Емилиян

Успехите на българската литературна наука в изследването на историята и теорията на романа, постиженията на съвременното сравнително литературознание позволяват да се очертаят някои междунационални типологически сход ства в областта на голямата епична форма. В този план художествените завое вания на съвременния български роман е възможно да се разгледат не само в границите на националните измерения на жанра, но и да се сравнят с образци от други национални литератури, да се поставят в контекста на естетическите открития на световното литературно наследство. Тъкмо във връзка с националното своеобразие на романа Б. Ничев подчертава, че „цялото съдържание на българския романен опит не само може, но и трябва да бъде съотнесено към типологическите форми на жанра между другото, за да бъде оразличено на тех ния фон "1. Така биха могли да се набележат някои общи и частни закономерности в развитието на българския роман, да се разкрият изявите на тези закономерности в многообразието от национални форми и индивидуално-творчески решения. Родството на епичното в такива художествени структури като „Иван Кондарев“ на Ем. Станев и „Тихият Дон" на М. Шолохов може да бъде изходна основа за сравнение, върху която да се покажат сходни черти на българския роман с едно от най-значителните явления на този жанр в съветската литература. „Тихият Дон" е един жалон не само в границите на националната територия на руската литература от ХХ в. Той е една от онези духовни арки, под които е минавал и ще минава не един художник, дълго вглеждайки се в нея. Творбата на Шолохов въплъщава богат исторически, философски, нравствен и литерату рен опит, излъчващ диханието на бурна, изпълнена със съдбовни събития епоха, носещ наследствените белези на голямото реалистично изкуство на Лев Толстой, опит, съдържащ чертите на самобитното, националноспецифичното, но на нещо общовалидно, закономерно.

„Емилиян Станев ще си остава загадка за нас, критиците, с колкото по-голяма уве реност и категоричност изказваме съждения та си за неговото творчество" - пише Чав дар Добрев в началото на своето изследване за писателя. Личността и делото на големия творец винаги продължават да крият в себе си една тайна, която колкото по-дълбоко навлизаме в спецификата й, толкова повече ни убеждава в своята неизчерпаема глъбина. На всеки читател и изследовател, на всяко време и епоха тя ще разкрие частици от себе си и ревностно ще съхрани други кътчета за следващите читатели и изследователи. Личността и произведенията на действително големия творец са една многоизмерима истина за живота и хората, за времето и света. Ние непрекъснато се доближаваме до тази истина, без да успяваме да я достигнем изцяло, защото тя остава винаги необгледна като самия живот. При твърде богатата и разностранна критико-изследователска литература за Емилиян Станев през 1982 г. за него се появиха три нови книги почти едновременно. Излишно е да ги съпоставяме ед на с друга и да ги сравняваме - те разглеждат богатото литературно дело на Емилиян Станев от твърде различни страни, от твърде различен зрителен ъгъл, с различен изследователски маниер, но ръководени от ед на и съща цел - да разкрият колкото се може повече страни от толкова пъти изслед ваното и останало недоизследвано дело на твореца. Всяка една от тези три книги с ценен и плодотворен анализ, но нито един от тримата автори не смята, че е сложил точка в научноизследователските размисли и търсения относно спецификата и гльбината в произведенията на Емилиян Станев - един от най-значимите ни писатели, едновременно класик и съвременник. В началото сме учудени, че „Забранените плодове на познанието" на Чавдар Добрев се открива с откъс от Йоан Екзарх - За човека, из Богословие (Небеса), но навлизай ки в същността на труда, в размислите на критика, в съзнанието ни те се свързват със своеобразното въведение - мото на цялата книга, мото, което ни отвежда от миналите векове в съществуването ни като нация през прозренията на самия Емилиян Станев до нашето днес. Защото цялото творчество на Емилиян Станев, внушава критикът, е един непрекъсващ и неуморен размисъл за човека през времето и във времето, в единството и различието на времето като лична, национална и всечовешка категория, размисъл за познанието и самопознанието. Прави впечатление жанровата оригиналност на „Забранените плодове на познанието". В петнайсетте глави на книгата, плюс посоченото въведение от Йоан Екзарх и един епилог, три пъти се повтаря заглавието „Реплика встрани" и три пъти „Размисли по те ма". И ако „Размисли по тема" са разгърнати върху конкретни произведения на Емилиян Станев, то „Репликите" са напълно самостоятелни авторски спомени. Откриваме тясно преплитане между задълбочения анализ на основни проблеми в творчеството на Емилиян Станев и своеоб разно мемоарни моменти, в които на едно от първите места се открояват авторовите впе чатления от срещи и разговори с твореца. Бих желала да отбележа спецификата на тези споменни щрихи в книгата. Ч. Добрев никъде не се увлича от своите преживявания, никъде не се оставя да бъде понесен от потока на спомените, както наблюдаваме в известни случаи, когато някои критици изместват чрез личните преживелици предварително фиксирания обект на изследването. При Чавдар Добрев чувството за мярка респектира; нито за миг не се надхвърля онази граница на мемоарната линия, която би затъм нила и най-бегло основната насока на кни гата. Дори на места като че ли бихме искали да прочетем нещо повече, особено когато тези спомени засягат по-пряко или по-косвено самия Ем. Станев. Споменните щрихи изцяло са подчинени на основните търсения на автора, те са спомагателен момент, доизясняващ, дообясняващ, и то не само в гла вите, Реплика встрани", но и в цялата книга. 160 Ако тези мемоарни моменти засягат ситуационно-житейски биографични факти, то в Забранените плодове на познанието" при съствува още една, и то много по-силно изявена строго лична струя, като авторско присъствие, оценка, отношение, съпреживяване и отреагирване на факти, явления и преди всич ко на онези идеи, размисли, съждения и умо заключения в творчеството на Емилиян Ста нев, които най-трайно са привлекли вниманието на изследователя, заангажирали са мис лите му, провокирали са го към размисъл. Точно в тази есеистично-размислова линия най-ярко се откроява личността на самия Чавдар Добрев.

Чеховото творчество е явление не само в руската, но и в световната литература. През целия си живот писателят утвърждава красотата в човешките отноше ния, справедливостта и честността. Развенчаването устоите на буржоазния строй в разказите на Чехов е в най-тясна връзка с утвърждаващия му патос, с вярата у обикновените трудови хора. С изумителното си художествено майсторство руският класик превръща късия хумористичен разказ в шедьовър на белетристиката. Голямото тематично разнообразие на цялото му творчество, задълбоченият психологизъм, съчетан с лаконизъм и обективност в авторовото присъствие, създават Чеховата неповторимост. Трагично, комично и драматично се обединяват разказите на големия писател, за да се изгради по този начин типичната Чехова атмосфера. B Онова, с което Чехов остава трайно в съзнанието на своите съвременници като творец и човек, е неговата стройна, последователна естетическа програма, абсолютното покритие на жизнена и творческа позиция. Любовта към хората, борбата с лицемерието и еснафството в името на доброто и красотата, защитата на обикновения човек, са онези черти от нравствената програма на писателя, които намират отражение и в неговите разкази. Не е възможно да се четат произведенията на Чехов, без да ни завладее любовта му към хората и омразата към всичко, което унижава тяхното достойнство. С тези свои качества творчеството на руския класик въздействува върху много писатели. Чеховите произведения бързо намират радушен прием и в нашата страна. Една от причините за този факт трябва да се търси в сходните условия на живот у нас и в Русия. В този смисъл проблемите, които разработва Антон Павлович в своите разкази, са много актуални в България. Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин и други големи писатели подчертават, че са се учили от майсторството на руския класик. В същност едва ли има творец, пишеш разкази, който да не се намира под въздействието на Чехов, защото неговите произведения са еталон. Ранният Емилиян Станев също не прави изключение в това отношение. Но когато говорим за литературни взаимоотношения, нужно е преди всичко да се открият типологическите закономерности в развитието и в проблематиката. Най-съществено е не прякото заимствуване, а близостта в мирогледа на двамата писатели, в тяхната естетика и в подхода им към проблемите на действителността. Неслучайно в статията си ние употребяваме термина въздействие, а не влия ние, тъй като считаме, че влиянието предполага не само типологична близост на произведенията, а и контактност, каквато не съществува между Емилиян Станев и Чехов.