полемичност

Признавам: този автор често ме е дразнил с поетическите си предизвикателства, но въпреки това не съм престанал да го чета. Трудно ми е да си обясня защо е така, навярно защото всеки път ме води едно любопитство: в острите му често пресипнали строфи винаги очаквам да намеря нещо извънстандартно първично, нещо откровено и дори дързостно, поднесено без съображения уговорки, директно и направо, с резки черно-бели тонове. Сред заливащата тривиалност в съвременната лирика стиховете на Димитър Методиев се отличават с буйство и жизненост, с ненадейни обрати на мисълта, с главоломни скокове на чувството. Постепенно се очертава една авторова индивидуалност диалектическа динамичност на възприятия и реакции, болезнено чувствителна към съвременните веяния, нервно откликваща на всяко събитие още докато буизчаквателност шуват страстите около него, чужда на всяка C и предпазливост. Този поет е направо на „ти“ с народа си, той така се и обръща към него: „мой народе“, без да страда от излишни скрупули, че може да бъде обвинен във фамилиарничене, без да си дава сметка, че друг един поет едва в предсмъртния си час намери кураж да каже: „....ще бъдем пак със теб, народе мой, защото те обичахме“. Димитър Методиев не общува с читателя, а с множеството, не пише стихове за нощно четене и наслада, а призиви към колектива. Много пъти лириката му се среща обръщението „Хора“, подобно на Пеньо Пенев той разговаря с България, с планетата, със света. Сигурно има нещо много съ ществено да им каже, навярно е и така. По-право на него всеки път му се струва, че щом като е взел перото, ще говори за важни и големи неща, ще излее силни и огнени чувства - на любов или на омраза. Ето неговото верую:

Сред нашата обогатена и разнообразна литера турнокритическа и литературоведческа продукция, наброяваща над 60 заглавия годишно, новата книга на един от най-активните ни литературни критици се откроява със своеобразния си замисъл, който е израз на напрегнато внимание към въз лови проблеми на съвременната литература. И не само с него - критически сборници от подобен тип, събрали отрицателните" рецензии и критическите статии на даден автор, рядко се появяват. Те все още се смятат за донякъде необичайни, Тихомълком са недолюбвани. В този аспект близко сродна по насоченост и осъществяване беше книгата на Михаил Василев „Критически стрели", издадена от същото издателство през 1978 г. „Критически прицели" от Симеон Хаджикосев е ново доказателство за порастващия дух на полемичност и критицизъм в нашия литературен живот, за широките възможности все по-пълно и категорично да се отстоява комунистическата правда в литературата. „Днес повече от всякога имаме нужда от честна и нелицеприятна литературна критика, която да не замазва" и подправя реалната картина на нашата съвременна лите ратура, да навлиза в същността на процесите и явленията, без да се бои от реакцията на честолюбиви автори, които се чувствуват засегнати от една или друга конкретна оценка" (с. 5), основателно пише Хаджикосев в кратките преди словни редове, наблягайки на очевидния факт, че много по-съществено и важно е да бъде посочена и разкритикувана една тревожна тен денция в литературата, отколкото да бъде осъ дена една слаба творба" (с. 6). И добавя: В този смисъл отрицателната" рецензия неизбежно прераства в проблемна статия, в която се критикуват погрешни насоки и тенденции. Но истинската проблемна статия (...) е винаги и конкретна, тя не осъжда погрешните насоки изобщо" (с. 6). Знаем, че истина изобщо не съществува, истината винаги е конкретна. Затова в спор с времето може да влезе само конкретната критическа оценка, ярко и талантливо изразяваща литературната и човешката позиция на автора критик. Сякаш неусетно се налага впечатлението, че убедителни, категорични изяви в развитието към дух на критичност имат - дори и да е малко парадоксално това!- не толкова онези литературни специалисти, които познаваме само като оперативни пера, обвързани по-тясно с делника на работните литературни площадки в съюзните издания, а тези, за които като че ли оперативността е по-малко присъща, представите лите на нашата „академична и университетска" критика, които създават не само изследвания с по-фундаментален характер, клонящи към литературноисторическия поглед и теоретичното обобщение, а се обръщат и към най-новото и найспорното в живия литературен процес, към явле ния и тенденции, които все още се зараждат и понякога бързо отшумяват.