работата

Още в края на миналия век - през 1881 година - първият български професионален критик, създавайки своята концепция за задачите и бъдещето на българския литературен живот, отделя огромно внимание на проблемите на превода. Кръстев е максималист в изискванията си, но максималист в най-добрия смисъл на тази дума: „преводний занаят трябва да се превърне в „преводно изкуство", твърди той и добавя: „Потребни са художници преводачи, които да нау чат и всички ни как трябва да се превожда на български и със своя пример да покажат до каква висота може да се извиси днешний преводен български език. Не по-малко значителни са и конкретните му съвети към преводачите: „Първата длъжност на един преводач е да разбере всяка една дума и мисъл в онова произведение, което иска да преведе. Втората му длъжност е да проникне в произведението, да улови неговия дух, за да може творчески да го възпроизведе на един друг език. " Концепцията на Кръстев за превода като творчество, като веща интерпретация на чуждия авторов текст, като духовно съавторство, подчинено на особеностите на националната пре водна традиция, е изключително ценна. По същество това е първата стойност на българска кон цепция за преводното изкуство, първото резултатно навлизане на български теоретик в теорията на превода. Оттогава са изминали сто години, но цитираните по-горе постановки остават актуални и днес, когато „художниците преводачи" са дори по-необходими от всякога. Трябва ли да припомняме азбучните истини за повишеното ниво на читателския вкус, за значителните постиже ния на строителите на българския език", за достойното място, което съвременната българска литература заема в световния литературен процес. Днес повече от всякога българският читател е любопитен за онова, което се чете и пише по света. Веднага трябва да кажем, че неговата информация есравнително богата - много бройни са вече българските литературни издания, които отделят значително място на събития та в световната литература. Но когато информацията се разминава с читателската практика, получава се сериозен конфликт. Без съмнение не всяка информация е и съвсем вярна - толко ва много книги по света получават награди, че трудно е да се каже предварително дали всяко наградено произведение заслужава среща с българския читател. Тук се намесват редица фак тори - системата на бестселърите в капиталистическия свят обикновено се разминава със социа листическата литературна ценностна система: така например, когато списание „ЛИК“ съобща ва за успеха на последния мастит роман на Франсоаз Саган „Гримираната жена“, ние трябва да се отнесем към самото произведение скептично - тук Саган е значително дори под собстве ните си възможности. Към казаното по-горе се прибавя и една тъжна констатация - нашите читатели все още не познават тъй, както е необходимо, световната класика. Въпреки всичко, което се прави в това отношение през последните години, цели периоди в значителни чужди ли тератури за нас си остават бели полета. Оттук нататък насочваме размишленията си конкретно към френската литература, защо то тя трябва да бъде в центъра на вниманието ни в тази статия. Това е литература, обичана и ценена от българите, литература с огромно значение в годините на Българското възраждане. До Девети септември след произведенията на руската класическа литература най-много са пре ведените творби от френски автори. Поколения българи са отраснали с романите на Алексан дър Дюма, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Йожен Сю, Франсоа Мориак и др. Но самият на чин, по който изреждам имената, подсказва някаква безсистемност. И наистина, ако концепци ите на възрожденските дейци са били близки до света на Русо, Волтер, Юго и техните произ ведения (впрочем силно побългарени) са служели на определени просветителски и обществе ни тези, то по-късно концептивността отпада и основен критерий става гладът на масовия чи тател за занимателно четиво.