Елин

Трима са първомайсторите на късия разказ в нашата литература: Вазов, Елин Пелин и Йовков. Как пишат те? Как са направени“ „Иде ли?" и "Задушница", „Една българка“ и „Шибил“, „Андрешко“ и „Среднощен гост"? Банална истина е да се каже, че въпросът е твърде интересен и че той има отношение към всички страни в творчеството на един писател, между които не на последно място и към стила. Практически по-интересното е, че той се предшествува от един друг въпрос: откъде да започне разплитането на образната тъкан на един разказ, за да се види как е направен" той. Безспорно, художествената творба еорганично цяло - от където и да започнеш, ще стигнеш до всичко, ще обхванеш и цялото. Но всеки жанр има своята специфична структура, и когато се държи сметка за нея, работата се улеснява значително. Алексей Толстой казва, че архитектонически късият разказ трябве да бъде построен върху за петая и „но" (..., но...). И наистина у Вазов - дядо Йоцо ослепява, но освобождението на България му дава втори очи; у Елин Пелин - съдията-изпълнител се готви да изгребе хамбара на сиромах Стоичко, н о Андрешко изиграва съдията и спасява житцето; у Йовков - Сали яшар иска да стори себап, но разбира, че „колите, дето ги прави, себап ca".. Формулата ене само остроумна: тя улучва живеца на късия разказ като жанр - неговия с троеж, сюжетно-композиционната му схема. Късият разказ взима случката - героя - проблема в мига, когато случката става, героят се промен я, проблемът се разре шава - в преломния миг, когато ед но нещо се превръща в друго нещо. Запетайката и но-то на Алексей Толстой изразяват тъкмо този „контрапунктов" строеж на разказа. Затова късият разказ е събитиен и когато е само психология, епичен и без особена фабула, конфликтен е, без да бъде драма: той дава с таването, осветява пресечната точка, разкрива промяната. Затова може би в никой друг литерату рен жанр въпросът - как е построена творбата -не придобива такава специфична важност.

Как Вазов - този майстор-живописец на видимия свят - рисува онова, което е невидимо? Как предава той душевните движения на героите и атмосферата на събитието, с други думи - лирико-психологическия пълнеж на разказа, в сравнение с другите двама разказвачи и по-специално с Елин Пелин? - По начало по същия начин: като свидетел и наблюдател. Когато трябва да се разкрие „душата" на героя, на събитието или на пейзажа все едно, думата взима авторът, за да я обрисува и обясни. Естествено, че преди автора това вършат сами героите, доколкото се характеризират със своите постъпки и реплики: Вазов е първомайсторът на репликата и диалога и би останал недосегаем, ако Елин Пелин не беше неговият равностоен съперник в това отношение. И двамата владеят до съвършенство характерологичните възможности на репликата. Но не всички душевни движения могат да получат адекватен израз в репликатада не говорим за идейно-емоционалния, духовния пълнеж и смисъл на ситуациите, постъпките, момента, особено в късия разказ с неговите строго определени възможности. Какво и колко могат да кажат за себе си герои като дядо Йоцо или баба Илийца, или Станчо и Стоилка, или Лисичката, дори когато са Елин Пелинови селяни? що се отнася до природата, до предметите и животните, те изобщо мълчат. На тях трябва да помогне авторът. Въпросът и тук е – как?

За художественото майсторство на Елин Пелин е писано вече, но казаното все още не е достатъчно. Историята на разказа „Лепо“ е показателна за насоката на развитие на големия белетрист, неговото израстване като писател със самобитен подход и поглед за селската ни действителност от края на миналия и първите десетилетия на днешния век. Една съпоставка на различните редакции на разказа води не само до по-вярното му разбиране, но и до по-пълно изясняване на художественото майсторство на Елин Пелин, осветлява някои моменти от творческия процес: износване на произведе нието, въплъщаване замисъла в словесна форма.

Връщнето към Йовков - след Вазов и Елин Пелин - винаги буди остро чувство за неговата о б особеност като художник. Когато сравняваме Вазов и Елин Пелин естествено е да боравим с прилики и разлики, да говорим за закономерна крачка напред в развоя на късия разказ. Стигнем ли до Йовков, всичко това почва да звучи твърде общо и приблизително. Крачката напред и тук е налице. Но при него тя не е само крачка напред, а и крачка „встрани". Приликите и разликите тук се оказват по-косвени и по-дълбоки, тъкмо защото са сложно опосредени от художническата обособеност на Йовков. Наистина и Йовков се е опирал на Вазов - поне дотолкова, доколкото се е опирал и Елин Пелин. И Йовков, макар че прописва разкази десетина години след Елин Пелин, строго погледнато, няма друга национална школа и друго наследство зад себе си, освен Вазовите, а и друг пример редом със себе си - освен Елин Пелиновия. И все пак Йовков упорито, сантиметър по сантиметър, двадесет години под ред пробива с в о я художническа пътека все по-настрани от вазовскоелинпелиновската магистрала. И читателят усеща, че отделните съпоставки между тях и него биха дали още по-малко, отколкото между Вазов и Елин Пелин, ако не са минали през разбирането за цялото; че преди да се разлага на прилики и отлики, - тъкмо Йовков повече от всеки друг - трябва да бъде почувствуван в неговата своеобразно усамотена, в сравнение с първите Двама, почти затворена художническа система.

Името на единия писател почти винаги ни насочва към името на другия - дотолкова ти чувствуваме свързани по време и по характера на тяхното творчество. Елин Пелин и Йовков са почти връстници: първият е три години по-възрастен от втория и живя дванадесет години след него. И двамата са родени и отрасли в село, но в различни български краища, които не си приличат. Елин Пелин е от Западна България, чедо на упорита шопска среда, сред която той е изградил основния си мироглед и характер, макар че след двадесет и третата си го дина (1900 г.) е живял само в столицата, докатото Йовков има по-продължителни и яки ко рени в селото. Последният е закърмен и прекарал детинството си в дебрите на Балкана - Жеравна; - а зрялата си възраст - в равна Добруджа, край границата, гдето е учи телствувал до Балканската война, та му се събират към трийсетина години живот на село.

„Ако можеха да говорят може би по-непосредно от всяка друга Йовкова творба изправя читателя пред една особеност, на няколко пъти спо менавана напоследък като „предметност“ на изобразяването, на словесния рисунък. Всъщност тази т. н. от нас предметност представлява един от аспектите на въпроса за строежа и функциите на словесния образ у Йовков Разрешението, което той му дава, е толкова важно, колкото е и характерно Йовковско. И един анализ, засегнал така или иначе строежа и композицията на творбата като цяло (на „макрообраза"), не може да не се спре върху строежа на „микрообраза" - на отделния езиков образ и неговата функция в цялото. Това са въпроси на словесната тъкан на художествената творба, взети откъм тяхната специфично стилова страна. Докато композицията и изобщо строежът на Йовковия разказ пре търпява сравнително по-сложен развой, словесният рисунък у Йовков се развива, така да се каже, по възходяща права: това е прогресивното разгръщане на една и съща изобразителна тенденция от „Овчарова жалба до „Ако можеха да говорят“. Пътят едълъг - от 1910 до 1936 г. — но прав; разликата е огромна, но естествена и неминуема.

Искра Панова поднесе първата си книга на читателите. В нея тя казва по нов начин своя дума" в съвременното ни литературознание. Без да се отдалечава от най-хубавото в традицията на литературоведческите тър сения, тя загребва самостоятелен терен в една област, където у нас все още отсъствуват дългогодишни традиции... Разбивайки пъртина в сложната област на стилистичното анализиране на художествената творба, Панова дълго време е промисляла всяка своя стъпка в новаторската си работа. Не бърза да теоретизира за резултатите от нея, но не ги и подценява. Не бърза да прави генерални обобщения, но не скрива рационалното в трудния си експеримент. По-малко прокламира ръководните си принципи, на които се осланя в своите естетически анализи, но в замяна на това дава своя подредба на научните си наблюдения, извлечена по законите на един обективен критерий. Ала колкото и дискретен автор да се оказва, тя хвърля обилна светлина върху комплицираността на пробле матиката, прави свои изводи, отчита усложнеността на художествената еволюция у отделния творец, у тримата класици и разкрива редица закономерности в развоя на литературния процес в българската литература от неотдавнашното минало.

Сегашният етап от развоя на българското литературознание се характеризира с осъз наване на все по-нарастващата нужда от уточняване на методологията, от изграждане сигурна основа за частно- и общотеорети ческа интерпретация на художествените Искра Пано ва, Вазов, Елин Пелин, Йовков майстори на разказа, София, Български писател, 1967, c. 313. факти, за да може то да се справи с всевъзможните отклонения от научната истина, натрупани както от вулгарния социологизъм, така и от субективистичната критика, която в редица свой прояви демонстрира своята войнствуваща антинаучност. Впрочем има едно отношение, в което субективизмът и вулгарният социологизъм се сближават максимално: наред с претенцията за неоспо- римост на оценките си, представителите и на едното, и на другото направление показаха пренебрежение към спецификата на художественото произведение. Това намери израз в произволното тълкуване на текста, в неразбиране (подценяване и надценяване) на структурните му особености, а оттук - подценяване функцията и семантиката както на цялото, така и на елементите му.

На 5 май т. г. в читалищния салон на гр. Елин Пелин Институтът за литература при БАН и Съюзът на българските писатели организираха тържествена научна сесия, посветена на класическото наследство на Елин Пелин. На тържеството присъствуваха активисти на градския народен съвет, на политиче ските, масовите и младежките организации, много гости от окръга и столицата. В работата на научната сесия взеха участие писателите акад. Георги Караславов, Камен Калчев, Боян Болгар и др. Проф. Стойко Божков произнесе кратко встъпително слово, в което изтъкна големите граждански заслуги на Елин Пелин като дей ствителен член на Българската академия на науките и при основаването и развитието на Института за литература. Той посочи голямото световно значение на художественото дело на Елин Пелин, отразил своеобразно класовите борби, които води нашият народ против гос подството на капитализма още от началото на нашия век.

На 5 юли 1973 г. се състоя публичната защита на дисертацията на Искра Панова - „Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа" за присъждане на научната степен кандидат на филологическите науки". На защитата присъствуваха членове на На учния съвет към Института за литература, научни сътрудници от Института за лите ратура, от Института за български език, преподаватели от СДУ и много граж дани. Рецензентите на труда проф. Стоян Каролев и проф. д-р Атанас Натев изтъкнаха високите научни качества на труда и под чертаха неговия приносен характер за бъл гарското литературознание. Според проф. Каролев книгата на Искра Панова „Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа" бележи един от високите върхове в съвременното българско литературознание. Трудът има голяма стойност не само като та лантливо осветляване на разказваческото изкуство на тримата български класици, но е и с огромно теоретико-методологиче ско значение като образец, който ще под помага усилията на бъдещите изследователи на стила не само на тримата разглеж дани писатели, а изобщо. В рецензията на Ст. Каролев е подчертано голямото уме ние на Искра Панова да види и разкрие органическите връзки между компоненти на поетиката и основни черти на светоусеща нето и мирогледа. В рецензията на проф. д-р Атанас Натев също е изтъкнато високото научно равнище на труда на И. Панова - той отговаря на равнището на съвременното световно лите ратурознание. Посочени са методологи ческите постижения на авторката - тя схваща архитектониката в противоречиво дви жение, търси и намира нейните особености В конкретната кореспондентна връзка с обществената среда и личната позиция на тво реца. За Панова структурното своеобразие на стила есамо другата страна на особеното обществено предназначение, което писателят съз нателно или не извоюва за своето творчество. Най-главното предимство на разглеждания дисертационен труд проф. Натев вижда в 178 това, че той на дело, в процеса на самото литературно изследване преодолява една методологическа дилема, която и досега се натрапва на литературознанието: дилемата между външния" и т. нар. „иманентен подход към художественото творчество, т. е. между подхода, който смята, че творбите трябва да се обясняват преди всичко отвън навътре" и подхода, който претендира, че само „отвътре навън", чрез описание на художествената структура ще се предаде своеобразието на творбата. Със своето изследване Панова се нарежда сред онези съв ременни литератори, които проправят методологическа пъртина за утрешния ден на литературознанието. Като отчитат високите научни качества на труда на Искра Панова, които далеч над хвърлят изискванията за кандидатска дисертация, двамата рецензенти препоръчват той да бъде защитен като докторска дисер тация. В обсъждането на дисертационния труд взеха участие: н. с., к. ф. н. Христо Йор данов, театроведът и режисьор Юлия Огня нова, литературният критик, к. ф. н. Светлозар Игов, ст. преподавателят от СДУ к. Ф. н. Никола Георгиев и акад. Пантелей Зарев.

На художественото творчество и на неговите резултати по принцип е прието да се гледа като на свръхсложен обект — за това говорят названия като „микрокосмос“, „художествен свят“, използувани като характеристики дори на отделно взета творба. Но има писатели, чиято сложност личи още на пръв поглед, сама предлага ориентири за своето дешифриране. От тези писатели е например Йордан Йовков. В неговия художествен свят критикът навлиза, срещайки непрекъснато противодействието срещу едно повърхностно, привикнало към стереотипа на най-лекото съпротивление движение. Заплетеният синтаксис на фразата и по-нататък заплетеният синтаксис на повествователните единици, обръщането на временната последователност, отделянето на развойните линии на образа от развоя на сюжета, отказът от фабулната занимателност и пр. - това са все до голяма степен предварителни препятствия, „червени сигнали“, мобилизиращи вниманието и проницателността на критика - в търсенето на истини и ценности под видимостта на нещата. От противоположния тип писатели е Елин Пелин. В неговия художествен свят критикът се движи с измамваща лекота — подмамен от противоположна сигнална система. Логическата разчлененост на фразата и ясният синтаксис на повествователните единици, еднопосочното развитие на сюжетния ход, детерминираността на ставащите неща - от социалната обусловеност на събития и характери до мястото и ролята на природната и предметната обстановка - всички тези характеристики, обратно на случая с Йовков - са не спъникамъни, а ускорители в прекосяването на художествената територия на неговите творби. Но лекотата на прекосяването има и своите отрицателни страни. Тя отнема на критическата мисъл предварителния тонус в преодоляване насрещното движение, съпротивата на обекта. Към тази лека проходимост, обусловена от посочените по-горе признаци, се прибавя експресивният ореол на тематичното му съдържание, лъхът на „народностното“, „шопското“, „неподправеното“ като жизнен материал и жизнена пози ция на героите и автора.

С пълно право Елин Пелин се смята не само за най-яркия представител на критическия реализъм в българската литература, но и за един от най-добрите майстори на художественото слово. „Елин Пелин, като изключим Ботев - пише Георги Караславов, - даде най-съвършения български език, ненадми нат и досега от никой български белетрист. Бидейки неразривно свързан живота на народа, Елин Пелин овладява в тънкости богатството и особеностите на народната реч, но не остава на равнището на народната езикова сти хия, а успява да я слее с постиженията на художествено обработената реч, каквато е речта на П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов и други представители на българската литература от тая епоха. Езикът на Елин Пелин е сплав, получена от творческото усвояване и художественото преобразуване на народната реч и художествено обработената реч на неговите пред шественици и съвременници. Елин Пелин разглежда развитието на езика като настъпателен процес, при който по вътрешна необходимост той се чисти от чуждиците и постоянно се обогатява. „Езикът сам по себе си - казва Елин Пелин в едно интервю - расте, чисти си, обогатява се. Той е жива сила, а не нещо механическо, та да го чи стим, да го обковаваме, да изваждаме един пирон и на негово място да туряме нов и т. н. "2 Елин Пелин отдава голяма важност на проблема за чистотата на езика, но смята, че борбата против чуждиците не бива да се води механически, а съзнателно, като се изхожда от потребностите на самия език. Според него стремежът към чистота на езика от страна на писателя е едно голямо достойнство". Отличен познавач на българския език, Елин Пелин сесе стреми да използува пълно богатите му запаси. У него не съществува склонност към словотворчество. Според Ст. Младенов само прилагателните острорезен („Елка разбра всичката острорезна студенина на тоя огън“) и любогреен („любогрейната топлина на общото огнище") могат да се разглеждат като авторови неологизми. Възгледите на Елин Пелин за литературния български език не са наме рили израз в статии и изказвания, а са отразени в художественоезиковата му практика. От една страна, той старателно издирва и внася в литературната ски 32 1 Г. Караславов. Избрани произведения. Т. 9. С., 1958, с. 236. 2 Ел. Пелин. Събрани съчинения. Т. 10. С., 1958, с. 368. 3 Пак там. 4 Ст. Младенов. Българската реч в произведенията на Елин Пелин. - Балкан преглед, г. III, 1948, кн. 8, с. 608, 611. реч хубави народни думи, чието значение е напълно ясно за всички българи (например прискимтя, изсумтя, пребрадка и др.), а, от друга страна, остава чужд на диалектизмите, чиято употреба е териториално ограничена. В беле тристичните му произведения не се срещат тясно регионални думи или ако все пак такива думи има в някои произведения, присъствието им е художествено обусловено.

Защо ти е истината?" - Старият селски поп Стефан се е „насмукал" с вино от шишето под престола в олтара и тъкмо за това след тържествената служба говори вдъхновено п р о т и в къркането", против „смукачите, които сушат бъчвите“, и трогва набожно сърцата на богомолците в черквата. Това е истин а, но,защо ти е истината?" По-важното е, че тая истина е смешна, че тя е едно трагикомично противоречие: тъкмо виното („Лукавият") прави стария поп Стефан вдъхновен божи служител, тъкмо то влива младежки жар в жилите му, ръцете му престават да треперят, литургията му е особено тържествена, а това разтрогва и преобразява с религиозното си въздействие черкува щите се и така целта на черковната служба е постигната. Наистина средствата за постигането на тая цел са „грозни", мръсни, езически, но целта е „хубава", чиста, християнска и тя е постигната: „да се измъкнеш от истината и да разбереш, че си човек", да си разтвориш душата пред бога топло, а инак само с истината - ти си животно, звяр, хищник. Това е утвърждение на езическите радости и отрицание на идеалистиче ската лъжа и отрещеност от плътското. Елин Пелин не се подиграва, не иронизира своя герой, стария поп Стефан, като порочен божи служител, макар че на пръв поглед изглежда така. Напротив, той разкрива дълбоката трагикомична истина - не само лична на героя, но и на ця л селски български сюромашки народ, който обича и винцето, и ракийката, и песента, и игрите, и еротичната любов, той, който еднакво ревностно посещава и кръчмата, и черквата все за едно и също нещо: „да се измъкнеш от истината, за да разбереш, че си човек“, а не животно, - „не от добро, а за добро". Че тъкмо когато се напие и стане за трезвия „свиня“, сюромахът разбира, че е човек - разбира своите потайни мъки", вдъхновява се тържествено, плаче и се изповядва, безразлично де - в кръчмата или в черквата. Това морално противоречие е външно, то е за житейския трезвен, бюрокра тичен ум, за който всичко е ясно, известно, пресметнато от бога или началника, а за същността на човешката жизнерадостност, дълбоко подбодряне и преобра зяване то енапълно жизнено оправдано, логично необходимо, въжделено за народа.

Тук ще се опитаме да направим анализ на разказа „Андрешко“ и извлечени от него или приложени към него, да споделим някои по-общи принципи на под хода към литературната творба. Дали това са самостоятелни задачи - наистина много здраво свързани - или две страни на една единна задача, е все още твърде спорно, но ясно и безспорно е, че те не могат да бъдат решавани незави симо една от друга. Тяхното сложно двуединство се отрази върху простата композиционна двуделност на настоящата статия. Впрочем, тъй като мястото ни е ограничено, нека пристъпим към работата си без повече предварителни уговорки - вземайки за това пример от начина, по който започва и разказът „Андрешко". B А той започва пряко и с пряка реч, без постепенно подготвително навлизане в художествения му свят. В тоя свят повествованието буквално се врязва „ин медиас рес“, в средата на нещата; без встъпителни пояснения къде, кога, защо, кому и дори кой говори, разказът започва с думите на един от героите: „Ще стигнем рано, господине. Във видело ще стигнем." Такъв тип встъпване е широко разпространен и отдавна познат - за което говори и старото му латинско название, начало „екс абрупто“. Възможно е обаче и друго встъпване, примерно от рода на следното: „Един късен есенен следобед по калния път между околийския град и близкото село скърцаше стара каруца. Отпред на сандъка с камшик ръка седеше млад селянин, а зад него..." И вторият тип е не само възможен, за повествователната творба той изглежда дори по-типичен. Ето защо в негласната, но неизбежна съпоставка с него бързото встъпване в „Андрешко" носи наред със собствените си значения и отказа да се започне по-плавно, поподготвящо. Тук се натъкваме на една от важните точки в анализа на литературната творба. В противоречията и разнообразието на художествената литература белезите на творбата винаги носят значение на подбор - нещо е предпоче тено, друго е отхвърлено. Насочването на дадена творба към суровостта и прозата" на рибарския живот например носи не само собствените си значения, но и негласния (у Вапцаров и гласния) отпор срещу другите“, романтизиращите тоя живот произведения. От подбора на темата през образността, поетиката стилистиката та чак до звуковите белези, примерно наличието или липсата на рима - всяко нещо в творбата действува и се утвърждава в границата на някаква алтернатива. Така то става носител на една особена „отрицателна семантика", защото като предпочетено и избрано то неизбежно влиза в спор с нещо противоположно или различно. В духа на своята природа художествената литература води тоя спор предимно мълчаливо - затова и толкова повече трябва да говори за него системният анализ на творбата.

С Елин Пелин ме запозна Д. Б. Митов, редактор на седмичника „Литературен глас", където сътрудничех. По онова време, в началото на 30-те години, аз все още рядко го виждах. в редакцията той почти не се мяркаше и не пишеше във вестника, което ме учудваше, като знаех тясното приятелство между него и редактора от много години - още от „Развигор". После обаче имах вече случаи да се срещам с него, тъй да кажа, полуслужебно - в музея. Идваха от чужбина хора, с които бях в служебна връзка. Когато не заседавахме, трябваше да ги разведа насам-натам, да им покажа забележителностите на нашата столица. Малко неща имахме тогава, които можеха да направят впечатление на чужденците. Портретът на севастократор Калоян и на жена му Десислава в Боянската църква, рисуван през 1259 г. - цели два века преди да се появят първите реалисти в портретната живопис на Европа Дюрер и Холбайн, ги смайваше с финия рисунък на неизвестния наш майстор, със сдържаното величие на израза им, особено неговия, с благородното примирение на нейния поглед, пълно с достойнство и доброта. Имаше и чужденци, които се интересуваха за нашата художествена литература и особено за Иван Вазов, когото те познаваха по име, и аз ги водех в музея. Там не всякога можеше да се ходи, имаше определени дни, но понякога трябваше да се прави изключение - чужденците идваха у нас по работа, това бяха членове на чуждестранни делегации, с които водехме търговски или други стопански преговори - люде просветени, които се интересуваха за нашата култура и за нейните първи представители - това обясних на Елин Пелин. Не му беше приятно на управителя на музея, че смущавам навиците му, и той все ще ми се сопне: - А бе ти какъв си такъв безреден? Там на вратата е окачена табелка.... Обяснявах му, че тези хора заслужават внимание; интересът, който проявяват към нас, може само да ни радва, и т. н. Той ме изслушваше с разтворени устни, леко усмихнат и ще каже: - Всичко това е добро и хубаво го казваш. Но още по-хубаво ще бъде, ако съобразяваш интереса им с наредбата на музея. Казвай им, че това е закон - чужденците зачитат много законите. - Такъв закон няма! И все пак, ше отстъпи. Той се радваше, когато някой чужденец познаваше вече името му - предполагах, че тукашните чужди легации ги осведомяваха предварително. Тогава забравяше навиците си, ставаше любезен, развеждаше ги сам из стаите, обясняваше подробно - беше основно запознат с историята на всяка вещ; увличаше се, разказваше подробности около живота на Иван Вазов даже интимни неща, които само той знаеше. Това създаваше една приятна атмосфера и чуж денците отнасяха най-добри впечатления от своето посещение в музея и лично от управителя му. Веднъж дойде служебно един пълномощен министър от северните страни, със седалище в Будапеща, но акредитиран и в София. Сам пожела да разгледа музея на Иван Вазов.

Сборникът „Под манастирската лоза" съдържа единадесет разказа-легенди, композиционно въвлечени в двойно зависима художествена връзка. При анализ на заглавието прави впечатление, че в граматическо отношение то представя обстоятелство за място, уточнено от предлога „под“. След изяс няване на обекта се разбира, че той не е обикновено сенчесто кътче, а място, изчистено от обичайните си значения - света обител. Очевидно не става дума и за обикновена дворска асма - думата „лоза“ е ключова в общия смисъл на сборника, едно, че още в заглавието еспрегната със семантика за светост и тишина, но и защото дава възможност за многозначно възприемане. Според библейската знаковост лозата води произхода си от райската градина, тя е сакрално растение, защото символизира невинната Христова кръв чрез смисъла на виното като причастие. От друга страна, лозата постъпва в легендите и с най-собствения" си смисъл, препратен от езическите култове - виното като опиянение, съответно като изначална човешка слабост. От изброените значения отчетливо се очертава опозицията - високо, в смисъл на значимо от религиозно-обредния модел, и битово, ежедневно по посока приземеност, даже конкретна земност. Тази опозиция, както ще видим, се проектира върху художествената структура на целия сборник. Лозата има и друга парадигма, изведена от образната система на легендите, която внася свое значение. Мислите на отец Сисой например пъплят бавно, разклоняват се като лоза и се разлистват гъсто, а фантазията на Павел Блажения се разплита и разгръща като лозите, които подрязва („Жената със златния косъм"). Тук лозата става символ и на познанието, на духовното проникновение, на промисъла. Накрая, ако надникнем „под“ лозата, където е очертана нейната земна проекция сянката, ще видим още, че там е прохладно, уютно като духовното удобство на манастира за размисъл, за мъдра съсредоточеност. Но може би по-важното е, че „под" манастирската лоза човек може да поседне в приятната компания на отец Сисой. . .На сянка, под лозата ще се създават и легендите, това ще е композиционното „място" на повествуването. Мотото на цикъла, представящо откъс от Псалмите, също едвойно подчи нен компонент, Освен че обрамчва начално легендите със смисъла си на автентична Сиблейска поука, но и сигнализира (вече в художествено-условен план), че тук ще се обсъждат нови човешки проблеми.

Заедно с Йордан Йовков Елин Пелин е най-големият майстор на късия разказ в българската литература. Странно звучащият му, но изразителен псевдоним се е превърнал едва ли не в синоним на класически завоевания в прозата. В на чалото на столетието, когато българската белетристика има още съвсем скромен опит, младият Елин Пелин налага властно художественото си присъствие и за кратко време изпъква като най-даровития разказвач. В почти необозримата вече научноизследователска и критическа литература за Елин Пелин негласно е прието неповторимостта на творческата му индивидуал ност да се търси в сравнение с облика на другия голям разказвач, чародееца на словото от Жеравна Йордан Йовков. Този сравнителен подход не е лишен от основание, доколкото двамата първомайстори на късия разказ у нас са самобитни творци с неповторима индивидуалност и особен слог, правещи присъствието им в българската проза значително и неподражаемо. Елин Пелин е певец на Шоплука, а Й. Йовков - на равна Добруджа, но и двамата се издигат над регионалната обособеност и ограниченост, създават творби с национална и общочовешка значимост. През различни исторически периоди творчеството им е получавало различна и невинаги справедлива критическа оценка, но в общи линни се смята за непоклатима преценката, че Йовкове по-романтично устроен разказвач, докато Елин Пелине по-реалистичен. Ето как обосновава това схващане литературният критик П. Пондев, един от изсле дователите на двамата разказвачи: „Йовков, който в изображението на селото е най-близък до Ел. Пелин, е еднопосочен. Йовков винаги е в плен на някаква нравствена илюзия. Неговите герои, колкото и земни и реални да са, не могат сякаш да се освободят от магията на някакво видение, което носят в душата си. В тях винаги е дълбоко спотаен копнежът по нещо недоизживяно и съдбо носно, което те не смеят да измълвят, за да не бъде грубо осквернено от живота. Затова в живота на Йовковите герои винаги звучи една трагично обтегната струна, която ни напомня за неразгадани страни от нравствената природа на човека. В изобразяването на селото Елин Пелин е по-делничен от Йовков. И затова по-близък до простотата и многообразието на селския живот. В неговите разкази животът прелива сякаш направо, без да е била необходима намесата на худож ник."

След патриаршеското дело на Иван Вазов нашата белетристика има два безспорни върха - Елин Пелин и Йордан Йовков. И чудно! Независимо от цялото съперничество между двамата, а после и между привържениците на тяхното наследство, творческите им светове остават еднакво привлекателни и може да се каже, че в съзнанието на всеки българин имената на Елин Пелин и Йовков са неразривно свързани и е достатъчно да се спомене единият, за да възникнат асоциации и за другия. А разликата помежду им е толкова голяма, че Тончо Жечев в статията си „Необходими полюси" съвсем основателно пише: „Няма никакво съмнение, че по творчески натюрел, по подход към жизне ния материал, краски, художествени особености, манталитет, вкусове и предпочитания Елин Пелин и Йордан Йовков са в известен смисъл антиподни художници, коренно се различават. "1 Но коя причина обуславя тази полюсна разлика, която, от друга страна, така близко сродява световете на двамата именити писатели? И как е възможно при наличието на един и същ, цялостен живот на народа двама съвременници да разгърнат докрай своите творчески възможности, без да навлизат в територията на другия? В такъв случай битието би трябвало да е двулико и всеки от тях да рисува единния му образ. На подобни мисли за двойствеността на битието ни навежда и Лениновата постановка за диалектиката. Ленин, който от всички съвременни философи най-добре е съзнавал и владеел могъщия апарат от понятия, категории и закони на диалектическия материализъм, непрекъснато се е стремял да го сведе до кратка, ясна и разбираема формула. И той успява да се справи с тази изключи телно трудна задача чрез двете си забележителни определения на диалектиката. След изброяването на елементите на диалектиката Ленин пише: „Накратко диалектиката може да бъде определена като учение за единството на противоположностите. С това ще бъде схванато ядрото на диалектиката, но това изисква пояснение и развитие. "2 А в статията си „Към въпроса за диалектиката" той заявява: „Раздвоението на единното и познанието на неговите противоречиви части е същина (една от „същностите", една от основните, ако не и основната, особености или черти) на диалектиката,