Миладинов

Сътрудничеството на наши писатели и книжовници от Възраждането с културни и обществено-политически дейци в други славянски страни е важна отличителна черта на тяхната книжовна и народопросветна дейност. Любен Каравелов, Нешо Бончев, Марин Дринов, Христо Ботев, Райко Жинзифов, Константин Миладинов и още много техни съвременници се учат в Русия и другаде, където се запознават с видни обществе ници, писатели и публицисти, които им оказват ценно съдействие. В писмата си до тях нашите Възрожденци отправят молби за услуги от различно естество, застъпват се за свои сънародници, отишли да се учат в Русия или Чехия, изказват топла благодарност от свое име и от името на българския народ. Установените между тях връзки в сериода на националното ни възраждане са напълно естествено и необходимо явление п несъмнени положителни последици. В своето бурно обществено-политическо и културно развитие българският народ привлича вниманието на други, по-напреднали от него народи, получава материалната и морална подкрепа на изтъкнати слависти, учени идържавници, създава произведения, които се посрещат с голям интерес в редица страни. Стремежът на българските книжовници да установят близки и трайни връзки с повече и авторитетни представители на славянството всъщност представлява стре меж за свързването на нашата нова литература и култура с националната култура на други народи. С най-съществените си прояви личните връзки и познанства на нашите книжовници благоприятствуват за развитието на родната литература и култура, утвърждаването на националните традиции. В това се състои днес тяхното културноисторическо значение.

Възрожденската поезия, която ни възхищава с дълбоката обич, превръ щаща участта на народа в собствена участ на поета, и с благородното усилие родният народ да придобие всичко онова, което ще го постави между културните народи, има в лицето на Константин Миладинов един от своите по-скромни представители. Тоя факт, освен че придава нов чар на свидните образи и крупното дело на двамата стружки братя възрожденци, още ги и допълня, като подчертава и изтъква някои техни страни. Константин Миладинов отпечатва в периода от 1858 до 1861 г. около 15 стихотворения в периодичните издания „Български книжици“, „Братски труд“ и „Дунавски лебед". Доколкото не съществува единен литературен език, поетът ги създава на родния си диалект. Обладаващ поетически дар и вдъхновение, той е в състояние да поетизира преживявания и настроения, да нарисува и изрази сравнително живо и вълнуващо онова, което обича и ненавижда. А деецът на оная епоха е подвластен на дълбоки преживявания и на богати с обществена значимост събития, той има наистина какво да обича и какво да ненавижда. Поезията на Константин Миладинов разкрива като своя основна черта органическата си свързаност с националния литературен процес. Поезията на родния език, която възникваше в епохата, за да получи своята висота, трябваше да пие жизнени сокове от народнопесенната стихия. Народи, които нямат богата традиция от постижения на майстори на поетическото слово, закономерно се обръщат към народното си песенно творчество, когато създават модерната си поезия. Фолклоризмът става неин ранен и необходим етап. Тоя етап обикновено е свързан със събирането и издаването на фолклора. Константин Миладинов, който заедно с брат си Димитър събира песенното богатство в недрата на своя народ, като отбелязва при това - разбира се, ведно с брат си Димитър - най-високия връх на фолклоризма на Възраждането, не можеше и като поет да не се подчини на стихията на фолклора, на фолклоризма. Език, стих, стил, образи, мотиви на народното песенно творчество го държат като свой пленник, народнопесенната стихия става, така да се каже, негова съдба на поет. Константин Миладинов е един от тези поети на възникващата национална литература, които преди Ботев най-вече усвоиха народнопесенната стихия. Но неговото творчество представя ранен етап на поетическия фолклоризъм. Фолклорната поетика у него е в твърде суров вид.