Душата

Как Вазов - този майстор-живописец на видимия свят - рисува онова, което е невидимо? Как предава той душевните движения на героите и атмосферата на събитието, с други думи - лирико-психологическия пълнеж на разказа, в сравнение с другите двама разказвачи и по-специално с Елин Пелин? - По начало по същия начин: като свидетел и наблюдател. Когато трябва да се разкрие „душата" на героя, на събитието или на пейзажа все едно, думата взима авторът, за да я обрисува и обясни. Естествено, че преди автора това вършат сами героите, доколкото се характеризират със своите постъпки и реплики: Вазов е първомайсторът на репликата и диалога и би останал недосегаем, ако Елин Пелин не беше неговият равностоен съперник в това отношение. И двамата владеят до съвършенство характерологичните възможности на репликата. Но не всички душевни движения могат да получат адекватен израз в репликатада не говорим за идейно-емоционалния, духовния пълнеж и смисъл на ситуациите, постъпките, момента, особено в късия разказ с неговите строго определени възможности. Какво и колко могат да кажат за себе си герои като дядо Йоцо или баба Илийца, или Станчо и Стоилка, или Лисичката, дори когато са Елин Пелинови селяни? що се отнася до природата, до предметите и животните, те изобщо мълчат. На тях трябва да помогне авторът. Въпросът и тук е – как?

The kind of laughter that I call gothic is to be heard or produced primarily in literary works belonging to the British Gothic Revival (1764–1820). The peculiarities of such laughing are result of its paradoxical amalgamation with fear. Due to this mixed character it is akin to the dark romantic grotesque described by Wolfgang Kayser and Mikhail Bakhtin. Within the uncanny mixture of joy and grief, of laughing and crying, I differentiate a variety of roles played by the gothic laughter. We can observe the humour of the servants in Walpole’s and Radcliffe’s novels, the rebellious humour of the Freudian super-ego, the daemonic or Satanic laughter of Maturin’s Melmoth, the laughter caused by automated bodies, mechanical or ghost simulacra in M. G. Lewis’s The Monk and E. T. A. Hoffmann’s Der Sandman. In the analysis are applied concepts from theories of laughter by Baudelaire, Henry Bergson, Freud, and Helmuth Plessner. Self-reflective and eccentrically positioned, gothic laughter is a symptom of painful personal self-observation and self-knowledge, as well as of the insuperable cognitive, aesthetic and existential anxieties.