Книжка-8

1983, Книжка 8 - Съдържание

Той е един от малцината наши писатели, които са ни оставили изключително ценни наблюдения в тази област. И не е правил това преднамерено, а в хода на създаването на основните си творби като „Записки по българските въстания", „Четите в България", биографиите на В. Левски и Хр. Ботев. В тях той е внасял черта след черта от националната характерология на българина, като се е стремял B да опише както слънчевите, така и сенчестите страни. Самият 3. Стоянов изминава кратък, но изпълнен с огромни скокове развитието си живот - медвенският овчар става председател на Народното съб рание; от равна Добруджа той стига до бреговете на Сена, за да умре там при неизяснени и досега обстоятелства; неграмотният почитател на „Наустницата" и „Камък падна от небето" се издига до класик на българската литература. Такова „ускорено развитие" познават малко творчески личности у нас. Самата епоха, времето като че ли, са тласкали писателя нагоре и нагоре - докато стигне върховете на националната ни литература. Ум любопитен и любознателен, 3. Стоянов не се уморява да си задава въпроси и да им отговаря, да наблюдава и запаметява видяното и преживяното, за да го възпроизведе после не само художествено убедително, но и емоционално обагрено. Неслучайно Ал. Балабанов се бе провикнал: „А бе тоя Захари Стоянов бил много голям бе, страшно голям!" Неговият „живот след смъртта" се превърна в най-голям триумф. Отричан, непризнаван приживе, той намери своите читатели и почитатели в едно по-късно време, когато интересът към националната ни съдба, към родното, бе започнал да става все по-голям. Обикновено, когато става въпрос за интереса и наблюденията на 3. Стоянов върху националната характерология на българина, изследователите разглеждат най-вече неговите неповторими „Записки по българските въстания". От тях те извличат своите изводи за автора им като вещ познавач на народния живот. Този интерес е безспорен, защото ние нямаме друга книга освен „Под игото“, която заслужава да бъде наречена „енциклопедия на българския живот в навечерието на Освобождението". Освен това „Записките..." повече са били съсредоточие на литературоведчески спорове и разговори, а по-рядко - обект на вни мание от страна на народопсихолози и народоведи.

През Възраждането унаследеният художествен опит, унаследените поетиче ски художествени традиции превръщат поетическото слово в подходящо средст во за приобщаване на широки читателски слоеве към новата българска литература. Възрожденският културен и обществен деец съзнава, че е необходима умела пропаганда и точна, ясна оценка за всяка поетическа книга, за всяка хубава поетическа творба. В българското общество не са установени литературният вкус и общественото мнение по въпросите на поезията (а и на цялата литература). Поради това литературната критика придобива огромно значение за ориентирането и възпитаването на читателската публика. Възрожденската литературна критика изпълнява няколко функции в своята насоченост към читателя - информационна, препоръчителна, разяснителна и оценяваща. Информацията и пре поръките за поетически книги най-често предхождат възприемането на поетическия текст (в периодиката се съобщава за подготвена за печат или за излязла от печат книга със стихове - на Кр. Пишурка, А. Франгя, П. Иванов, Ст. Михайловски, Ив. Вазов и др.). Но книги със стихове излизат рядко. Възрожденските читатели се запознават с творчеството на българските поети главно чрез пе риодичния печат, където постоянно се публикуват стихове и песни. И за да се Ориентират в сложния свят на поезията, читателите се нуждаят от компетентната помощ на литературния критик. В отговор на тези читателски нужди възрожденската литературна критика поема важното обществено задължение да разяснява на читателя качествата на предлаганите чрез печата поетически произведения, да го съпровожда и ръководи при тяхното усвояване или да го предупреди за литературната нищожност на стиховете на един или друг поет. Като мотивира своите оценки за отделните изяви на българските поети и стихотворци, литературната критика влияе върху формирането на естетическото, нравственото и идеологическото съзнание на читателя, влияе и върху литературния вкус на обществото. Между многото функции в оценъчната дейност на критиката особено вни мание заслужава фактът, че тя „ориентира читателя в съвременния литературен процес и осигурява предварителен рецепционен принцип към произведението, определя „равнището на рецепционно очакване“, което влияе върху цялата палитра на художественото възприятие". За възприемане на стихове е необходима по-висока читателска култура, задължително е читателят да притежава известен литературен опит.

Естетическата разнородност на литературния живот от 20-те години е есте ствена предпоставка за възникването на творчески и на критически пристрастия, които изненадват и днес със своята противоречивост. Те често предизвикват открити полемики, в основата на които странно се смесват художествени възгледи и междуличностни отношения. Това поражда впечатлението за известна несъстоя телност на литературните оценки на участвуващите в „, малките“ и като че ли не дотам значими полемики от средата на 20-те години. Само че не трябва да се за бравя следното - в тези полемики, които се превръщат понякога в остри нападки, участвуват личности като проф. Константин Гълъбов, младият тогава литературен критик Георги Цанев, главният редактор на сп. „Златорог" Владимир Василев, поетите Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Людмил Стоянов... Не е трудно да се предположи, че когато те приемат или не приемат даден автор, конкретно художествено явление или тенденция, заедно с частния си възглед за литературата и действителността те изразяват и позицията на един опре делен творчески кръг, на една или друга мирогледна тенденция, независимо дали тя е приела формата на класова идеология. Привидно тези литературни явления и нрави като че ли са загубили своето значение за днешния съвременник. И дори за литературния историк те имат повече доизясняваща функция. Само че тази привидна дезактуалност и вторична значимост съдържа атмосферата на лутанията и на истините на онова литературно десетилетие, в което ще съзреят перспективните и неперспективните насоки в литературата ни от 30-те и 40-те години. B В сложния обществено-културен контекст след войните (1912-1919) се оформя едно ново направление в изобразителното изкуство и в литературата - „родно изкуство". Предпоставките за неговото възникване са в социалните и културните тежнения сред българската интелигенция през този период, в който политическите събития очертават тревожната крива на националната и на социалната нестабилност. Творците насочват вниманието си „към живота, към народа, към действителността". В тази обобщена и вярна формулировка на проф. Р. Ликова, изградена главно върху влиянието на Септемврийското въстание от 1923 г., може да се внесе едно малко пояснение, което ще ни отведе до културологическите и естетическите възгледи, пропагандирани и защищавани от представителите на литературния кръг „Стрелец“.

Чеховото творчество е явление не само в руската, но и в световната литература. През целия си живот писателят утвърждава красотата в човешките отноше ния, справедливостта и честността. Развенчаването устоите на буржоазния строй в разказите на Чехов е в най-тясна връзка с утвърждаващия му патос, с вярата у обикновените трудови хора. С изумителното си художествено майсторство руският класик превръща късия хумористичен разказ в шедьовър на белетристиката. Голямото тематично разнообразие на цялото му творчество, задълбоченият психологизъм, съчетан с лаконизъм и обективност в авторовото присъствие, създават Чеховата неповторимост. Трагично, комично и драматично се обединяват разказите на големия писател, за да се изгради по този начин типичната Чехова атмосфера. B Онова, с което Чехов остава трайно в съзнанието на своите съвременници като творец и човек, е неговата стройна, последователна естетическа програма, абсолютното покритие на жизнена и творческа позиция. Любовта към хората, борбата с лицемерието и еснафството в името на доброто и красотата, защитата на обикновения човек, са онези черти от нравствената програма на писателя, които намират отражение и в неговите разкази. Не е възможно да се четат произведенията на Чехов, без да ни завладее любовта му към хората и омразата към всичко, което унижава тяхното достойнство. С тези свои качества творчеството на руския класик въздействува върху много писатели. Чеховите произведения бързо намират радушен прием и в нашата страна. Една от причините за този факт трябва да се търси в сходните условия на живот у нас и в Русия. В този смисъл проблемите, които разработва Антон Павлович в своите разкази, са много актуални в България. Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин и други големи писатели подчертават, че са се учили от майсторството на руския класик. В същност едва ли има творец, пишеш разкази, който да не се намира под въздействието на Чехов, защото неговите произведения са еталон. Ранният Емилиян Станев също не прави изключение в това отношение. Но когато говорим за литературни взаимоотношения, нужно е преди всичко да се открият типологическите закономерности в развитието и в проблематиката. Най-съществено е не прякото заимствуване, а близостта в мирогледа на двамата писатели, в тяхната естетика и в подхода им към проблемите на действителността. Неслучайно в статията си ние употребяваме термина въздействие, а не влия ние, тъй като считаме, че влиянието предполага не само типологична близост на произведенията, а и контактност, каквато не съществува между Емилиян Станев и Чехов.

Героичното и възвишеното в днешния ни живот, духовният и трудов подвиг на отделния човек и на целия български народ, борбата за възтържествуване на принципите на свободата, социалистическия хуманизъм и мира, стремежът на хората към красотата, истината и правдата, отрицанието на всичко, което спъва нашия възход към нравствено усъвършенствуване, изграждането на чертите на една нова душевност - това са само някои от темите и проблемите, които стоят центъра на творческите интереси на съвременните български поети. Цялата история на нашата поезия доказва неоспоримо, че основната линия в нея е била винаги линията на демократично и реалистично развитие. Достатъчно е да припомним само имената на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров... B И След освобождението на България от фашизма у нас се създадоха условия за истински разцвет на литературата и изкуството, в т. ч. и на поезията. Най-добрите най-талантливите български поети, вдъхновени от социалистическото строителство и от героичното минало на нашия народ, както и от борческите завети, оставени им от техните велики предшественици, написаха творби, в които сполучливо отразиха новото в душевността на българина. Поетите от старото поколение (Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Ламар, Младен Исаев, Христо Радевски, Никола Ланков, Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев и др.) създадоха стихове, в които се чувствува пролетното обновление на родината, сочат се радостните перспективи на нейното днешно и утрешно развитие... В най-доброто, което излезе изпод перото на българските поети особено през последните години, те с успех се домогнаха до нови страни и нови измерения в своето творчество, отбелязаха някои значителни постижения в отразяването на социалистическата ни действителност, издигнаха българската поезия на по-висок етап в нейното непрекъснато възходящо развитие. В много от своите творби те доловиха и пресъздадоха образа на новия човек, чийто всекидневен трудов подвиг крие в себе си своеобразната романтика и героика на нашето време. До по-широки и мащабни обобщения, до по-дълбоки и съдържателни мисли, до по-близки и трайни съприкосновения с нашата съвременност се домогнаха поетите Веселин Ханчев („Лирика"), Валери Петров („В меката есен"), Пеньо Пенев („Дни на проверка"), Владимир Башев („Ателие“), Павел Матев (, Чайките почиват на вълните“, „Неоскърбени светове"), Димитър Методиев („За вре мето и за себе си“, „Великото преселение"), Божидар Божилов, Георги Джагаров, Блага Димитрова, Владимир Голев, Лиляна Стефанова, Иван Давидков, Лю бомир Левчев, Слав Хр. Караславов, Евтим Евтимов... Духът и съдържанието на нашата съвременност са уловени и претворени от тези и много други талантли53 B ви поети с чувство на гордост от постиженията на родината, с проникновение и топлота, понякога в подчертано интимен план, с обич и преклонение пред образа на трудовия човек, заел централно място в много от лиричните им творби. последните години българските поети показват подчертан стремеж да се освободят от досадната плакатност и декларативност, от лозунгово-агитационната показност и преднамереност - слабости, които дълго и упорито подяждаха уси лията на не един поет за самостойна и оригинална творческа изява.

С утвърждаването на християнството като държавна религия в Римската империя през IV в. и с разпространението на християнския мироглед по цялата средиземноморска ойкумена се набелязва процесът на преориентиране на всички сфери на късноантичната духовна култура по пътя на новата идеология. Естестве но той обхваща и областите на естетическото съзнание, на художествената практика и на теорията на изкуството. В настоящата статия бих искал да се спра върху някои тенденции, зародили се у главните теоретици на новата култура - църковните от и от IV-V в. в тяхното разбиране за изкуството и литературата. По-нататъшното развитие на тези тенденции довежда до възникването на своеобразната средновековна теория на изкуствата. В нейната основа до голяма степен влизат късноантичните представи за изкуствата, осмислени в светлината на християнския мироглед. Следва да се припомни, че античността, а след нея и средните векове придават на термина изкуство (tezvn, ars) съществено различно значение от това, което се възприема в наше време. В същност всички области от духовната и предметнопрактическата дейност на човека през късноантичния период се нарича artes. През античността се набелязва и разделянето на изкуствата на свободни (artes liberaies) и служебни (artes vulgares). Към последните се отнасят изкуствата, изискващи физически усилия, към първите - чисто духовните. През II в. от н. е. Гален счита за високи изкуства риториката, диалектиката, геометрията, аритметиката, астрономията, граматиката и музиката като теоретична дисциплина на математическия цикъл. Към служебните изкуства се отнасят всички занаяти. Живописта, скулптурата и архитектурата автоматично попадат в низшия разряд, макар още Гален да счита, че изобразителните изкуства могат да бъдат отнесени и към свободните изкуства. "1 Служебните изкуства се разглеждат като имащи ути литарно предназначение, а свободните - като служещи за удоволствие. През V в. в енциклопедичния трактат „За брака на Филология и Меркурий" на картагенеца Марциан Капела се привежда система на седемте свободни изкуства, коя то, усъвършенствувана от Боеций и Касиодор, става традиционна за средните векове. Свободните изкуства се подразделят на „тривий", включващи граматика, риторика, диалектика, и „квадривий", състоящ се от музика, аритметика, геометрия и астрономия. Към служебните или „механичните“ (artes mechanicae) през този период отнасят музиката като изпълнителско изкуство, живописта, скулптурата, архитектурата и различните занаяти.

Периодът от 1848 до 1868 г. отбелязва за Австрия време на стагнация в политическо и културно отношение. Реформите, проведени в началото на управле нието на Франц Йосиф, ограничаващи абсолютизма и проправили път на капи талистическите отношения, не отслабват, а, напротив, усилват гнета над зависи мите от Австрия народи, както и властта на монархично-бюрократичната система на управление. Рязко изострящите се след 1849 г. национални и социални противоречия предизвикват известно раздвижване в австрийското общество. Въпреки настъпилата реакция революционните борби на дребната буржоазия и на пролетариата, на потиснатите народи от мултинационалната „Дунавска монархия", отзвукът от демократичните идеи от Германия, Италия, Франция не може да не внесат промени в съзнанието на тогавашните хора. На тази сложна обстановка изкуството реагира с постепенно изживяване на романтическия мироглед, изминавайки продължителен период на идейна криза, завършила с постепенното утвърждаване на реалистичните тенденции. Най-чувст вителна към настъпващите обществени промени се оказва литературата, подготвяща закономерно реалистичния прелом и в театъра. Във всеки случай движе нието на драмата (и в частност - на театъра) към реализма бива затруднено от ред обстоятелства през IV период от нейното развитие и затова романтическите традиции в нея се запазват сравнително до късно в различна степен и проявления. (Сходен процес може да се проследи и в сценичната практика.) Театралната политика на управляващите кръгове довежда до пълно институционализиране на театралния живот. Затормозеното разгръщане на реалистичните насоки в театъра отговаря напълно на техните интереси от възпрепятствуване проникването опозиционен или свободолюбив дух на сцената и затова те полагат нарочни уси лия да подчинят всяка театрална проява на официалната „охранническа" идео- логия. на В спъването на социално-критичните тенденции от цензурата трябва да търсим основната причина за разцвета на жанровете на буржоазната мелодрама, на историческата пиеса и на битовата комедия. Така австрийската национална драматургия бива отхвърлена с десетилетия назад във времето, вместо да продъл жи прогресивно-демократичните настроения от драмите на Раймунд, Нестрой и Грилпарцер. При тези условия на пълна откъснатост на театралната култура от съвременния живот обновлението на театъра се превръща в обективна необходимост. Неговото реформиране в края на IV период се осъществява в три направления: в областта на репертоара, в плана на актьорската психотехника и сценичната 92 практика и в сферата на националната драматургия. Х. Лаубе успява да наложи на управата на Бургтеатер Шекспир, Лесинг, Гьоте, Корней, но също и буржоаз- ните („добре скроени") пиеси на Сарду, Скриб и Дюма-син. Навлизането на све товната драматургична класика в репертоара на виенските театри и особено на „крепостта на консервативния вкус - Бургтеатер - допринася за израства- нето на цяла плеяда бележити актьори, които полагат основите на по-сетнешната прочута реалистична актьорска школа на Бургтеатер. Обогатяването на съвре менната драматургична техника с опита на Ибсен, Хауптман, Тургенев и Тол- стой, чиито пиеси също така проникват на негова сцена, изиграват съществена роля в развитието на австрийската драма от критическия реализъм и романтизма през натурализма по пътя към психологическия реализъм. Значителен принос при извършването на този преход има писателят и дра матургът Артур Шницлер.

Има малцина писатели, достъпни всекиму на всяка възраст и във всяка епоха от живота - Омир, Шекспир, Гьоте, Балзак, Толстой - и други пък, които се разкриват в цялата си значимост едва по определено време. Към тях принадлежи Монтен. За да може човек истински да го оцени, не бива да е прекалено млад и да е без опит и разочарования. А свободното му и непогрешимо мислене ще бъде най-полезно на едно поколение, което е било подхвърлено от съдбата в някакъв катарактичен световен метеж, както например нашето. Само този, който трябва да изжи вее в собствената си потресена душа време, заплашващо живота на отделния човек с войни, насилия и тиранични идеологии, а през живота и най-скъпоценната субстанция, индивидуалната свобода, само той знае колко много смелост, почтеност и решителност са нужни, за да останеш верен на своето най-съкровено „аз" в такива времена на стадно безумие. Само той знае, че нищо не е по-трудно и по-проблематично на земята, отколкото да запазиш неопетнени духовната моралната си независимост посред масова катастрофа. Едва след като човек сам се е усьмнил иотчаял в разума, в достойнството на човечеството, е в състояние да прослави като подвиг, когато някой сам самин се е държал примерно и еустоял на световния хаос. Че човек е в състояние да оцени по достойнство Монтеновата мъдрост и величие едва коИ гато е насъбрал опит и вкусил изпитания, аз го изпитах върху себе си. Когато за първи път на двадесетгодишна възраст взех в ръка неговите „Essais", тази единствена книга, в която ни е оставил себе си в наследство, аз не знаех, честно казано, какво да правя с нея. Притежавах наистина достатъчно художествен усет за изкуство, за да открия с респект, че тук се изявява интересна личност, особено проницателен, далновиден, приветлив човек, а освен това и художник, умееш да придаде особен отпечатьк на всяко изречение и сентенция. Ала радостта ми остана антикварна, литературна радост - липсваше вътрешното възпламеняване на страстния възторг, искрата, свързваща душа с душа. Още самата тематика на „Essais" ми се струваше, че се е отклонила по крив път и в по-голямата си част невъзможна за възприемане от собствената ми душа. Какво ме засягаха мен, млад мъж от ХХ в., обширните ескурси на Sieur de Montaigne върху „Ceremonie de l'entrevuedes rois" или неговите „Considerations sur Cicero"? Колко школски и несъвременен ми се чинеше силно излинелият от времето френски език, който освен това беше изпълнен с латински цитати. Та даже и към неговата мека, уравновесена мъдрост не можах да установя никакво отношение. Тя беше твърде подранила за мен. Защото колко струваше мъдрото предупреждение на Монтен, че човек не бива да се старае амбициозно, че не бива да се вплита във външия свят прекалено страстно, Какво означаваше неговата укротяваща настойчивост за Уравновесеност и търпимост за една необуздана възраст, която не иска да остане без илюзии и не иска да бъде успокоявана, а желае само да бъде подкрепена несъзнателно в жизнения и стре меж? В същината на младежта е, че тя не желае да бъде поучавана в кротост и скепсис. Всяко съм нение се превръща в пречка за нея, защото тя се нуждае от вяра и идеали за освобождаване на вътрешната си ударна сила. Даже и най-радикалната, най-абсурдната химера, щом я възпламе нява, ще е за нея по-важна, отколкото най-възвишената мъдрост, която отслабва силата на волята й.

С Андрей Германов се сприятелихме още в университета. Той следваше руска, а аз българ ска филология, но се срещахме почти всеки ден. Той беше с един курс по-голям от мене, но после се изравнихме, защото той остана да учи още една година (т. нар. „научен профил"), а аз гледах да се махам по-скоро и си продължих четиригодишния „педагогически профил“. Така че завършихме едновременно през 1955 г. (Обстоятелството, че е учил пет години и е завършил „научен" профил, не го предпази от разпределение като учител в дългополската гимназия.) Най-често се срещахме в нашумелия литературен кръжок „Васил Воденичарски“, който водеше кипящ живот. Там се събираха всички пишещи студенти, идваха завършили филолози, придобили известност на поети. Обсъждаха се винаги конкретни стихове или разказ, изказванията биваха безпощадни, лицемерието не беше още дошло на мода, общотеоретическите излияния не бяха по вкуса ни. Ако все пак някой пуснеше словесна мъгла и се зарееше в общи приказки, всеки един от присъствуващите имаше правото да го прекъсне, да му отнеме думата. Не съм запомнил Андрей да е вземал участие в тези словесни баталии, които после дълго се коментираха. Той беше свито, стеснително момче, стоеше кротко и тихо на мястото си, попиваше всичко с изпитателния си поглед и нещо все си записваше, записваше... Насъбраното предпочиташе да излее в коментарии из улиците до среднощ или в междучасията на следния ден, при бегла среща из коридорите. Тогава все още той не се осмеляваше да показва свои стихове и тази му стеснителност се отрази, на характера му и по-нататьк. Дори по едно време бе толкова свит и незабележим сред всеобщата атмосфера на маниакалност в кръжока, че можеше да остави впечатление за принизено самочувствие. Тогава не знаехме подробности от биографията му, само се досещахме, че произлиза от многочленно семейство. Не знаехме, че е извървял пеша разстоянието от родното си село Яворово до Дългопол, бос, сандалите носел в ръка да не се изтриват. Там се записал в гимназията и получил правото да се храни безплатно в стола. Макар да беше завършил гимназия като отличник по успех и с добра политическа атестация (за участие в младежкото движение), той беше донесъл в София своята неприспособимост, затвореност, сдържаност и скромност - неща, съвсем противоположни на първите герои на миграцията. И още - една скрита тьга по родното село и родния край, която сигурно нощем изливаше в стихове. Наблюдавах го и в Кабинета на младия писател - той някак бавно и нерешително набираше висина. И там той не умееше да привлече вниманието, да прошуми около себе си, да си организира разговори и клюки около някоя своя творческа или нетворческа проява, както правеха други, далеч по-невзрачни като автори, но имената им вече ходеха от уста на уста. Израст ването на таланта става по неведоми пътища, но ако за каляването му допринасят преодолените препятствия, то Андрей Германов може да се смята сред щастливците“, които постоянно трябваше да се преборват с обстоятелствата. Само че други умееха да изливат в стих сполетелите ги беди и премеждия и така минаваха за герои, защото са ги превъзмогнали и са оцелели. А Андрей приемаше всичко у себе си и го задържаше - една негова привичка, от която не можа да се освободи и до края на живота си.

Това са десет документа, съхранени в основния архив на националната къща-музей, П.К. Яворов" в София - шест писма и четири пощенски карти, адресирани до Радка Бонева - близка та приятелка на Лора и нейна кума при венчавката и с Яворов, състояла се на 19. ІХ. 1912 г. в малката подуенска черква. Деветте са писани през същата година, а последното -вероятно в началото на следващата 1913 г. От няколко години се забелязва едно засилване на интереса към Лора. Публикуваха се редица неизвестни епистоларни документи, като нейни писма до майка й и нейни близки. Пуб ликуваха се статии за нейното участие в подготовката на Яворовата чета в навечерието на Балканската война, достъпа и до секретни документи, свързани с тази подготовка. 2 Предстои и второ публикуване на писмата й до Яворов. 3 Тази кореспонденция, която се съхранява в музей „П. К. Яворов", разкрива състоянието на Лора по време на пребиваването и в Париж през 1912 г. Тя допълва образа й, разкрил се пред нас от всичко публикувано и написано за нея досега. Съ държанието на тези десет епистоларни документа, без да има особена емоционална и художестве на стойност, заключва веригата, доизгражда малко или повече образа на тази жена, толкова труден и мъчен за проникване в него. Но когато човек се добере до макар и малка част от неговата същност, трудно след това ежедневието го изтиква към някое ъгълче от съзнанието. 1 Ст. Памуков. Едно неизвестно писмо на Лора за Яворов. - Тракия, бр. 6, 1974; Неизвестни писма на Лора. - Отечествен глас, броевете от 2, 4 и 16 декем. 1981; Неизвестни писма на Лора. - Литературен фронт, бр. 49, 3 декем. 1981; Сто неизвестни писма. Пловдив, 1981. 97 с. 2 3 л. Хлебарова. Лора - малко позната. - Жената днес, 1979, кн. 5, с. 20; 3 л. Хлебарова. Дейността на П. К. Яворов през Балканската война. -Пламък, 1983 кн. 2, с. 162. 3 Г. Найденова-Стоилова. Лора до Яворов. С., 1935; Лора до Яворов. - На- родна култура, бр. 31, 32, 33, 34, 35, 36, 1981. 146 От редовете на тези шест писма и четири пощенски карти, написани с праволинейния ситен почерк на Лора, блика загрижеността и тъгата на майката за малкото и момченце, голямото же лание да го има при себе си в Париж - град, който тя много не обича, където „бавно минува времето" въпреки нейните занимания с музика и живопис... Известно е, че на 29 февруари 1912 г. Лора заминава за Париж за времето, докато се гледа делото по развода и с д-р Иван Дренков. То приключва към началото на месец юни по нейна вина, като съдът й налага двегодишно безбрачие. Синът и Петко е на 3 години. В Париж Лора е самотна и тъжна, изпълнена от нерадостни мисли. Затова тя би се радвала на една силна физическа болка, която „да поотвлече мислите и от нерадостни теми". Загриже на от липсата на всякаква информация за хода на бракоразводното дело, Лора се страхува да не би то да продължи години. „Много черно и тежко" е на душата й. Затова тя моли приятелката си да и дойде на гости, като вземе и малкия Петко със себе си. Ако детето не бъде пуснато, Лора твърдо заявява, че ще се върне в София преди делото да е приключило. Тежки проблеми са се изпречили пред нея: намирането на самостоятелна квартира в София (ясно личи решението да се отдели от майка си); вземането на официален документ от френския пансион, което ще й поз воли да учителствува (за да стане материално независима от близките си). Тези две свои решения Лора пази в тайна от тях, страхувайки се от евентуална „буря в къщи.

В рецензираната книжка привлича вни манието изследването на Хайко Юкер „Един добър датски европеец. Георг Брандес и Фридрих Ницше". Авторът изхожда от идеята, че към значителните постижения на Брандес в областта на литературната история и критика спада без съмнение откритието и пропагандирането на непознатия дотогава немски философ и поет Фридрих Ницше. В статията той си поставя за цел да проучи отношенията между двамата и да изясни последиците от това общуване за датския литературенисторик. Георг Брандес е роден две години преди Ницше, но го надживява с цели двадесет и седем години Популярността му в Герма ния е била значителна - за това говори, че годир смъртта му там излизат повече от четиридесет възпоменателни статии. През целия си живот Брандес е бил обект на въз хищение, но и на упреци. Наченките на това отношение трябва да се търсят в капиталната шесттомна творба на Брандес „Главните те чения на литературата на XIX в.", чиито отделни томове са достигнали в немски превод до десет издания през 20-те години на нашия век. В Германия наострят уши не само поради факта, че в прочутата си встъпителна лекция от 1871 г. просветителят Брандес защищава правото на свободните изслед вания и на свободната мисъл като най-висша научна цел; по-важно се оказва това, че той поставя следното програмно изискване: . Дали една литература ежива в наши дни, проличава по това, че тя поставя проблеми за обсъж дане. Следствието от подобно изискване е било ясно: то означава отвръщане от постическия реализъм (обозначен в датското литературознание като „романтизъм") и насочване към една обърната към съвременността, социалнокритична литература. Напри мер Бьорнстерне Бьорисон и Хенрик Ибсен дължат много на Брандес в това отношение, отбелязва авторът. Датският литературен историк е бил личност от европейски мащаб, затова не е чудно, че още непопулярният тогава Фридрих Ницше му е пращал свои творби за мне ние. В автобиографията си Брандес записва, че първото съчинение на Ницше, с което се е запознал, е „Ненавременни размишления" - 152 книга, събудила впрочем всеобщ интерес. От своя страна Ницше следи отблизо творчеството на Брандес и през 1883 г. пише на издателя си Е. Шмайцнер: „Искам да насоча вниманието Ви към господин Брандес, историка на културата, който понастоящем пре бивава в Берлин. Той е най-остроумният измежду всички днешни датчани. Узнавам и това, че се занимава задълбочено с мене." Ницше изпраща на Брандес и книгите си „Отвъд добро и зло“ и „Към генеалогията на морала". В писмо от 1887 г. Брандес му отвръща: „За мене е чест да бъда известен за Вас, и то известен по такъв начин, че сте решили да ме спечелите за свой читател." В същото писмо обаче Брандес признава, че не разбира всичко от книгите на Ницше. „Вашето презрение към морала на състраДанието ми е все тъй непонятно" - пише той. Заедно с това писмото съдържа опре деление за творчеството на Ницше, което впоследствие предизвиква такова голямо впе чатление - аристократичен радикализъм". В отговор Ницше отбелязва: „Изразът „аристократичен радикализъм" с много добър. Това, с Ваше разрешение, е най-умната фраза, която досега съм чел за себе си." И донякъде в отплата Ницше нарича Брандес, един добър европеец" - фраза, свързана с представата за културната мисия на „свободните, твърде свободните духове“, истинските „наследници на Европа".

За национална култура, която цени своите корени, необходимостта от издаването на ли тературното и наследство произтича естестве но от самата й същност, защото без връзката с традицията тя не би могла да се изгражда успешно. Ето защо искам да приветствувам инициативата на издателство „Наука и изкуство" да издаде в няколко тома най-доброто от българската литературна критика от зараждането и до 9. ІХ. 1944 г., представено от проф. Георги Марков. В ръцете на читателите е вече първият том, който обхваща литературнокритическото наследство от периода на Възраждането. Наред с извънредно полезната поредица „Българска възрожденска книжнина" на издателство „Български писател", с ценната антология на П. Динеков Възрожденски страници", с „Българската драматургия до Освобождението" на П. Пенев томът „Българска възрожденска критика" се нарежда сред най-сериозните усилия по-ново време за по-цялостно текстово представяне на възрожденската ни литература. B Изхождайки от вярното становище, че ,, не е възможно да се разкрие задълбочено и обективно една национална художествена литература, ако не се познава и нейната критика", Г. Марков си поставя задача да представи (както в този том, така и в следващите) бъл гарската литературна критика не в избрани страници, а с всичко онова, което има място в историческото и развитие, играло еопределена роля, изявило е определени идейно-естетически тенденции, утвърдило е една личност. Тази нелека задача налага на съставителя редица условия, формулирани от самия него като принципи на цялостното издание: включ ване на критически статии не само от първостепенните писатели, но и от онези, които са играли в своето време активна роля в литературния живот и са оставили неща с трайна литературна стойност; включване и на критически материали, изразяващи различни идейни и естетически позиции и очертаващи по този начин автентична картина на литературния живот; критическа преценка на предста вената литература във встъпителните студии към отделните томове, както и подробен научен коментар към всеки включен в изда нието материал. По този начин поредицата 156 придобива не само антологичен, но и доку ментален, научноизследователски характер. Спецификата на възрожденския литературен процес - с неговата ускореност, с аномалиите в изграждането на художественото съзнание, със синкретичността на някои жанрове, с известната стихийност на осъще ствяването на чуждите влияния и т. н. е наложила и някои отклонения от формулираните в първия том общи принципи на цялото издание. Основната трудност произтича оче видно от често срещащата се неизбистреност на самата форма на литературната критика, от невъзможността понякога да се отдели тя от публицистиката. Изхождайки от верния критерий, че изборът трябва да падне върху онова, което има отношение към литературата като художествено явление, като специфичен дял от книжнината", Г. Марков прибягва до два начина за представяне на възрожденската литературна критика: включване в основния блок от литературнокритически текстове и използуване в повече или по-малко пълен вид в бележките. В основния блок освен цялостни литературнокритически статии в точния смисъл на думата са включени и завършени откъси от книги (т. нар. ръководства по словесност). В бележките, имаши често характер на задълбочен научен коментар, са поместени както по-дребни отзиви, така и пасажи от статии с по-общ характер. Съобразяването със спецификата на възрож денския литературен процесе наложило включ ването в тома не само на чистите" представители на литературнокритическия жанр (библиографска бележка, отзив, рецензия, проблемна теоретическа статия и др.), но и на фейлетони, изпълняващи през тази епоха съвсем определено ролята на литературна критика, а също така и на някои стихотворения (в бе лежките), даващи известна представа за литературнокритическите разбирания на авторите им. От трите възможни начина за подреждане на материала - по автори, по изда ния и по време на излизане - Г. Марков основателно е предпочел третия, хронологическия, тъй като той дава възможност за проследяването на цялостния процес на възникване и развитие на възрожденската литературна критика. Така изданието придобива в голяма степен характер и на летопис на един литературен жанр.

Георги Германов е един от нашите найизвестни и изтъкнати специалисти по руска класическа литература. На него принадлежат 157 редица оригинални изследвания върху Некрасов, Лермонтов, Тургенев и др., а така съ що и върху българската тема в руската литература, както и върху българо-руските ли тературни връзки. Наред с многобройните статии в нашия и чуждия печат той еавтор и на няколко интересно написани книги с научен и популярен характер. Последната книга на Г. Германов „Върхове на руската класическа литература", издание на „Наука и изкуство“, 1982, включва четиринадесет очерка - болшинството от кои то върху творчеството на руските писатели от ХІХ в., два върху българските проблеми в руската литература и един за отношението на Ленин към литературното и културното наследство. Независимо че това са отделни, на пръв поглед самостоятелни очерци, те са обединени и представляват не сборник от статии, а завършен в концептуално отношение труд. Неслучайно книгата започва с отноше нието на Ленин към литературното и културното наследство. Лениновите методологически постановки са послужили като обединяващо начало в многостранното изследване на творчеството на руските писатели. Освен това Германов търси връзката между тях и чрез традицията, която ги сближава и обеди нява. Тя може да се открие в творчеството на Пушкин и Лермонтов, на Гогол и Достоевски, на Лермонтов и Толстой, на Тургенев и Че хов и т. н. Всички очерци са написани в нарочно и сполучливо потърсен и намерен план, който предполага максимална информация за читателя.

От 1824 г., когато се появява книгата на Й. Добровски „Кирил и Методий - славян ски апостоли", до днес славистиката напра ви много за изясняването на въпросите, свързани с живота, делото и значението на Константин-Кирил Философ. Особено ползотворни в тази насока са изследванията на българските учени - внушителна поредица от статии, сту дии и монографии, които представят сериозен израз на признателност към делото на Първоучителя, поставил началото на българската и славянската култура. Същевременно те са и неоспорим влог в системата на тази култура. И за да не бъда голословен, нека посоча, че само през последните двадесет години у нас излязоха шест самостоятелни сборника с изследвания, посветени на Константин-Кирил Философ, в които участието на български учени е преобладаващо. Програмата „Константин-Кирил Философ, която е част от дългосрочната комплексна програма за издигане на ролята на изкуството и културата в името на всестранното и хармонично развитие на личността и обществото, е едно от най-ценните начинания в културната политика на НРБ. И не само поради факта, че тя постави категорично делото на Константин-Кирил редом със стореното от хора като Н. Рьорих, Леонардо да Винчи и Вл. И. Ленин, но и поради положението, че тя активизира търсенията на учените, спомогна за появата на редица статии и книги. Плод на тази програма е и сборникът „Константин-Кирил Философ. Български и славянски първоучител", който съдържа 14 студии, написани от видни български медиевисти. Трябва веднага да отбележа, че въпреки пъстротата на застъпения в сборника материал книгата няма еклектичен характер. Тя поскоро носи пъстротата на сложната, многопосочна Кирилова проблематика и има за цел съобразно с формулировката на съставителите „не само да... изрази уважението ни към великата личност на Константин-Кирил Философ, но да се дадат и знания за неговия живот, обществена дейност и литературно и културно дело" (с. 6). Една задача, изпълнена блестящо, защото на практика книгата дав а относително цялостна представа за Кириловото дело - от най-дребните" проблеми на това дело до представянето му в контекста на световната култура. Успоредно с това сборникът представя и високото равнище, на което се намира съвременната българска медиевистика, 2