видима и осезаема плът един индивидуален и жив дух, не една абстрактна идея. Задача, която е сега по навременна от всеки друг път, тъй като в нашата епоха по този божи свят се шири и търси да се затвърди символизмът в живописта. В Испания този символизъм си има символ, какъвто рядко се намира. Това е дон Кихот, истински и дълбок символ, символ в пълния етимологически и традиционен смисъл на думата, жив синтез и резюме на действителността, колкото по-идеална, толкова по-ре ална, не абстракция, получена по пътя на изключването. Приканвам читателя да побеседваме за художествения израз на този жив символ.

Есето брой „Как да се чете и тълкува „Дон Кихот“, което публикувах в апри рало някои на същото списание (La España Moderna), изглежда, е скандализи ват ме в повече господа или пък те са се престорили, че са скандализирани. Обвиня Сааведра. И от незачитане на знаменития идалго дон Мигел де Серванте и че не това те правят, защото предполагат естествено, че аз не го тач да съм толкова голям почитател на неговия гений - доколкото заслужава бъде почитан, - колкото са всички онези негови раболепни ласкатели и идоло поклонници.

Трябва да се оценява положително, когато петдесетгодишнината на някой човек се изпол зува за това да го покажат пред цялата общественост, измъквайки го едва ли не насилствено от заплетените условности на неговия живот, за да го поставят така, въздигнат, обозрим от всички страни и от всички, като че ли е съвсем сам, осъден на вкаменена и неотменяема самотност, макар че вече дори истинската, потайната самотност на неговия живот, крехка и покорна, каквато е в действителност, положително му причинява достатъчно горест. В случая е така, като че ли с това приветствие щяха да му кажат: Не бой се, ти си се боял достатъчно за нас. Ние всички трябва да умрем; обаче още не е сигурно дали и ти трябва да умреш. Може би тъкмо твоите думи ще трябва да дадат представа за нас на идните поколения. Ти си ни служил вярно и честно. Времето не те пуска на свобода. За да се придаде на тези думи, както на магьосник, пълната им действеност, върху тях се поставя клеймото на 50-те години. Защото в нашето мислене миналото е подразделено на сто летия: покрай столетията няма място за нищо. Доколкото човечеството го засяга голямата връзка на неговите спомени, то набутва в чувала на столетията всичко, което му изглежда важно и характерно. Самата дума, която означава този отрязък време, е получила оттенък на нещо достопочтено. Говори се, както с някой от езиците на духовниците, за вековното. Магическата сила, която по-рано сред първобитните народи бе присъща на по-скромни числа, на тройката, четворката, на петицата, на седмицата, е преминала в столетието. Та дори многото хора, които само бродят насам-натам из миналото, за да намерят там отново своето недоволство от настоя щето, тези изпълнени от горчивината на всички известни столетия хора на драго сърце очертават за по-добри столетия бъдещето, за което бленуват. Няма никакво съмнение, че столетието е предостатъчно необятно тъкмо за копнежа на човека. Защото ако той има повече късмет, ще стигне неговите години, това се случва сегиз тогиз; все пак е невероятно. С удивление и безчет истории заобикалят онези, които наистина стигат до тази преклонна възраст. В старите хроники те се изброяват преднамерено с името и състоянието. С тях се занимават още повече, отколкото с богатите. Страстното желание да се покори тъкмо още толкова години живот след въвеждането на десетичната система е благоволи ло да издигне столетието в неговия висок ранг. Времето обаче, което чувствува своя петдесетгодишен представител, му излиза насреща на половината път. То го предава на по-сетнешните като заслужаващ закрила. Може би въпреки волята си то го прави отчетливо забележим сред оределия отряд на малцината, които повече са живели за него, отколкото за себе си. То се радва на заобиколената височина, на която го е издигнало, и по такъв начин лелее искрица надежда: може би той, който не лъже, може да е видял Обетованата земя и може би тепърва ще говори за нея, на него то би му повярвало. 90 На тази височина днес стои Херман Брох и като че ли при тези обстоятелства, за да се каже без усуквания, осмелявайки се на твърдението, че в неговото лице имаме правото да почетем един от съвсем малкото представителни писатели на нашето време; твърдение, което би придо било цялата си тежест само ако в случая бих могъл да изброя многото, които не са никакви писатели, макар че ги считат за такива. От това занимание, достойно за надменното ведомство на палача, обаче ми се струва, че е по-важно да се открият качествата, които трябва да съжителству ват в ожесточена борба у писателя, за да може по такъв начин да го считат за представителен за неговото време. Ако се пристъпи добросъвестно към подобно изследване, не би се получила лицеприятна и още по-малко хармонична картина.

Кенет Уайт е роден през 1936 г. в Глазгоу, Шотландия. От години живее и твори във Франция, където първата му книга „С пълна искреност се появи през 1964 г. Поетът не се грижи за изкуството, а за реалността - заявява Уайт още в началото на своето появяване, И наистина писането при него е момент от живеенето, няма разлика между мисъл и форма, налице е само тяхното изразяване. Затова понякога стихотворенията му изглеждат непретенциозни, но тяхната невинност е рядко стимулираща. Може би това е един нов момент в поезията, където естетиката и логиката отстъпват на дълбочината... Дълго време Кенет Уайт е изследвал културните и ментални състояния на Изтока и Запада, наблюденията си от безбройните си пътувания, знанията си от толкова престои в различни библиотеки по света и личния си житейски опит той е извел в една концепция за белия свят" - отвореното пространство на необусловеността. Според мнението на съвременната френска литературна критика това е найинтересното явление след привършилата вече психоза на модернизма. Кенет Уайт е издал освен „С пълна искреност": „Горещи сияния", „Диамантена земя“, „Отклонения“, „Хонг-Конг, сцени от един плуващ свят“, „Махамудра“, „Големият бряг" и „Фигурата от отвън", откъдето са взети поместените есета.

Дами и господа, не ще ви кажа нищо ново. Да се говори за поезия означава винаги да се говори за нещо много старо. Това вкаменено от старост нещо не позволява да бъде надминато и превъзмогнато и така ни отнема възможността за изненади и репризи. Любопитството, с ко ето постоянно се обгражда това старо нещо, е трудно обяснимо. Кой предоставя на това лю бопитство правото да задава въпроси и как тъй някой пък си присвоява правото да им отговаря? Ако се вдълбочим вв първопричината на тези въпроси, ще открием, че тя най-често е неяс на. Сред хората владее известно благоразположение към поезията, което има единствена цел да замаскира и надвие трайната досада и скритата неприязън. Който приказва за поезия и който слуша подобни речи, във всеки случай вече бяга от нея. Онова старо, твърдо като камък не що, което наричаме поезия, се понася трудно. Ала кой би си го признал? Обществото си е създа ло институции, чрез които да притъпи непоносимата му поезия, да я направи съизмерима със съществуващия порядък и по този начин да я обезвреди. Значителна част от т. нар. „секундарна литература" служи на тази цел. Разсъжденията върху поезията са далеч по-популярни от самата поезия. Цяла индустрия преживява от идеологическите остатъци на онова, което някога прие махме за образование; вторичното, обяснителното е за нея винаги по-удобно от първичното; коментарът достига по-висок тираж от самата творба; познаването на интерпретациите измест ва и заменя познаването на онова, което се интерпретира. Ако говорим за едно стихотворение, вместо за поезията изобщо, ние съвсем не се изба вяме от съмнителността на всички помощни разсъждения, но все пак я включваме в сметката, съобразяваме се с нея, признаваме я. Самата поезия, вкаменена и твърда от старост, никога не е актуална. Ала не и стихотворението! Крехко, извънредно неустойчиво, изненадващо или пък незначително - няма по-тленно нещо на този свят. Всеки ден може да се окаже за него после ден. Само в своята новост, в своя status nascendi то съществува несъмнено; за неговото бъдеще, за шансовете му да заживее не може да се каже нищо сигурно. Ето защо предлагам да насочите любопитството си не към „поезията", не дори към „стихотворението", а към възникването на едно стихотворение. Да се пише върху възникването на едно стихотворение и да се напише стихотворение безспорно са две твърде различни неща; дотолкова различни, че дори бихме могли да се запи таме дали едното не изключва другото. Има разлика между това, как се създава едно нещо и какво представлява то - тази разлика е особено крещяща, когато става дума за някое стихот ворение. Едно явление съвсем не се обяснява, като се опише неговият генезис. Това би било ис торическа заблуда. Мога да си представя слушател, който е направил по-далечни изводи от те зи разсъждения и си казва: „Как възниква едно стихотворение, мен, читателя, изобщо не ме интересува; и то толкова по-малко, колкото по-хубаво е стихотворението. Творбата, която чета, ехубава именно с това, че е превъзмогнала своето възникване, освободила се е от яйчната си черупка.

Той намира, че всеки обект, който остане неопроверган, е положен ipso facto като абсолютна реалност. И нещото, което сме помислили, не може да бъде опровергано от друго, освен ако не започне спор чрез изказване на нещо недопустимо за първото. Ако това е действителното положение, то разумът просто трябва да направи своя избор, какво да поддържа. Всички пропозиции, независимо от това, дали те са атрибутивни или екзистенциални, са правомерни чрез самия факт на възприемането им, освен ако те не се сблъскат сс други пропозиции, на които сме повярвали в същото това време, като сме потвърдили, че техните термини са еднакви с термивите на другите пропозиции. Цялата разлика между реално и нереално, цялата психология на вярата, на неверието и съмнението е винаги според Уилям Джеймс основана на два мисловни факта: първо, че не сме склонни да мислим различно за един и същ обект; и, второ, че когато сме постъпили така, ние можем да изберем към кой начин на мислене да се придържаме и кой да отхвърлим. По такъв начин произходът и първоизточникът на всяка реалност, от абсолютна или от практическа гледна точка, е субективен, сме ние. Следователно съществуват няколко, може би безкрайно много различни редици на реалността, всяка от които има свой отделен специфичен начин на съществуване. Уйлям Джеймс ги нарича „подвселени". Сред тях е светът на сетивата или физическите неща", така както ги възприема здравият смисъл, който е върховната реалност; светът на науката; светът на идеалните отношения; на „идолите на племето; свръхестествените светове, каквито например са светът на християнското небе и светът на ада; множеството светове на индивидуалното мнение и накрая световете на чистата лудост и приумицата, също безкрайно множество. Всеки обект, за който мислим, се отнася поне до един или друг от изброените или подобни на тях светове. Всеки свят, докато е обект на нашето внимание, е реален по собствен начин и всяко отношение към нашия разум въобще в отсъствието на противоречащо му по-силно отношение е достатъчно да направи обекта реален.

Поезията свързва с приятелски, неразривни връзки всички души, които я обичат. Ако и иначе в собствения си живот те да са устремени към най-различни цели, някой да презира на пълно това, което за другия е най-свето, да не се оценяват правилно и да не се разбират, да ос тават навеки чужди един на друг, в тази област въпреки всичко те са единни благодарение на една по-висша чудодейна сила и живеят в сговор и мир. Всяка муза търси и намира другата и всички реки на поезията се вливат заедно в общото голямо море. Разумът е само един и за всички той е еднакъв, ала както всеки човек притежава свой соб ствен характер и своя собствена любов, така и всеки носи у себе си своя собствена поезия. Той трябва да я запази и нека я запази, стига да е това, което е, стига у него да е имало нещо само битно, и никаква критика не може и не бива да му отнеме най-характерната същност, най-съкро вената сила, за да го пречисти и преобрази в един общ образ без духи смисъл, както се опитват да сторят глупците, които не знаят какво искат. Ала висшата наука за истинската критика трябва да поучи поета как да образова сам себе си, но преди всичко да го научи да разбира и всяка дру га самостоятелна проява на поезия в нейната класическа сила и пълнота, така че цветът и твор ческата стихия на чуждия дух да подхранва и оплодява собствената му фантазия. Духът, който познава оргиите на истинската муза, никога не ще достигне края на този път, нито може да си въобразява, че ще го достигне; защото никога не ще успее да утоли копне жа, който се поражда вечно все отново из многобройните удовлетворения. Неизмерим и неиз черпаем е светът на поезията, както богатството на животворната природа откъм растения, животни и порождения от всякакъв вид, образ и цвят. И най-проницателният не ще разбере лесно дори всички изкуствени творби или естествени произведения, които по форма и наимено вание са стихотворения. А какво са те в сравнение с лишената от форма и съзнание поезия, ко И ято се заражда в растението, сияе в светлината и се усмихва у детето, проблясва в цъфтящата младост и гори в гръдта на любещата жена? - Но тази поезия именно е първата, изначална та, без която положително не би съществувала поезия на словото. Да, всички ние, човеците, не притежаваме и няма вовеки да притежаваме друг обект и друга тема за цялата си дейност всичката си радост освен това единствено божествено стихотворение, от което и ние сме част и негов цвят - именно земята. Ние сме в състояние да доловим музиката на безкрайния музи кален механизъм, да разберем красотата на стихотворението, защото една частица от поета, една искра от творческия му дух живее у нас и тлее вечно с потайна сила дълбоко под пепелта на създадената от нас самите неразумност.

Има малцина писатели, достъпни всекиму на всяка възраст и във всяка епоха от живота - Омир, Шекспир, Гьоте, Балзак, Толстой - и други пък, които се разкриват в цялата си значимост едва по определено време. Към тях принадлежи Монтен. За да може човек истински да го оцени, не бива да е прекалено млад и да е без опит и разочарования. А свободното му и непогрешимо мислене ще бъде най-полезно на едно поколение, което е било подхвърлено от съдбата в някакъв катарактичен световен метеж, както например нашето. Само този, който трябва да изжи вее в собствената си потресена душа време, заплашващо живота на отделния човек с войни, насилия и тиранични идеологии, а през живота и най-скъпоценната субстанция, индивидуалната свобода, само той знае колко много смелост, почтеност и решителност са нужни, за да останеш верен на своето най-съкровено „аз" в такива времена на стадно безумие. Само той знае, че нищо не е по-трудно и по-проблематично на земята, отколкото да запазиш неопетнени духовната моралната си независимост посред масова катастрофа. Едва след като човек сам се е усьмнил иотчаял в разума, в достойнството на човечеството, е в състояние да прослави като подвиг, когато някой сам самин се е държал примерно и еустоял на световния хаос. Че човек е в състояние да оцени по достойнство Монтеновата мъдрост и величие едва коИ гато е насъбрал опит и вкусил изпитания, аз го изпитах върху себе си. Когато за първи път на двадесетгодишна възраст взех в ръка неговите „Essais", тази единствена книга, в която ни е оставил себе си в наследство, аз не знаех, честно казано, какво да правя с нея. Притежавах наистина достатъчно художествен усет за изкуство, за да открия с респект, че тук се изявява интересна личност, особено проницателен, далновиден, приветлив човек, а освен това и художник, умееш да придаде особен отпечатьк на всяко изречение и сентенция. Ала радостта ми остана антикварна, литературна радост - липсваше вътрешното възпламеняване на страстния възторг, искрата, свързваща душа с душа. Още самата тематика на „Essais" ми се струваше, че се е отклонила по крив път и в по-голямата си част невъзможна за възприемане от собствената ми душа. Какво ме засягаха мен, млад мъж от ХХ в., обширните ескурси на Sieur de Montaigne върху „Ceremonie de l'entrevuedes rois" или неговите „Considerations sur Cicero"? Колко школски и несъвременен ми се чинеше силно излинелият от времето френски език, който освен това беше изпълнен с латински цитати. Та даже и към неговата мека, уравновесена мъдрост не можах да установя никакво отношение. Тя беше твърде подранила за мен. Защото колко струваше мъдрото предупреждение на Монтен, че човек не бива да се старае амбициозно, че не бива да се вплита във външия свят прекалено страстно, Какво означаваше неговата укротяваща настойчивост за Уравновесеност и търпимост за една необуздана възраст, която не иска да остане без илюзии и не иска да бъде успокоявана, а желае само да бъде подкрепена несъзнателно в жизнения и стре меж? В същината на младежта е, че тя не желае да бъде поучавана в кротост и скепсис. Всяко съм нение се превръща в пречка за нея, защото тя се нуждае от вяра и идеали за освобождаване на вътрешната си ударна сила. Даже и най-радикалната, най-абсурдната химера, щом я възпламе нява, ще е за нея по-важна, отколкото най-възвишената мъдрост, която отслабва силата на волята й.

С „Полтава“ и „Борис Годунов" започва съвсем нова епоха в дейността на Пушкин като художник. Макар първата да излезе през 1829 г., а последната в 1831, това не пречи да ги смя таме почти за произведения-връстници, защото „Борис Годунов" бе написан много преди 1831 г. и прочутата сцена между Пимен и Самозванеца бе отпечатана в „Московский вестник" през 1828 г., кратката сцена между Курбски и Самозванеца в „Северные цветы" за 1828, излезли през 1827 г. По отношение на своята художественост „Полтава" се отнася към „Борис Годунов", както стремежът към постижението. Публиката прие „Полтава" по-хладно от пре дишните поеми на Пушкин; „Борис Годунов" бе приет съвсем хладно като доказателство пълния упадък на таланта, съвсем доскоро толкова голям, така много извършил, още така много обещаващ. И тогава, и сега „Борис Годунов" си имаше горещи поклонници; но както тогава, така и сега броят на тези поклонници бе твърде скромен, а броят на порицателите - грамаден. Кои от тях са прави, кои виновни? Едните и другите са еднакво прави и еднакво виновни, защото наистина в нито едно от дотогавашните си произведения Пушкин не бе достигал такава художествена висота и нито в едно не бе показал такива огромни недостатъци, както „Борис Годунов". Тази пиеса беше за него истинска битка за Ватерло, в която той разгъна цялата си широта и дълбочина своя гений и въпреки това претърпя истинско поражение. Трябва да отбележим B B преди всичко, че „Борис Годунов" на Пушкин съвсем не е драма, а по-скоро епична поема в разговорна форма. Действуващите лица, изобщо слабо очертани, говорят непрестанно и на места превъзходно; те обаче не живеят, не действуват. Чувате думи, често изпълнени с голяма поезия, но не виждате ни страсти, ни борба, ни действия. Това е един от първите и главни недостатъци на драмата на Пушкин; но за него поетът няма вина: причината се корени в руската история, от която поетът е заимствувал съдържанието на драмата си. Руската история до Петър Велики се отличава по това от историите на западноевропейските държави, че в нея преобладава чисто епичният, или по-точно квиетичният характер, докато в другите преобладава чисто драматичният характер. До Петър Велики в Русия се е развивало семейственото и родовото начало; но са отсъствували признаци за развитие на личното: а мо же ли да има драма без силно развитие на индивидуалностите и личностите? Какво е съдържа нието на Шекспировите драматични хроники? Борба на личности, които се стремят към власт и си я оспорват взаимно. Това се е срещало и у нас; целият феодален период не е друго, а оже сточена борба за великокняжески и феодални тронове; през периода на Московското царство виждаме редом трима претенденти от такъв характер; но все пак не можем да открием никакво драматично движение. През периода на феодализма един княз свалял друг и завладявал земи те му; сетне, победен от него, отново му отстъпвал владенията, след което повторно ги завладявал; самите владения обаче не претърпявали промени от това: менели се единствено лицата, а ходът и същността оставали непроменени, защото нито едно от новите лица не донасяло с идването си никаква нова идея, никакъв нов принцип. Оттук и обяснението защо народонасе лението на едно или друго княжество, на един или друг град, с еднакво усърдие се е сражавало иза стария княз против новия, и за новия против стария.