100 години от рождението на Елин Пелин

На художественото творчество и на неговите резултати по принцип е прието да се гледа като на свръхсложен обект — за това говорят названия като „микрокосмос“, „художествен свят“, използувани като характеристики дори на отделно взета творба. Но има писатели, чиято сложност личи още на пръв поглед, сама предлага ориентири за своето дешифриране. От тези писатели е например Йордан Йовков. В неговия художествен свят критикът навлиза, срещайки непрекъснато противодействието срещу едно повърхностно, привикнало към стереотипа на най-лекото съпротивление движение. Заплетеният синтаксис на фразата и по-нататък заплетеният синтаксис на повествователните единици, обръщането на временната последователност, отделянето на развойните линии на образа от развоя на сюжета, отказът от фабулната занимателност и пр. - това са все до голяма степен предварителни препятствия, „червени сигнали“, мобилизиращи вниманието и проницателността на критика - в търсенето на истини и ценности под видимостта на нещата. От противоположния тип писатели е Елин Пелин. В неговия художествен свят критикът се движи с измамваща лекота — подмамен от противоположна сигнална система. Логическата разчлененост на фразата и ясният синтаксис на повествователните единици, еднопосочното развитие на сюжетния ход, детерминираността на ставащите неща - от социалната обусловеност на събития и характери до мястото и ролята на природната и предметната обстановка - всички тези характеристики, обратно на случая с Йовков - са не спъникамъни, а ускорители в прекосяването на художествената територия на неговите творби. Но лекотата на прекосяването има и своите отрицателни страни. Тя отнема на критическата мисъл предварителния тонус в преодоляване насрещното движение, съпротивата на обекта. Към тази лека проходимост, обусловена от посочените по-горе признаци, се прибавя експресивният ореол на тематичното му съдържание, лъхът на „народностното“, „шопското“, „неподправеното“ като жизнен материал и жизнена пози ция на героите и автора.

С пълно право Елин Пелин се смята не само за най-яркия представител на критическия реализъм в българската литература, но и за един от най-добрите майстори на художественото слово. „Елин Пелин, като изключим Ботев - пише Георги Караславов, - даде най-съвършения български език, ненадми нат и досега от никой български белетрист. Бидейки неразривно свързан живота на народа, Елин Пелин овладява в тънкости богатството и особеностите на народната реч, но не остава на равнището на народната езикова сти хия, а успява да я слее с постиженията на художествено обработената реч, каквато е речта на П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов и други представители на българската литература от тая епоха. Езикът на Елин Пелин е сплав, получена от творческото усвояване и художественото преобразуване на народната реч и художествено обработената реч на неговите пред шественици и съвременници. Елин Пелин разглежда развитието на езика като настъпателен процес, при който по вътрешна необходимост той се чисти от чуждиците и постоянно се обогатява. „Езикът сам по себе си - казва Елин Пелин в едно интервю - расте, чисти си, обогатява се. Той е жива сила, а не нещо механическо, та да го чи стим, да го обковаваме, да изваждаме един пирон и на негово място да туряме нов и т. н. "2 Елин Пелин отдава голяма важност на проблема за чистотата на езика, но смята, че борбата против чуждиците не бива да се води механически, а съзнателно, като се изхожда от потребностите на самия език. Според него стремежът към чистота на езика от страна на писателя е едно голямо достойнство". Отличен познавач на българския език, Елин Пелин сесе стреми да използува пълно богатите му запаси. У него не съществува склонност към словотворчество. Според Ст. Младенов само прилагателните острорезен („Елка разбра всичката острорезна студенина на тоя огън“) и любогреен („любогрейната топлина на общото огнище") могат да се разглеждат като авторови неологизми. Възгледите на Елин Пелин за литературния български език не са наме рили израз в статии и изказвания, а са отразени в художественоезиковата му практика. От една страна, той старателно издирва и внася в литературната ски 32 1 Г. Караславов. Избрани произведения. Т. 9. С., 1958, с. 236. 2 Ел. Пелин. Събрани съчинения. Т. 10. С., 1958, с. 368. 3 Пак там. 4 Ст. Младенов. Българската реч в произведенията на Елин Пелин. - Балкан преглед, г. III, 1948, кн. 8, с. 608, 611. реч хубави народни думи, чието значение е напълно ясно за всички българи (например прискимтя, изсумтя, пребрадка и др.), а, от друга страна, остава чужд на диалектизмите, чиято употреба е териториално ограничена. В беле тристичните му произведения не се срещат тясно регионални думи или ако все пак такива думи има в някои произведения, присъствието им е художествено обусловено.

Защо ти е истината?" - Старият селски поп Стефан се е „насмукал" с вино от шишето под престола в олтара и тъкмо за това след тържествената служба говори вдъхновено п р о т и в къркането", против „смукачите, които сушат бъчвите“, и трогва набожно сърцата на богомолците в черквата. Това е истин а, но,защо ти е истината?" По-важното е, че тая истина е смешна, че тя е едно трагикомично противоречие: тъкмо виното („Лукавият") прави стария поп Стефан вдъхновен божи служител, тъкмо то влива младежки жар в жилите му, ръцете му престават да треперят, литургията му е особено тържествена, а това разтрогва и преобразява с религиозното си въздействие черкува щите се и така целта на черковната служба е постигната. Наистина средствата за постигането на тая цел са „грозни", мръсни, езически, но целта е „хубава", чиста, християнска и тя е постигната: „да се измъкнеш от истината и да разбереш, че си човек", да си разтвориш душата пред бога топло, а инак само с истината - ти си животно, звяр, хищник. Това е утвърждение на езическите радости и отрицание на идеалистиче ската лъжа и отрещеност от плътското. Елин Пелин не се подиграва, не иронизира своя герой, стария поп Стефан, като порочен божи служител, макар че на пръв поглед изглежда така. Напротив, той разкрива дълбоката трагикомична истина - не само лична на героя, но и на ця л селски български сюромашки народ, който обича и винцето, и ракийката, и песента, и игрите, и еротичната любов, той, който еднакво ревностно посещава и кръчмата, и черквата все за едно и също нещо: „да се измъкнеш от истината, за да разбереш, че си човек“, а не животно, - „не от добро, а за добро". Че тъкмо когато се напие и стане за трезвия „свиня“, сюромахът разбира, че е човек - разбира своите потайни мъки", вдъхновява се тържествено, плаче и се изповядва, безразлично де - в кръчмата или в черквата. Това морално противоречие е външно, то е за житейския трезвен, бюрокра тичен ум, за който всичко е ясно, известно, пресметнато от бога или началника, а за същността на човешката жизнерадостност, дълбоко подбодряне и преобра зяване то енапълно жизнено оправдано, логично необходимо, въжделено за народа.