Наблюдения

Още в края на миналия век - през 1881 година - първият български професионален критик, създавайки своята концепция за задачите и бъдещето на българския литературен живот, отделя огромно внимание на проблемите на превода. Кръстев е максималист в изискванията си, но максималист в най-добрия смисъл на тази дума: „преводний занаят трябва да се превърне в „преводно изкуство", твърди той и добавя: „Потребни са художници преводачи, които да нау чат и всички ни как трябва да се превожда на български и със своя пример да покажат до каква висота може да се извиси днешний преводен български език. Не по-малко значителни са и конкретните му съвети към преводачите: „Първата длъжност на един преводач е да разбере всяка една дума и мисъл в онова произведение, което иска да преведе. Втората му длъжност е да проникне в произведението, да улови неговия дух, за да може творчески да го възпроизведе на един друг език. " Концепцията на Кръстев за превода като творчество, като веща интерпретация на чуждия авторов текст, като духовно съавторство, подчинено на особеностите на националната пре водна традиция, е изключително ценна. По същество това е първата стойност на българска кон цепция за преводното изкуство, първото резултатно навлизане на български теоретик в теорията на превода. Оттогава са изминали сто години, но цитираните по-горе постановки остават актуални и днес, когато „художниците преводачи" са дори по-необходими от всякога. Трябва ли да припомняме азбучните истини за повишеното ниво на читателския вкус, за значителните постиже ния на строителите на българския език", за достойното място, което съвременната българска литература заема в световния литературен процес. Днес повече от всякога българският читател е любопитен за онова, което се чете и пише по света. Веднага трябва да кажем, че неговата информация есравнително богата - много бройни са вече българските литературни издания, които отделят значително място на събития та в световната литература. Но когато информацията се разминава с читателската практика, получава се сериозен конфликт. Без съмнение не всяка информация е и съвсем вярна - толко ва много книги по света получават награди, че трудно е да се каже предварително дали всяко наградено произведение заслужава среща с българския читател. Тук се намесват редица фак тори - системата на бестселърите в капиталистическия свят обикновено се разминава със социа листическата литературна ценностна система: така например, когато списание „ЛИК“ съобща ва за успеха на последния мастит роман на Франсоаз Саган „Гримираната жена“, ние трябва да се отнесем към самото произведение скептично - тук Саган е значително дори под собстве ните си възможности. Към казаното по-горе се прибавя и една тъжна констатация - нашите читатели все още не познават тъй, както е необходимо, световната класика. Въпреки всичко, което се прави в това отношение през последните години, цели периоди в значителни чужди ли тератури за нас си остават бели полета. Оттук нататък насочваме размишленията си конкретно към френската литература, защо то тя трябва да бъде в центъра на вниманието ни в тази статия. Това е литература, обичана и ценена от българите, литература с огромно значение в годините на Българското възраждане. До Девети септември след произведенията на руската класическа литература най-много са пре ведените творби от френски автори. Поколения българи са отраснали с романите на Алексан дър Дюма, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Йожен Сю, Франсоа Мориак и др. Но самият на чин, по който изреждам имената, подсказва някаква безсистемност. И наистина, ако концепци ите на възрожденските дейци са били близки до света на Русо, Волтер, Юго и техните произ ведения (впрочем силно побългарени) са служели на определени просветителски и обществе ни тези, то по-късно концептивността отпада и основен критерий става гладът на масовия чи тател за занимателно четиво.

Тема на настоящото изследване са лирическите проекции на субекта, обекта и адресата на поезията в самата нейна художествена тъкан. Или по-точно - техните своеобразни лирически персонификации. Названията поет, герой и читател употребяваме до известна степен условно - заради тяхната по-голяма близост именно до този образен характер на лирическата персонификация. Както е известно, в поезията авторското съзнание сравнително рядко остава само в ролята на една субективно пречупваща света художествена призма. Найчесто то намира в пряк израз в повече или по-малко осезателното присъствие на едно лирическо „аз". Лирическо „аз", което е едновременно и субект, и обект на поетичното творчество и може да бъде негов основен и дори единствен герой. При подобно персонифициране на авторското съзнание гледната точка, от която то пречупва света, е не просто една идейно-естетическа, а преди всичко една художествена позиция, „гледна точка“ и „зрителен ъгъл" и в едно по-близко до буквалния смисъл на тези изрази значение. А понятието „авторски глас" не само една съдържаща се в изображението или пряка идейно-емоционална e оценка, но и непосредна изява на един лирически образ, определена интонация, която извиква осезателни представи за вид човешко общуване. В такъв смисъл самото присъствие на лирическото авторско аз вече предполага присъствието и на едно лирическо „ти". И доколкото лирическото „аз" има своя повече или по-малко определена характеристика - тя неизбежно се отразява и върху представата за това лирическо „ти". Тези внушавани от поетичния текст лирически персонификации, обусловени от специфичните художествени позиции на отделните творчески индивидуалности, обективират в конкретни образни форми определени концепции за човешката личност и нейните отношения в обществото, за ролята на поета и функциите на поезията, и по тоя начин свързват най-тясно проблемите на поетиката с идейноестетическото съзнание на дадена епоха. Но в тях намира израз и много по-широко цялостната атмосфера на тази епоха с нейните обществени и културни идеали, с нейните специфични форми на обществен и литературен живот и характерните за нейния бит представи. Оттук и многообразието на техните лирически превъплъщения.

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

Проблематиката, която настоящата статия ще се опита да изследва върху конкретния материал на една творба, се радва, както е известно, на изключителен интерес в последно време. Някои автори дори (Мендилов) говорят за обсесия. Внушителният поток от литература по въпроса - монографии и по-част ни конкретни изследвания - неизбежно имат за последица покрай различните гледни точки и лавинообразното усложняване на проблемите с включване на нови и нови научни дисциплини - още и многозначността на употребяваните термини. За да не възникне недоразумение, необходимо е в самото начало да се направи поне следната уговорка: в дадената статия времето и пространството ще се разглеждат като семантични характеристики на текста, образуващи четирите измерения на изграждания в съзнанието въображаем художествен свят, неговите перцептивни координати. Т. е. ще се изследва - в частност - пространството на означеното в текста, имащо за прототип обекти и събития в реалния свят, а не пространството на означаващото с многобройните му модификации, пред ставящи сами по себе си интересен и важен проблем, но без приложение в конкретния случай.

Той е един от малцината наши писатели, които са ни оставили изключително ценни наблюдения в тази област. И не е правил това преднамерено, а в хода на създаването на основните си творби като „Записки по българските въстания", „Четите в България", биографиите на В. Левски и Хр. Ботев. В тях той е внасял черта след черта от националната характерология на българина, като се е стремял B да опише както слънчевите, така и сенчестите страни. Самият 3. Стоянов изминава кратък, но изпълнен с огромни скокове развитието си живот - медвенският овчар става председател на Народното съб рание; от равна Добруджа той стига до бреговете на Сена, за да умре там при неизяснени и досега обстоятелства; неграмотният почитател на „Наустницата" и „Камък падна от небето" се издига до класик на българската литература. Такова „ускорено развитие" познават малко творчески личности у нас. Самата епоха, времето като че ли, са тласкали писателя нагоре и нагоре - докато стигне върховете на националната ни литература. Ум любопитен и любознателен, 3. Стоянов не се уморява да си задава въпроси и да им отговаря, да наблюдава и запаметява видяното и преживяното, за да го възпроизведе после не само художествено убедително, но и емоционално обагрено. Неслучайно Ал. Балабанов се бе провикнал: „А бе тоя Захари Стоянов бил много голям бе, страшно голям!" Неговият „живот след смъртта" се превърна в най-голям триумф. Отричан, непризнаван приживе, той намери своите читатели и почитатели в едно по-късно време, когато интересът към националната ни съдба, към родното, бе започнал да става все по-голям. Обикновено, когато става въпрос за интереса и наблюденията на 3. Стоянов върху националната характерология на българина, изследователите разглеждат най-вече неговите неповторими „Записки по българските въстания". От тях те извличат своите изводи за автора им като вещ познавач на народния живот. Този интерес е безспорен, защото ние нямаме друга книга освен „Под игото“, която заслужава да бъде наречена „енциклопедия на българския живот в навечерието на Освобождението". Освен това „Записките..." повече са били съсредоточие на литературоведчески спорове и разговори, а по-рядко - обект на вни мание от страна на народопсихолози и народоведи.

Героичното и възвишеното в днешния ни живот, духовният и трудов подвиг на отделния човек и на целия български народ, борбата за възтържествуване на принципите на свободата, социалистическия хуманизъм и мира, стремежът на хората към красотата, истината и правдата, отрицанието на всичко, което спъва нашия възход към нравствено усъвършенствуване, изграждането на чертите на една нова душевност - това са само някои от темите и проблемите, които стоят центъра на творческите интереси на съвременните български поети. Цялата история на нашата поезия доказва неоспоримо, че основната линия в нея е била винаги линията на демократично и реалистично развитие. Достатъчно е да припомним само имената на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров... B И След освобождението на България от фашизма у нас се създадоха условия за истински разцвет на литературата и изкуството, в т. ч. и на поезията. Най-добрите най-талантливите български поети, вдъхновени от социалистическото строителство и от героичното минало на нашия народ, както и от борческите завети, оставени им от техните велики предшественици, написаха творби, в които сполучливо отразиха новото в душевността на българина. Поетите от старото поколение (Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Ламар, Младен Исаев, Христо Радевски, Никола Ланков, Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев и др.) създадоха стихове, в които се чувствува пролетното обновление на родината, сочат се радостните перспективи на нейното днешно и утрешно развитие... В най-доброто, което излезе изпод перото на българските поети особено през последните години, те с успех се домогнаха до нови страни и нови измерения в своето творчество, отбелязаха някои значителни постижения в отразяването на социалистическата ни действителност, издигнаха българската поезия на по-висок етап в нейното непрекъснато възходящо развитие. В много от своите творби те доловиха и пресъздадоха образа на новия човек, чийто всекидневен трудов подвиг крие в себе си своеобразната романтика и героика на нашето време. До по-широки и мащабни обобщения, до по-дълбоки и съдържателни мисли, до по-близки и трайни съприкосновения с нашата съвременност се домогнаха поетите Веселин Ханчев („Лирика"), Валери Петров („В меката есен"), Пеньо Пенев („Дни на проверка"), Владимир Башев („Ателие“), Павел Матев (, Чайките почиват на вълните“, „Неоскърбени светове"), Димитър Методиев („За вре мето и за себе си“, „Великото преселение"), Божидар Божилов, Георги Джагаров, Блага Димитрова, Владимир Голев, Лиляна Стефанова, Иван Давидков, Лю бомир Левчев, Слав Хр. Караславов, Евтим Евтимов... Духът и съдържанието на нашата съвременност са уловени и претворени от тези и много други талантли53 B ви поети с чувство на гордост от постиженията на родината, с проникновение и топлота, понякога в подчертано интимен план, с обич и преклонение пред образа на трудовия човек, заел централно място в много от лиричните им творби. последните години българските поети показват подчертан стремеж да се освободят от досадната плакатност и декларативност, от лозунгово-агитационната показност и преднамереност - слабости, които дълго и упорито подяждаха уси лията на не един поет за самостойна и оригинална творческа изява.

Редица литературоведи смятат, че прозата по подобие на поезията се характе ризира с ритмическо членение на артикулационно ниво. Такава насока имат и изследванията на ритмичността в творчеството на Йовков. Те са ограничени само наблюдения на супрафонетичния пласт на текстовете или се изчерпват с общи констатации за „музикалността на Йовковото слово". Това естествено води до непълни изводи, като преобладава мнението, че неговата проза е по-малко ритмична в сравнение с прозата на други български писатели. Искра Панова например отбелязва, че „...фразата с такава структура като Йовковата не може да има плавния ритъм и леката четливост на Елин Пелиновата или Вазовата "2. При висши те структурни нива на Йовковия текст обаче проявите на последователната ритмичност са очевидни. Характерни в това отношение са и думите на Йовков, споделени пред Спиридон Казанджиев: „В композицията понякога имаме връщане към един и същ момент в движение, което се повтаря по един и същ начин. Тя прилича често на някакъв орнамент със свой ритъм, със своя музика. "3 Във връзка с разглеждания проблем е необходимо да бъде анализирана поподробно една особеност, която на пръв поглед значително ограничава рамките на понятието „ритъм“. Според някои учени при период на повторяемост, по-висок от 5-10 секунди, възприятието на ритмичността бързо изчезва. Това явление обаче е характерно за прояви от типа на супрафонетичното ритмическо членение, а при повторение на значещи елементи на художествената система максималният период на повторяемост е право пропорционален на обема на значението на повтарящия се сегмент. Това може да бъде илюстрирано приблизително със следната схема:

Въпросът за превода на руската стихотворна класика в България е толкова обширен, ако се разглежда в исторически аспект, би станал предмет на редица монографични изследвания. Ето защо ще се спра само върху преводите на отделни руски класици - Пушкин, Лермонтов, Некрасов, и то представени само в последните им сборници на български език, а именно: „Алек сандър Пушкин. Стихотворения и поеми", 1977, съдържащ наред с поемите и драматичните миниатюри на поета „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Каменният гост“, както и две от приказките му; „Михаил Лермонтов. Стихотворения и поеми", 1978, и „Н. А. Некрасов. Стихотворения и поеми", 1979. Тези сборници отразяват съвременното равнище на преводаческото ни изкуство, тъй като основните преводи са правени през 70-те години, като някои от тях са включвани вече в по-големи издания, други са подготвени специално за тези сборници, а поемата „Коробейники" дори се представя за пръв път на българския читател в сполучливия превод на Любен Любенов. В сборниците са поместени и някои преводи отот 30-те и 40-те години на Людмил Стоянов, Ангел Тодоров, Бленика и др., както и редица преводи от 50-те и 60-те го дини, продължаващи да звучат съвременно и художествено убедително. Само Вазовият превод на Лермонтовата творба „Выхожу один я на дорогу" („Сам излязох на поле широко"), направен още през 90-те години на миналия век, има по-архаично звучене с остарелите си езикови форми хорати, чувства жежки, фолклорното поле широко. Предмет на настоящия анализ ще бъдат няколко основни въпроса, пряко свързани със спе цификата на стихотворния превод: 1) как преводачите са пресъздали характера на лиричното преживяване, типа на героя и свързаната с тях поетична образност и 2) доколко са запазили рит мично интонационното звучене на оригинала. Трябва веднага да отбележа, че в повечето от преводите на Пушкин, Лермонтов и Некрасов убедително е пресъздадена специфичната за всеки един от тях изява на лирическото чувство. Багряна вярно отразява Пушкиновия романтичен копнеж по далечното и непознатото („Загасна дневното светило"), Георги Джагаров - тихата и „светла" Пушкинова печал („По хълмите на Грузия"), Димитър Методиев - жизнеутвърждаващия Пушкинов оптимизъм („Вакхическа пе сен"), Радой Ралин - поезията и красотата на любовното преживяване („На А. П. Керн"), Кузман Савов - изящно-хуманното“ Пушкиново чувство в превода на „Обичах те". Добре е отразена основната емоционална гама в преживяванията на Лермонтовия лирически герой със страстния му стремеж към волност и свобода („Затворник"), с горчивите му размисли за съдбата на съвременното поколение (, Размисъл"), с ненавистта и презрението към окръжаващата го светска тълпа („Как често от тълпа..."), със странната" му обич към родината (Родина"), с пророческото му предчувствие за ранна смърт („Не смей се ти“, „Сън"), много добре предадени в преводите на Людмил Стоянов, Е. Багряна, Григор Ленков, Любен Любенов, Йордан Ковачев. От своя страна убедително са пресъздадени в преводите на Ангел Тодоров, Андрей Германов, Христо Радевски, Върбан Велчев характерните за Некрасов чувства на гражданска пасивност („Размишления пред скръб, породена от страданието на народа и безропотната му 91 парадния вход“, „Забравеното село", „Елегия"), безпощадната му сатира срещу народните вра гове (Съвременна ода“, „Люлчина песен“, „Нравствен човек"), изостреното му съзнание за граждански дълг (Поет и гражданин") и мъчителните му самообвинения да изтръгнат от ли рата му неверен звук („Рицар за час“, „Аз скоро ше умра").