Шибил

В ориенталския отдел на Народна библиотека „Васил Коларов" - София се съхранява една оригинална преписка, писана на ръка на турски език с арабица, съдържаща писма и резолюции от месец март 1853 г., съответно изхождащи от каймакама на Сливенската лива, командующия Румелийската армия и Висшия военен съвет при същата армия. Въпросният документ е класиран: Сливен, Каймакам - и Лива. Дата 10 март 1853 година, нов стил. II. Хайдутство, и се отнася за лицето Шабилоглу Мустафа, циганин от Градец, известен разбойник, който е върлувал в този край години наред през оная тьмна епоха на робство и е всявал страх и трепет между населението на няколко околии в Сли венската област. С оглед на съдържанието на цитирания документ и интересе, който той представлява за нашата литература, в която лицето Шабил чрез перото на писателя Йовков е описан като легендарен герой в извест ната старопланинска легенда под заглавие „Шибил“, ние даваме цялостно, в превод на български, съдържанието на турската преписка. Документът е неизвестен на нашата общественост и не е публикуван досега. Очевидно той не е бил известен и на покойния Йовков, когато еписал своята легенда за Шабил. Ние го публикуваме за пръв път с цел да предпазим нашите литератори - поети и писатели от увлечение, за блуда и грешки в бъдеще относно легендата за „Щ бил", тый като д кументът хвърля пълна светлина върху истината около Шибил. Шибил не е вече „легенда", а обикновен разбойник.

В изследванията върху поетиката, в частност върху стила и езика на наши писатели, се отминава един твърде интересен проблем, свързан с функциите на собствените имена в структурата на художествения текст. Няколкото статии, които засягат въпроса за ономастиката (по-конкретно антропонимията) в литературата, само насочват към него или пък се ограничават с чисто лингвистична интерпретация. 2 Компетентно разглежда аспект от този проблем Радосвет Коларов в статията си „Звуковата метафора и семантиката на собствените имена". Чрез примери от творчеството на Вазов, Каралийчев, Станев той обръща внимание „върху възможността собствените имена да получават на равнището на художествената реч целенасочени по отношение на образа на назовавания обект конотации, провокирани от активността на звуковата форма на името“, и прави извод за неговата „специфична и малко изследвана проблематика, която би трябвало да събере усилията на ономастиката и литературната теория". 3 В предлаганата разработка се прави опит да се разгледа функционирането на антропонимите в разказа „Шибил" на Йордан Йовков. Една от основните функции на собственото име е номинативно-идентифициращата. Тя определя денотативния характер на семантиката му и ограничава неговите конотативния възможности. Но на равнището на поетическата реч тези възможности са по-ярко изразени. Както думата изобщо, така и собственото име може да получи повишена семантична натовареност и активно да участ вува в изграждането на художествената структура на творбата. А в елическото и лиро-епическото повествование то може да се превърне в един от основните компоненти в характеристиката на героя.