Поетическата

Възрожденската поезия, която ни възхищава с дълбоката обич, превръ щаща участта на народа в собствена участ на поета, и с благородното усилие родният народ да придобие всичко онова, което ще го постави между културните народи, има в лицето на Константин Миладинов един от своите по-скромни представители. Тоя факт, освен че придава нов чар на свидните образи и крупното дело на двамата стружки братя възрожденци, още ги и допълня, като подчертава и изтъква някои техни страни. Константин Миладинов отпечатва в периода от 1858 до 1861 г. около 15 стихотворения в периодичните издания „Български книжици“, „Братски труд“ и „Дунавски лебед". Доколкото не съществува единен литературен език, поетът ги създава на родния си диалект. Обладаващ поетически дар и вдъхновение, той е в състояние да поетизира преживявания и настроения, да нарисува и изрази сравнително живо и вълнуващо онова, което обича и ненавижда. А деецът на оная епоха е подвластен на дълбоки преживявания и на богати с обществена значимост събития, той има наистина какво да обича и какво да ненавижда. Поезията на Константин Миладинов разкрива като своя основна черта органическата си свързаност с националния литературен процес. Поезията на родния език, която възникваше в епохата, за да получи своята висота, трябваше да пие жизнени сокове от народнопесенната стихия. Народи, които нямат богата традиция от постижения на майстори на поетическото слово, закономерно се обръщат към народното си песенно творчество, когато създават модерната си поезия. Фолклоризмът става неин ранен и необходим етап. Тоя етап обикновено е свързан със събирането и издаването на фолклора. Константин Миладинов, който заедно с брат си Димитър събира песенното богатство в недрата на своя народ, като отбелязва при това - разбира се, ведно с брат си Димитър - най-високия връх на фолклоризма на Възраждането, не можеше и като поет да не се подчини на стихията на фолклора, на фолклоризма. Език, стих, стил, образи, мотиви на народното песенно творчество го държат като свой пленник, народнопесенната стихия става, така да се каже, негова съдба на поет. Константин Миладинов е един от тези поети на възникващата национална литература, които преди Ботев най-вече усвоиха народнопесенната стихия. Но неговото творчество представя ранен етап на поетическия фолклоризъм. Фолклорната поетика у него е в твърде суров вид.

Признавам: този автор често ме е дразнил с поетическите си предизвикателства, но въпреки това не съм престанал да го чета. Трудно ми е да си обясня защо е така, навярно защото всеки път ме води едно любопитство: в острите му често пресипнали строфи винаги очаквам да намеря нещо извънстандартно първично, нещо откровено и дори дързостно, поднесено без съображения уговорки, директно и направо, с резки черно-бели тонове. Сред заливащата тривиалност в съвременната лирика стиховете на Димитър Методиев се отличават с буйство и жизненост, с ненадейни обрати на мисълта, с главоломни скокове на чувството. Постепенно се очертава една авторова индивидуалност диалектическа динамичност на възприятия и реакции, болезнено чувствителна към съвременните веяния, нервно откликваща на всяко събитие още докато буизчаквателност шуват страстите около него, чужда на всяка C и предпазливост. Този поет е направо на „ти“ с народа си, той така се и обръща към него: „мой народе“, без да страда от излишни скрупули, че може да бъде обвинен във фамилиарничене, без да си дава сметка, че друг един поет едва в предсмъртния си час намери кураж да каже: „....ще бъдем пак със теб, народе мой, защото те обичахме“. Димитър Методиев не общува с читателя, а с множеството, не пише стихове за нощно четене и наслада, а призиви към колектива. Много пъти лириката му се среща обръщението „Хора“, подобно на Пеньо Пенев той разговаря с България, с планетата, със света. Сигурно има нещо много съ ществено да им каже, навярно е и така. По-право на него всеки път му се струва, че щом като е взел перото, ще говори за важни и големи неща, ще излее силни и огнени чувства - на любов или на омраза. Ето неговото верую:

В изследванията върху поетиката, в частност върху стила и езика на наши писатели, се отминава един твърде интересен проблем, свързан с функциите на собствените имена в структурата на художествения текст. Няколкото статии, които засягат въпроса за ономастиката (по-конкретно антропонимията) в литературата, само насочват към него или пък се ограничават с чисто лингвистична интерпретация. 2 Компетентно разглежда аспект от този проблем Радосвет Коларов в статията си „Звуковата метафора и семантиката на собствените имена". Чрез примери от творчеството на Вазов, Каралийчев, Станев той обръща внимание „върху възможността собствените имена да получават на равнището на художествената реч целенасочени по отношение на образа на назовавания обект конотации, провокирани от активността на звуковата форма на името“, и прави извод за неговата „специфична и малко изследвана проблематика, която би трябвало да събере усилията на ономастиката и литературната теория". 3 В предлаганата разработка се прави опит да се разгледа функционирането на антропонимите в разказа „Шибил" на Йордан Йовков. Една от основните функции на собственото име е номинативно-идентифициращата. Тя определя денотативния характер на семантиката му и ограничава неговите конотативния възможности. Но на равнището на поетическата реч тези възможности са по-ярко изразени. Както думата изобщо, така и собственото име може да получи повишена семантична натовареност и активно да участ вува в изграждането на художествената структура на творбата. А в елическото и лиро-епическото повествование то може да се превърне в един от основните компоненти в характеристиката на героя.

В портрета си за Димчо Дебелянов Здравко Петров пише, че в „Тоя стих е ключът" към личността на поета. Съвсем правилно той разглежда Нилс Люне като „литературен тип", който има „много обобщаващи качества, като всеки голям литературен тип той даже надхвърля повода си, може да се въплъти в други епохи". В същност кой е Нилс Люне? Според Брандес той е „поет, макар и неуспял поет". И още: „Нилс Люне е фантаст, и то фантаст, какъвто е човек, роден сред народ от мечтатели; лош лирик, каквито се срещат в народ с добри и лоши лирици, които през периода 1848-1864 г. съставляваха образованата младеж. " Освен че е истински датски фантаст“, в неговия образ се съдържат типичните черти на дребнобуржоазната интелигенция от втората половина на миналия в. к. И Димчо Дебелянов като Нилс Люне е, фантаст", но български фантаст. Това определя приликата, но и съществените различия между него и датския меч тател. Докато Нилс Люне е последната издънка на един западнал аристократически род, Димчо Дебелянов е последната издънка на един западнал абаджийски род. И той като своя датски събрат обича да бленува, но преди него на първо място стои въпросът, къде и по какъв начин може да приложи силите си? Оттук нататък започва голямата драма на Димчо Дебелянов и, може да се каже, драмата на поетите от кеговото поколение, която той изразява в прочутото си сти хотворение: