Монтен

Има малцина писатели, достъпни всекиму на всяка възраст и във всяка епоха от живота - Омир, Шекспир, Гьоте, Балзак, Толстой - и други пък, които се разкриват в цялата си значимост едва по определено време. Към тях принадлежи Монтен. За да може човек истински да го оцени, не бива да е прекалено млад и да е без опит и разочарования. А свободното му и непогрешимо мислене ще бъде най-полезно на едно поколение, което е било подхвърлено от съдбата в някакъв катарактичен световен метеж, както например нашето. Само този, който трябва да изжи вее в собствената си потресена душа време, заплашващо живота на отделния човек с войни, насилия и тиранични идеологии, а през живота и най-скъпоценната субстанция, индивидуалната свобода, само той знае колко много смелост, почтеност и решителност са нужни, за да останеш верен на своето най-съкровено „аз" в такива времена на стадно безумие. Само той знае, че нищо не е по-трудно и по-проблематично на земята, отколкото да запазиш неопетнени духовната моралната си независимост посред масова катастрофа. Едва след като човек сам се е усьмнил иотчаял в разума, в достойнството на човечеството, е в състояние да прослави като подвиг, когато някой сам самин се е държал примерно и еустоял на световния хаос. Че човек е в състояние да оцени по достойнство Монтеновата мъдрост и величие едва коИ гато е насъбрал опит и вкусил изпитания, аз го изпитах върху себе си. Когато за първи път на двадесетгодишна възраст взех в ръка неговите „Essais", тази единствена книга, в която ни е оставил себе си в наследство, аз не знаех, честно казано, какво да правя с нея. Притежавах наистина достатъчно художествен усет за изкуство, за да открия с респект, че тук се изявява интересна личност, особено проницателен, далновиден, приветлив човек, а освен това и художник, умееш да придаде особен отпечатьк на всяко изречение и сентенция. Ала радостта ми остана антикварна, литературна радост - липсваше вътрешното възпламеняване на страстния възторг, искрата, свързваща душа с душа. Още самата тематика на „Essais" ми се струваше, че се е отклонила по крив път и в по-голямата си част невъзможна за възприемане от собствената ми душа. Какво ме засягаха мен, млад мъж от ХХ в., обширните ескурси на Sieur de Montaigne върху „Ceremonie de l'entrevuedes rois" или неговите „Considerations sur Cicero"? Колко школски и несъвременен ми се чинеше силно излинелият от времето френски език, който освен това беше изпълнен с латински цитати. Та даже и към неговата мека, уравновесена мъдрост не можах да установя никакво отношение. Тя беше твърде подранила за мен. Защото колко струваше мъдрото предупреждение на Монтен, че човек не бива да се старае амбициозно, че не бива да се вплита във външия свят прекалено страстно, Какво означаваше неговата укротяваща настойчивост за Уравновесеност и търпимост за една необуздана възраст, която не иска да остане без илюзии и не иска да бъде успокоявана, а желае само да бъде подкрепена несъзнателно в жизнения и стре меж? В същината на младежта е, че тя не желае да бъде поучавана в кротост и скепсис. Всяко съм нение се превръща в пречка за нея, защото тя се нуждае от вяра и идеали за освобождаване на вътрешната си ударна сила. Даже и най-радикалната, най-абсурдната химера, щом я възпламе нява, ще е за нея по-важна, отколкото най-възвишената мъдрост, която отслабва силата на волята й.