Емилиян Станев

Всеки влиза в литературата по свой начин. Особено когато има да остави в нея нещо значително. Емилиян Станев дойде в нашата беле тристика от тридесетте години с томителната скука на сивите еснафски делници и със свежия полъх на гъсти лесове, на млад дивеч и горско биле. И в тия два така различни свята той успя да намери своята тема в литературата ни, свой неприкосновен естетически периметър. И ги претвори в свой собствен естетически мир. Отношението човек-природа стана основната ос, около която се завъртя творчеството му. И в него оживя сложният образ на един самобитен художник. Той е твърде противоречив и същевременно единен. Ето, той щеше да бъде пантеист, ако не беше твърде много скептик и рационалист; той есуров и хладен наблюдател на природата и нежен, сдържан поет на нейната красота, спокоен изобразител на еснафството и безпощаден критик на еснафщината, скептик по ум и поет по сърце“, както би казал един от неговите герои. Списъкът на противоречивите черти в образа му би могъл да се увеличи. Ония, които го познават отблизо, го представят като постоянно развълнуван и неспокоен творец. Но твърде малко от това прозира зад страниците на книгите му. Можете ли да си представите, че писателят, който с такава артистична лекота владее материала си и с такъв сдържан такт успява винаги да запази дистанция между себе си и героите си, е плакал когато еписал главата за Кольо Рачиков в „Иван Кондарев“, за да овладее един образ, нему му е необходимо да създаде интимна, вътрешна връзка между себе си и него. Той е от ония художници, които търсят път към създанията си навсякъде - дори и през собствения си характер. Ако на Ибсен му е потребно да види героя си до последното копче на сюртука му, за да го пресъздаде, Емилиян Станев е от ония писатели, които сами трябва да се видят в тоя сюртук, да почувствуват кръвта на героя в жилите си, да влязат в неговата кожа. Той изживява образа като лирик, за да го запечата като строг белетрист. Тая особеност на таланта си той сам често обича да обобщава в един парадокс: „Не бих могъл да уловя нищо у другите, което не нося в себе си. Писателят разиграва всъщност себе си.